Камила Лекберг
Русалката (23)

Йоста се изправи веднага щом чу Патрик и Паула да влизат. Настроението в управлението беше потиснато. Всички се чувстваха безсилни. Имаха нужда от конкретна следа, в която да се вкопчат и да продължат напред.

— Събрание в кухнята след пет минути — каза Патрик и се шмугна в стаята си.

Йоста отиде в кухнята и седна на любимото си място до прозореца. Пет минути по-късно се присъединиха и другите, един по един. Патрик влезе последен. Застана с гръб към мивката и скръсти ръце на гърдите си.

— Както всички знаете, сутринта откриха Кристиан Тюдел мъртъв. За момента не можем да кажем дали става дума за убийство, или самоубийство. Трябва да изчакаме резултата от аутопсията. Говорих с Турбьорн, но за жалост, той не можа да ми каже почти нищо. Предварителната му преценка обаче е, че на мястото не е имало борба.

Мартин вдигна ръка.

— Ами отпечатъци от обувки? Нещо, което да сочи, че Кристиан не е бил сам, когато е умрял? Ако по стълбите е имало сняг, може би е възможно да се вземе отпечатък.

— Питах го за това — отговори Патрик. — Но няма как да разберат кога са оставени евентуалните следи от обувки, а освен това вятърът е издухал снега от кулата. Но са намерили множество отпечатъци от пръсти, най-вече по парапета, и, естествено, ще ги анализират. Ще получим резултатите само след два дни. — Той се обърна, наля си чаша вода и отпи няколко глътки. — Нещо ново покрай обикалянето по къщите?

— Не — отговори Мартин. — На практика обиколихме всички къщи в близост до морето. Но, изглежда, никой не е видял нищо.

— Трябва да отидем в дома на Кристиан и да огледаме старателно. Да видим дали ще открием нещо, което да сочи, че убиецът е отишъл първо там.

— Убиецът? — намеси се Йоста. — Значи мислиш, че е убийство, а не самоубийство?

— Точно сега не знам какво да мисля — каза Патрик и потърка челото си уморено. — Но предлагам на първо време да приемем, че Кристиан също е бил убит. — Той се обърна към Мелберг: — Ти какво ще кажеш, Бертил?

Винаги помагаше поне да се преструват, че включват шефа в разследването.

— Да, съвсем правилно — каза Мелберг.

— Ще се наложи да се борим и с пресата. Веднага щом чуят какво е станало, новината ще се появи на първа страница. Препоръчвам ви никой да не говори с журналистите направо, ами да ги препраща към мен.

— Тук трябва да възразя — каза Мелберг. — Като шеф на управлението, аз трябва да се заема с важната задача като медийните изявления.

Патрик претегли вариантите. Да оставят Мелберг да говори безразборно с журналистите, си бе същински кошмар. Но да се опита да го убеди в обратното, вероятно би му коствало твърде много енергия.

— Окей, тогава се разбираме ти да поддържаш връзка с медиите. Но ако позволиш един съвет, най-добре е за момента да им дадем възможно най-малко информация.

— Няма страшно. С моя опит мога да ги въртя на малкия си пръст — каза Мелберг и се облегна назад.

— С Паула ходихме до Тролхетан, както сигурно сте разбрали.

— Открихте ли нещо? — попита Аника нетърпеливо.

— Още не знам. Но мисля, че сме на прав път, така че ще продължим да дълбаем.

Той отпи още една глътка вода. Време беше да разкаже на колегите историята, която самият той се затрудняваше да смели.

— Какво разбрахте в такъв случай? — попита Мартин и забарабани нервно с химикалка по масата, но спря бързо, след като Йоста му хвърли раздразнен поглед.

— Точно както установи Аника, Кристиан е останал сирак още като малък. Живял е сам с майка си, Анита Тюдел. Бащата е неизвестен. Според данните на социалните, двамата са живели много изолирано, а на Анита понякога й е било трудно да се грижи за Кристиан поради психическото й заболяване, съчетано със злоупотреба с наркотични вещества. Социалните са държали семейството под око, след като са получили няколко сигнала от съседите. Но явно посещенията са се случили в периодите, когато Анита малко или много е държала нещата под контрол. Поне така обясниха ненамесата си. И времената били други — добави той, като не можа да сдържи ироничната си интонация. — Веднъж, когато Кристиан бил на три, един от наемателите обърнал внимание на хазяина, че от апартамента на Анита се носи воня. Хазяинът отключил и намерил Кристиан сам с мъртвата си майка. Вероятно била починала преди около седмица. Кристиан преживявал, като ядял каквото намери вкъщи и като пиел вода от чешмата. Но храната очевидно свършила след няколко дни, защото полицията и медицинският екип заварили детето прегладняло и изтощено. Намерили го да лежи в полусъзнание, свито до тялото на майка си.

— Боже господи — възкликна Аника, а очите й се насълзиха.

Йоста също замига, а лицето на Мартин позеленя и той запреглъща, като че за да потисне гаденето.

— Да, и за жалост, мъките на Кристиан не спират дотук. Много бързо го пращат при приемно семейство, двойка, на име Лисандер. Днес с Паула се срещнахме с тях.

— На Кристиан не му е било леко да расте при тях — каза Паула тихо. — Ако трябва да бъда честна, останах с впечатлението, че нещо не е съвсем наред с госпожа Лисандер.

Нещо проблесна в главата на Йоста. Лисандер. Къде е чувал това име? По някакъв начин го асоциираше с Ернст Лундгрен, стария им колега, дето го изритаха от управлението. Йоста се помъчи да си спомни. Чудеше се дали да каже, че името му е познато, но реши да изчака, докато се сети каква е връзката.

Патрик продължи:

— Те казват, че не са поддържали контакт с Кристиан, откакто е навършил осемнайсет години. Тогава очевидно се е разделил с тях и е изчезнал.

— Вярвате ли, че са казали истината? — попита Аника.

Патрик погледна Паула, която кимна.

— Да — каза той. — Или са добри лъжци.

— И не знаят за жена, която да е имала зъб на Кристиан? — вметна Йоста.

— Поне така твърдят. Но тук не съм толкова сигурен в искреността им.

— Нямал ли е братя или сестри?

— Не споменаха нищо такова, но може да проучиш, Аника. Сигурно няма да е трудно да се разбере. Ще ти дам пълните им имена, за да можеш да провериш възможно най-скоро.

— Мога да изтичам и да погледна още сега, ако искаш — каза Аника. — Бърза работа е.

— Окей, направи го. На папката върху бюрото ми има жълто листче, на което е записано всичко необходимо.

— Веднага се връщам — каза Аника и се изправи.

— Не трябва ли да отидем още веднъж при Кенет? Сега, когато Кристиан е мъртъв, може да пожелае да проговори — предложи Мартин.

— Добра идея. С други думи, имаме следните задачи: да говорим с Кенет и да претърсим щателно къщата на семейство Тюдел. Трябва също така да проследим живота на Кристиан преди Фелбака до най-дребния детайл. Йоста и Мартин, ще се заемете ли с Кенет? — Те кимнаха и Патрик се обърна към Паула. — Тогава ние с теб отиваме до дома на Кристиан. Ако намерим нещо интересно, ще се обадим на криминалистите.

— Звучи добре — каза тя.

— Мелберг, ти ни трябваш тук, за да отговаряш на евентуалните въпроси на журналистите — продължи Патрик. — А Аника ще продължи да се рови в миналото на Кристиан. Сега поне имаме доста информация, за която да се хванем.

— И то повече, отколкото си мислиш — каза Аника, която се бе появила на вратата.

— Намери ли нещо? — попита Патрик.

— Да, намерих — отвърна тя и погледна колегите си с напрегнато изражение. — Семейство Лисандер се сдобиват с дъщеря две години, след като приютяват Кристиан. Той има сестра. Алис Лисандер.

* * *

— Луис? — викна Ерик, застанал в антрето.

Да не бе извадил късмета да я няма? Така нямаше да му се налага да търси претекст, за да я отпрати някъде за час-два. Защото трябваше да си събера багажа. Чувстваше се така, сякаш имаше треска, сякаш цялото му тяло му крещеше, че трябва да замине на мига.

Всички практически детайли бяха уредени. Имаше резервиран самолетен билет на негово име и с утрешна дата. Не си направи труда да си създаде фалшива самоличност. Такова нещо отнемаше твърде много време, а и честно казано, не знаеше как се прави. Но нямаше причина да смята, че някой би му попречил да излети. А щом замине, вече щеше да е твърде късно да го спрат.

Ерик се поколеба, докато минаваше покрай стаята на момичетата. Искаше му се да влезе и да ги погледне, да си вземе сбогом. Но не можеше да го направи. Беше по-лесно да си сложи капаците и да се съсредоточи върху належащата задача.

Взе големия куфар и го остави на леглото. Държаха куфара в мазето и докато Луис открие липсата му, той отдавна щеше да е отлетял. Тръгваше още тази вечер. Това, което научи от разговора с Кенет, го разтърси. Не можеше да остане тук и минута повече. Ще остави бележка на Луис, че е заминал спешно по работа, после ще отиде с колата до Ландветер^[1] и ще отседне в някой хотел наблизо. А още преди обед на другия ден вече ще седи в самолета, на път към по-южни географски ширини. Недостижим.

Ерик мяташе в куфара дреха след дреха. Но не биваше да взима прекалено много. Ако чекмеджетата и гардеробите зеят празни, когато Луис се прибере, тя ще се досети каква е работата. Взе толкова, колкото позволяваше ситуацията. Може да си купи нови дрехи и на юг, парите няма да са проблем.

Беше нащрек, докато си събираше багажа, боеше се Луис да не го изненада. Ако жена му се прибере, той ще пъхне големия сак под леглото и ще се престори, че прибира нещата в сака за ръчен багаж, който винаги взимаше по време на бизнес пътуванията си.

За миг се спря. Споменът, който бе изплувал на повърхността, отказваше да потъне обратно. Не би казал, че го караше да се чувства зле. Всички правят грешки, човешко е. Но го впечатляваше, че някой може да бъде толкова целеустремен. Все пак се случи толкова отдавна.

Но бързо се отърси от тези размисли. Нищо не печелеше от тях. Утре ще е в безопасност.

* * *

Щом го видяха, патиците се втурнаха към него. Вече бяха стари приятели. Винаги спираше тук, с торбичка стар хляб в ръка. Птиците се насъбраха около краката му, нетърпеливи да се възползват от почерпката.

Рагнар си мислеше за разговора с полицаите, за Кристиан. Трябваше да бъде по-активен. Знаеше го още тогава. Цял живот се возеше като пътник, слаб и мълчалив, седеше отстрани, без да се намесва. Нейният спътник. Така беше още от началото. Никой от двамата не успя да наруши модела, който създадоха.

Ирен беше напълно обсебена от собствената си красота. Обичаше хубавите неща в живота, партита, питиета, мъже, които й се възхищават. Рагнар знаеше всичко това. Само защото се криеше зад собствената си недостатъчност, не означаваше, че е в неведение за аферите й с други мъже.

Бедният Кристиан, така и не получи шанс. Това, което правеше, никога не й стигаше, не можеше да й даде това, което тя искаше. Момчето си мислеше, че Ирен обича Алис, но грешеше. Ирен не бе способна да обича. Просто се оглеждаше в красотата на дъщеря си. Искаше му се да го бе казал на Кристиан, преди да го прогонят като куче. Не беше сигурен какво се е случило, каква е истината. За разлика от Ирен, която с един замах произнесе и изпълни присъдата.

Съмнението продължаваше да разяжда Рагнар. Но с годините спомените избледняха. Те продължиха да живеят живота си. Той на заден фон, а Ирен с вярата, че все още е красива. Никой не й каза, че това време е отминало. Така че тя продължаваше да живее така, сякаш всеки момент отново ще стане център на вниманието. Красива и желана.

Но това трябваше да свърши. В момента, в който разбра защо е дошла полицията, Рагнар осъзна, че е направил грешка. Голяма, пагубна грешка. Време беше да поправи всичко.

Извади визитката от джоба си. После извади мобилния си телефон и набра номера.

* * *

— Още веднъж и ще научим пътя наизуст. — Йоста даде газ, докато минаваха покрай Мункедал.

— Да, натам отиват нещата — каза Мартин. Погледна учудено към Йоста, който беше странно мълчалив още откакто тръгнаха от Танумсхеде. Вярно, че и по принцип не беше от най-разговорливите. Но обикновено не беше и чак толкова смълчан.

Мартин не издържаше на липсата поне на откъслечна размяна на реплики и след малко попита:

— Какво има?

— Какво да има? Всичко е наред — отвърна Йоста.

Мартин не задълба повече. Знаеше, че няма как да изкопчи нещо от Йоста, ако той самият не иска да сподели. Рано или късно сам ще изплюе камъчето.

— Ужасна история, това с Кристиан. На това му се казва лошо начало — каза Мартин.

Мислеше за малката си дъщеричка и какво би станало, ако нея я сполети такава съдба. Вярно беше това, което казваха за родителите. Човек става стократно по-чувствителен към всичко, свързано с деца, живеещи в тежки условия.

— Да, бедното хлапе — каза Йоста, а видът му вече не бе толкова отвеян.

— Не трябва ли всъщност да научим малко повече за тази Алис, преди да говорим с Кенет?

— Аника сигурно ще провери всичко два пъти, че и три пъти, докато ни няма. Като начало трябва да разберем къде живее Алис.

— Не може ли просто да питаме семейство Лисандер? — каза Мартин.

— Щом не са казали на Патрик и Паула за съществуването й, сигурно Патрик смята, че в цялата работа има нещо гнило. А и никога не вреди да събереш възможно най-много факти.

Мартин знаеше, че това е вярно. Почувства се глупаво, задето е попитал.

— Смяташ ли, че може да е тя?

— Нямам представа. Твърде рано е, за да правим спекулации.

През остатъка от пътуването до болницата мълчаха. Щом паркираха колата, двамата се отправиха директно към отделението, където лежеше Кенет.

— Ето ни пак — каза Йоста, когато влезе в стаята.

Кенет не отговори, просто ги изгледа така, сякаш му е все тая кой идва или не идва.

— Как са раните? Заздравяват ли? — попита Йоста и седна на същия стол като предния път.

— Не, не става толкова бързо — отвърна Кенет и размърда леко бинтованите си ръце. — Дават ми болкоуспокояващи, така че не ги усещам много.

— Разбра ли за Кристиан?

Кенет кимна.

— Да.

— Не изглеждаш много разстроен — каза Йоста, без да звучи враждебно.

— Не всичко си личи на повърхността.

Йоста го погледна замислено за миг.

— Как е Сана? — попита Кенет и за пръв път в погледа му проблесна нещо. Съчувствие. Знаеше какво е да загубиш някого.

— Не много добре. — Йоста поклати глава. — Вчера бяхме при нея. Жалко и за момчетата.

— Да, така е — каза Кенет, а погледът му се замъгли.

Мартин започваше да се чувства излишен. Все още стоеше прав, затова придърпа един стол от другата страна на леглото. Седна срещу Йоста и го погледна, а той му кимна, насърчавайки го да зададе собствените си въпроси.

— Смятаме, че всичко случило се в последно време е свързано с Кристиан, затова се поразровихме в миналото му. Открихме, че като дете е носил друго име: Кристиан Лисандер. Имал е и доведена сестра. Алис Лисандер. Звучи ли ти познато?

Мина време, докато Кенет каже нещо.

— Не. Не съм чувал за нея.

Йоста впери очи в него, сякаш искаше да пропълзи в главата му и да види дали казва истината.

— Казах го преди и пак повтарям: ако знаеш нещо, което не ни казваш, излагаш на опасност не само себе си, но и Ерик. Не осъзнаваш ли колко е сериозна ситуацията, сега, след като и Кристиан е мъртъв?

— Нищо не знам — каза Кенет спокойно.

— Ако криеш нещо, така и така все някога ще разберем.

— Сигурен съм, че ще свършите добра работа — каза Кенет.

Изглеждаше малък и крехък, така както лежеше, отпуснал ръце върху синьото болнично одеяло.

Йоста и Мартин се спогледаха. И двамата разбираха, че няма да постигнат нищо. Но никой от тях не вярваше, че Кенет казва истината.

* * *

Ерика затвори книгата. Четеше от няколко часа, прекъсвана единствено от Мая, която от време на време идваше да я моли за нещо. В такива моменти беше безкрайно благодарна за способността на дъщеря си да си играе сама.

Романът беше още по-добър на второ четене. Направо фантастичен. Не беше книга, която повдига настроението, по-скоро изпълваше ума с мрачни размисли. Но по някакъв странен начин не беше неприятна. Има въпроси, за които понякога трябва да се замисляш, по които да вземаш позиция и по този начин да откриеш що за човек си.

В нейните очи основната тема на книгата бе вината и как тя може да разяде човек отвътре. За първи път се зачуди какво всъщност е искал да разкаже Кристиан, какво е искал да изрази с историята си.

Ерика остави книгата на коленете си, чувствайки, че пропуска нещо, което се намира право пред очите й. Нещо, което е твърде глупава или сляпа, за да види. Обърна книгата и погледна задната корица. Имаше черно-бяла снимка, на която Кристиан гледаше иззад стоманената рамка на очилата си. Класически писателски портрет. Кристиан беше красив, но по труднодостъпен начин. В очите му имаше самота и човек винаги имаше чувството, че мислите му са някъде другаде. Винаги бе сам, дори в компанията на други хора. Като че живееше в някакъв мехур. Парадоксално, но това привличаше останалите. Човек винаги иска това, което не може да има. Точно така беше и с Кристиан.

Ерика се надигна от фотьойла. Чувстваше се малко виновна за това, че погълната от четенето, не бе обърнала внимание на дъщеря си. С голямо усилие успя да седне на пода до Мая, която грейна от щастие, че мама се присъединява към играта.

Но Русалката продължи да се върти в мислите на Ерика. Искаше да й каже нещо. Кристиан искаше да каже нещо, Ерика бе сигурна. Само да знаеше какво…

* * *

Патрик не издържа, извади телефона от джоба си и погледна дисплея.

— Стига вече — каза Паула и се засмя. — Като си проверяваш телефона през цялото време, няма да накараш Аника да се обади по-бързо. Спокойно, ще чуеш позвъняването.

— Да, знам — отговори Патрик и се усмихна смутено. — Просто имам чувството, че сме толкова близо.

Той продължи да вади чекмеджета и да отваря шкафове. Бързо получиха разрешение да влязат в дома на Кристиан и Сана. Проблемът беше, че не знаеха какво търсят.

— Би трябвало бързо да открием къде се намира Алис Лисандер — успокои го Паула. — Аника сигурно всеки момент ще се обади с адреса.

— Да — каза Патрик и погледна в мивката.

Нямаше следи от посетители. Нито пък намериха нещо, което да сочи, че е бил изведен от къщата насила или че някой е влязъл с взлом.

— Защо Лисандер не ни казаха, че имат дъщеря?

— Скоро ще разберем. Но мисля, че ще е по-разумно сами да направим разследване за Алис, преди да говорим с тях.

— Съгласен съм. Но после ще трябва да отговорят на един-два въпроса.

Качиха се на горния етаж. И тук всичко изглеждаше както вчера. Освен в детската стая. Текстът на стената, кървавочервените букви, бяха заменени от дебел, плътен слой черна боя.

Спряха се на вратата.

— Кристиан сигурно е боядисал стената вчера — каза Паула.

— Разбирам го. И аз бих направил същото.

— Какво е мнението ти все пак?

Паула влезе в спалнята, която се намираше в съседство. Сложи ръце на кръста си и огледа стаята, преди да започне с щателния обиск.

— За кое?

Патрик се присъедини към нея, отиде до гардероба и отвори вратите.

— Дали Кристиан е бил убит? Или сам е отнел живота си?

— Знам каквото казах и на срещата в управлението. Но не изключвам нищо. Кристиан беше труден характер. Малкото пъти, когато се срещах с него, чувствах, че в главата му се въртят неща, които не мога да разбера. Във всеки случай тук, изглежда, няма предсмъртна бележка.

— Невинаги има такава, знаеш го не по-зле от мен — каза Паула и започна да дърпа чекмеджетата едно след друго, ровейки с ръка между дрехите.

— Да, знам, но ако бяхме намерили бележка, сега нямаше да се чудим. — Той изпъна гръб и спря за миг, за да си поеме дъх. Отново усети как сърцето му тупти и избърса потта от челото си.

— Тук май няма нищо, което да заслужава внимание — каза Паула и затвори и последното чекмедже. — Ще тръгваме ли?

Патрик се колебаеше. Не искаше да се предава, но Паула имаше право.

— Да се връщаме в управлението. Ще изчакаме Аника да намери нещо. Може и Йоста и Мартин да са имали повече късмет с Кенет.

— Винаги може да се надяваме — каза Паула, но гласът й звучеше скептично.

Бяха на път към външната врата, когато телефонът на Патрик иззвъня. Той го извади бързо с разтреперани пръсти. Разочарование. Не беше Аника, ами непознат номер.

— Патрик Хедстрьом, полицейско управление Танумсхеде — каза той, като се надяваше, че ще може да приключи бързо с разговора, за да не дава заето, ако го потърси Аника.

Но щом чу кой се обажда, спря на място.

— Здравей, Рагнар.

Паула вече отиваше към колата и той й махна да спре.

— Да? Аха. Да, ние също научихме някои неща… Разбира се, може да го обсъдим, като се видим. Можем да тръгнем веднага. У вас ли ще ни чакаш? Аха. Да, ще го намерим. Значи, ще се видим там. Абсолютно, веднага се качваме в колата. Ще се видим след около четирийсет и пет минути.

Той приключи разговора и погледна Паула.

— Обади се Рагнар Лисандер. Казва, че има да ни разкаже нещо. А също и да ни покаже.

* * *

През целия път до Удевала името се въртеше в главата му. Лисандер. Защо беше толкова трудно да се сети къде го е чувал преди? Ернст Лундгрен също изскачаше в мислите му постоянно. По някакъв начин името бе свързано с него. Когато стигнаха до разклонението към Фелбака, взе решение. Зави уверено надясно и излезе от магистралата.

— Какво правиш? — попита Мартин. — Мислех, че отиваме направо в управлението?

— Първо ще посетим дома на един човек.

— Така ли? Кого?

— Ернст Лундгрен. — Йоста превключи на по-ниска предавка и зави наляво.

— Какво ще правим у тях?

Йоста разказа на Мартин какво го мъчи.

— И нямаш представа къде си се натъквал на името?

— Ако имах, нали щях да ти кажа? — изръмжа Йоста. Подозираше, че според Мартин е остарял и затова забравя.

— Спокойно, спокойно — каза Мартин. — Да отидем при Ернст и да видим дали ще ти помогне да си спомниш. Би било добре, ако за разнообразие вземе че допринесе с нещо позитивно.

— Да, това ще е нещо ново.

Йоста не можа да не се усмихне. И той като другите в управлението нямаше особено високо мнение за компетентността и характера на Ернст. Но в същото време не можеше откровено да го ненавижда, както правеха останалите, с изключение може би на Мелберг. Работиха заедно дълго време и Йоста бе свикнал с него. А и не можеше да отрече, че двамата често се шегуваха и се смееха през годините. Но от друга страна, Ернст често се дънеше. Особено по време на последното разследване, в което участваше, преди да го изритат. Но този път може би щеше да им е от помощ.

— Във всеки случай, изглежда, че си е вкъщи — каза Мартин, когато свиха пред къщата.

— Да — отвърна Йоста и паркира полицейската кола до тази на Ернст.

Бившият им колега отвори вратата, преди да позвънят. Явно ги бе видял през прозореца на кухнята.

— Охо, дошли са гости от далеч — каза той и ги пусна да влязат.

Мартин се огледа. За разлика от Йоста, той никога не бе идвал на гости на Ернст, но не остана впечатлен. Макар собственото му ергенско леговище едно време да не беше особено подредено, все пак никога не бе изглеждало така. В мивката имаше висока купчина мръсни чинии, навсякъде бяха нахвърляни дрехи, а кухненската маса изглеждаше, сякаш никога не е бърсана.

— Нямам много с какво да почерпя — каза Ернст. — Но винаги мога да предложа нещо за пийване.

Той се протегна към бутилка алкохол, която стоеше на кухненската маса.

— Аз карам — каза Йоста.

— Ами ти? Май имаш нужда от нещо за приповдигане на настроението — каза Ернст и подаде бутилката на Мартин, но той отказа.

— Ама че сте добри тамплиери^[2] — каза той и сам отпи голяма глътка и преглътна. — А така. За какво става въпрос?

Той седна на един от кухненските столове и бившите му колеги последваха примера му.

— Чудя се за едно нещо, което не ми дава мира, и мисля, че ти може би ще знаеш отговора — каза Йоста.

— Аха, ето каква била работата.

— Става дума за едно име. Познато ми е и по някакъв начин го свързвам с теб.

— Е, нали работихме заедно няколко години, ти и аз — каза Ернст и прозвуча почти сълзливо.

Това май не му беше първата глътка за деня.

— Така е — каза Йоста и кимна. — А сега имам нужда от помощта ти. Ще бъдеш ли добро момче, или не?

Ернст се замисли за малко. После въздъхна и махна с празната си чаша.

— Окей, shoot.

— Имам ли честната ти дума, че това, което ти кажа, ще си остане между нас? — Йоста впери поглед в Ернст, който кимна неохотно.

— Да, да. Просто питай.

— Разследваме убийството на Магнус Шелнер, за което сигурно си чул да се говори. След известно проучване се натъкнахме на името Лисандер. Не знам защо, но ми звучи страшно познато. И по някаква причина се сещам за теб. Чувал ли си това име?

Ернст се клатеше леко на стола. Около масата настана пълна тишина, докато той мислеше. Мартин и Йоста го зяпаха в очакване.

После на лицето на Ернст цъфна усмивка.

— Лисандер. Чувал съм името, и още как. По дяволите!

* * *

Уредиха си среща на единственото място, което Патрик и Паула знаеха в Тролхетан. „Макдоналдс“, точно до моста, там, където ядоха само няколко часа по-рано.

Рагнар Лисандер ги чакаше вътре и Паула седна до него, а Патрик отиде да купи по едно кафе за тримата. Рагнар изглеждаше още по-незабележим, отколкото по-рано в дома си. Дребен, оплешивяващ мъж с бежово палто. Ръката му трепереше леко, когато взе чашата кафе. Изглежда, му беше трудно да ги погледне в очите.

— Искал си да говориш с нас — каза Патрик.

— Ние… не ви разказахме всичко.

Патрик мълчеше. Беше му любопитно как мъжът ще обясни, че са премълчали за съществуването на дъщеря си.

— Разбирате ли, животът невинаги е лесен. Роди ни се дъщеря. Алис. Кристиан беше на около пет години и не му беше леко. Аз трябваше… — Гласът му заглъхна и той отпи глътка кафе, преди да продължи. — Преживяното го е белязало за цял живот. Не знам доколкото сте информирани, но Кристиан е прекарал повече от седмица сам с мъртвата си майка. Тя е имала психическо заболяване и невинаги е можела да се грижи за него, нито за себе си. Накрая е починала в апартамента, а Кристиан не е съобщил на никого. Мислел е, че тя спи.

— Да, знаем за това. Говорихме със социалните и получихме документите, с които разполагаха по случая.

Патрик осъзнаваше колко формално звучи. „Документите“, „случая“. Но това бе единственият начин да запази професионална дистанция.

— От свръхдоза ли е починала? — попита Паула.

Още не бяха успели да прегледат подробно всички материали.

— Не, тя не се е друсала. Понякога, когато е изпадала в тежък период, е пиела твърде много. Взимала е и лекарства, разбира се. Сърцето й просто не е издържало повече.

— Защо? — Патрик не разбираше съвсем.

— Не се е грижела добре за себе си, прибавете към това и алкохола и лекарствата. Освен това е била много дебела. Тежала е над сто и петдесет килограма.

Нещо се размърда в подсъзнанието на Патрик. Имаше нещо, което не се връзва. Но ще мисли за това по-късно.

— И след това Кристиан е отишъл при вас? — каза Паула.

— Да, после дойде при нас. Ирен бе тази, на която й хрумна идеята за осиновяване. Ние, изглежда, не можехме да имаме деца.

— Но така и не се е стигнало до осиновяване? — попита Патрик.

— Вероятно щяхме да го осиновим, ако Ирен не беше забременяла скоро след това.

— Това всъщност често се случва — каза Паула.

— Да, и докторът така каза. А когато се роди дъщеря ни, Ирен като че загуби всякакъв интерес към Кристиан. — Рагнар Лисандер погледна през прозореца и стисна здраво чашата кафе. — Може би щеше да е по-добре за момчето, ако бяхме направили така, както тя искаше.

— Което е било? — попита Патрик.

— Да го върнем обратно. Тя смяташе, че не е нужно да го задържаме, след като вече си имаме собствено дете. — Той се усмихна криво. — Знам как звучи. Ирен си има своите отличителни черти и понякога се оказваме в малко смахната ситуация. Но невинаги е толкова лоша, колкото изглежда.

Малко смахната? Патрик за малко да се задави. Говореха за жена, която иска да изостави приемното си дете, защото е родила свое, а мъжът срещу него я защитаваше.

— Но не сте го върнали обратно — каза той студено.

— Не. Това бе един от малкото случаи, когато й възразих. Първоначално не искаше и да чуе, но когато й казах, че ще изглежда зле пред хората, тя се съгласи да го задържим. Но аз не трябваше… — Гласът му отново заглъхна и си личеше колко му е трудно да говори за това.

— Какви бяха отношенията на Кристиан и Алис, докато растяха? — попита Паула, но Рагнар като че ли не я чу.

Мислите му се рееха някъде далеч. Накрая каза тихо:

— Трябваше да внимавам повече. Бедното момче, то не разбираше.

— Какво не е разбирал? — попита Патрик и се наведе напред.

Рагнар се сепна и се отърси от мислите си. После погледна Патрик.

— Искате ли да се срещнете с Алис? Трябва да я видите, за да разберете.

— Да, ще се радваме да видим Алис. — Патрик не можа да скрие вълнението си. — Кога може да стане? Тя къде е?

— Може да тръгнем веднага — каза Рагнар и се изправи.

Патрик и Паула се спогледаха, докато вървяха към колата. Алис ли беше жената, която търсят? Щеше ли най-накрая да приключи разследването?

* * *

Тя седеше с гръб към тях, когато влязоха. Дългата й коса стигаше почти до опашката. Тъмна и гладко сресана.

— Здравей, Алис. Татко е.

Гласът на Рагнар отекна в студената стая. Някой бе направил вял опит да придаде на помещението повече приветливост, но не се бе справил особено добре. На прозореца имаше клюмнало растение в саксия, а на стената бе залепен плакат на филма „Безкрайна синева“. Мебелировката се състоеше от тясно легло с износена кувертюра и малко писалище със стол пред него. Именно там седеше тя. Ръцете й се движеха, но Патрик не можеше да види какво прави. Тя не реагира, когато баща й я заговори.

— Алис — повтори той и този път тя бавно се обърна.

Патрик едва не ахна. Жената пред него беше приказно красива. Набързо беше пресметнал, че трябва да е на около трийсет и пет години, но изглеждаше поне десет години по-млада. Овалното й лице беше съвсем гладко, почти детско. Очите й бяха огромни и сини, с гъсти черни мигли. Усети се, че я е зяпнал.

— Красавица е, нашата Алис — каза Рагнар и отиде до нея. Сложи ръка на рамото й и тя облегна глава на талията му. Като коте, което се притиска в стопанина си. Ръцете й лежаха отпуснати в скута й. — Имаме гости. Това са Патрик и Паула. — Той се поколеба. — Те са приятели на Кристиан.

Нещо проблесна в очите й, когато чу името на брат си, и Рагнар погали бавно косата й.

— Видяхте Алис. Сега знаете.

— Откога?

Патрик не можеше да откъсне поглед от лицето й. Обективно погледнато, приличаше невероятно много на майка си. Но въпреки това изглеждаше съвсем различна. Всичкото зло, гравирано върху лицето на майката, отсъстваше от това… вълшебно същество. Осъзнаваше, че това е глуповато определение, но не му хрумваше друго.

— Отдавна. Не живее вкъщи от лятото, когато беше на тринайсет. Това е четвъртото място, в което я настаняваме. Предишните не ми харесваха, но тук е доста хубаво.

Той се обърна и целуна дъщеря си по главата. На лицето й не се изписа реакция, но тя се притисна по-силно до него.

— Какво…? — Паула не знаеше как да формулира въпроса.

— Какво не й е наред? — каза Рагнар. — Ако питаш мен, нищо й няма. Перфектна е. Но разбирам какво имаш предвид. Ще ви разкажа.

Той клекна пред Алис и й заговори нежно. Тук, с дъщеря си, вече не изглеждаше невидим. Стойката му бе изправена, а погледът ясен. Тук беше някой. Беше бащата на Алис.

— Скъпа, днес татко не може да остане дълго. Исках само да се видиш с приятелите на Кристиан.

Тя го погледна. После се обърна и взе нещо от бюрото. Рисунка. Подаде му я.

— За мен ли е?

Тя поклати глава и раменете на Рагнар се свиха леко.

— За Кристиан ли е? — попита той тихо.

Тя кимна.

— Ще му я изпратя. Обещавам.

По лицето й се изписа намек за усмивка. После тя отново се обърна към бюрото и ръцете й се раздвижиха. Започна нова рисунка.

Патрик хвърли едно око на листа, който държеше Рагнар Лисандер. Разпозна стила на рисуване.

— Спазваш обещанието си. Пращаш рисунките й на Кристиан — каза той, когато излязоха от стаята на Алис.

— Не всички. Тя рисува толкова много. Но понякога, за да знае Кристиан, че тя мисли за него. Въпреки всичко.

— Откъде знаеш на кой адрес да ги пращаш? Доколкото разбрах, Кристиан е прекъснал всякакъв контакт с вас, след като е навършил осемнайсет? — намеси се Паула.

— Така направи. Но Алис толкова искаше Кристиан да получи рисунките й, че проучих къде живее. А и бях любопитен. Първо търсих нашата фамилия, но не намерих нищо. После опитах с тази на майка му и открих адрес в Гьотеборг. За известно време изгубих следите му, той се премести и от пощата връщаха писмата ми, но после пак го открих. На Русенхилсгатан. Но не знаех, че се е върнал във Фелбака. Мислех, че още живее в Гьотеборг, защото не получавах писмата обратно.

Рагнар се сбогува с Алис и докато вървяха по коридора, Патрик му разказа за мъжа, който е отговарял за пощата на Кристиан. Седнаха в голяма, светла стая, която изпълняваше функциите на столова и кафетерия. Помещението беше безлично и също като в стаята на Алис, на големите палмови растения им липсваха вода и грижи. Всички маси бяха празни.

— Тя плачеше много като малка — каза Рагнар и прокара ръка по покривката с пастелен цвят. — Вероятно колики. Ирен започна да губи интерес към Кристиан още по време на бременността, а когато Алис се роди, трябваше да й се отделя толкова време, че за него не остана нищо. А той имаше крехка психика още отпреди това.

— Ами ти? — каза Патрик и по изражението на Рагнар разбра, че е повдигнал много чувствителна тема.

— Аз? — Рагнар спря да движи ръката си по масата. — Аз си затварях очите, отказвах да гледам. Винаги Ирен е вземала решенията. А аз я оставях да го прави. Така беше по-просто.

— Значи Кристиан не е харесвал сестра си? — попита Патрик.

— Често седеше и я наблюдаваше, докато тя лежи в люлката. Виждах мрака в погледа му, но никога не съм вярвал, че… Трябваше да отида и да отворя, когато се позвъни на вратата. — Рагнар звучеше отнесено и се взираше някъде зад тях. — Нямаше ме само няколко минути.

Паула отвори уста, за да пита нещо, но се отказа. Нека им разкаже историята както може. Личеше си, че му е трудно да изговаря думите. Тялото му бе напрегнато, а раменете вдигнати високо.

— Ирен беше легнала да си почине за малко и за разнообразие аз трябваше да се грижа за Алис. Иначе майка й никога не я изпускаше от поглед. Алис беше толкова сладка, въпреки че много ревеше. Ирен се държеше, като че са й подарили нова кукла, с която да си играе. Кукла, която не даваше на никой друг.

Отново настана кратко мълчание и Патрик се напрегна, за да не подкани мъжа да говори.

— Нямаше ме само няколко минути… — повтори той. Запъна се, сякаш не можеше да продължи. Като че бе невъзможно останалата част от историята да се изрази с думи.

— Къде се намираше Кристиан тогава? — попита Патрик спокойно, за да му помогне.

— В банята. С Алис. Исках да я изкъпя. Имахме от онези седалки, в които можеш да поставиш бебето, за да са ти свободни ръцете. Сложих я във ваната и пуснах водата, после настаних Алис в седалката.

Паула кимна. Вкъщи имаха подобно хитро изобретение за Лео.

— Когато се върнах обратно в банята, Алис… лежеше неподвижно. Главата й беше потопена под водата. Очите й… бяха отворени, широко отворени.

Рагнар се заклати леко на стола. Изглеждаше така, сякаш опитваше сам да се застави да продължи, да се изправи лице в лице срещу спомена.

— Кристиан просто седеше, облегнат на ваната, и я гледаше. — Рагнар вторачи поглед в Паула и Патрик, като че се беше завърнал в настоящето. — Стоеше неподвижно и се усмихваше.

— Но ти я спаси? — Патрик усети как настръхва.

— Да, спасих я. Възстанових дишането й. И видях… — Той отново се прокашля. — Видях разочарование в очите на Кристиан.

— Каза ли на Ирен?

— Не, не бих… Никога!

— Кристиан е опитал да удави малката си сестра, а ти не си казал нищо на жена си? — Паула го гледаше невярващо.

— Имах чувството, че му дължа нещо заради всичко, през което е преминал. Ако разкажех на Ирен, тя моментално щеше да го изхвърли. Той не би могъл да преживее това. А и вредата вече беше нанесена. — Гласът на Рагнар прозвуча умолително. — Тогава още не знаех колко е сериозно. Но независимо от това, нямаше как да променя каквото и да било. Отпращането на Кристиан нямаше да оправи нищо.

— И си се преструвал, че нищо не се е случило? — каза Патрик.

Рагнар въздъхна и се сви още повече.

— Да, преструвах се, че не е станало нищо. Но повече никога не ги оставих сами заедно. Никога.

— Той направи ли нов опит? — Паула беше пребледняла.

— Не, не мисля. Кристиан изглеждаше някак си доволен. Алис вече не ревеше толкова. Лежеше спокойно и не изискваше толкова внимание.

— Кога забелязахте, че нещо не е наред? — попита Патрик.

— Стана постепенно. Научаваше нови неща по-бавно от другите деца. Когато най-накрая накарах Ирен да го осъзнае и се консултирахме с лекар… се установи, че страда от някакво увреждане на мозъка, което най-вероятно означава, че до края на живота си ще остане на интелектуалното ниво на дете.

— Ирен подозираше ли нещо? — попита Паула.

— Не. Лекарят каза, че Алис сигурно е била такава още от раждането си, но не се е забелязало, преди да започне да се развива.

— Какво стана после, докато децата растяха?

— Колко време имате? — каза Рагнар и се усмихна. Но усмивката му беше тъжна. — Ирен се интересуваше само от Алис. Тя бе най-сладкото дете, което някога съм виждал, и не го казвам само защото е моя. Вие също видяхте как изглежда.

Патрик си представи огромните сини очи.

— Ирен винаги е обичала всичко красиво. Тя също бе красива като млада и мисля, че виждаше в Алис потвърждение на това. Даряваше дъщеря ни с цялото си внимание.

— А Кристиан? — попита Патрик.

— Кристиан? Той като че не съществуваше.

— Сигурно се е чувствал ужасно — каза Паула.

— Да — каза Рагнар. — Но се бунтуваше по свой си начин. Доставяше му голямо удоволствие да яде и лесно трупаше килограми. Сигурно е наследил това предразположение от майка си. Когато забеляза, че това нервира Ирен, той започна да яде и да дебелее още повече само за да я дразни. И успя. Двамата постоянно водеха борба за храната, но поне този път Кристиан надделя.

— Значи Кристиан е бил едър като дете? — каза Патрик.

Опита се да си представи възрастния слаб Кристиан като закръглено момче, но беше невъзможно.

— Не беше едър, беше дебел. Много дебел.

— Как се отнасяше Алис към Кристиан? — попита Паула.

Рагнар се усмихна и този път усмивката му стигна до ушите.

— Алис обичаше Кристиан. Обожаваше го. Постоянно вървеше по петите му, като малко кученце.

— А той как реагираше? — попита Патрик.

Рагнар се замисли.

— Не мисля, че имаше нещо против. Оставяше я да му се радва. Понякога изглеждаше едва ли не изненадан от цялата любов, която струеше от нея. Като че не разбираше на какво се дължи.

— Може би наистина не е разбирал — каза Паула. — Какво стана после? Как реагира Алис, когато Кристиан се изнесе?

Над лицето на Рагнар като че се спусна завеса.

— Тогава се случиха много неща. Кристиан изчезна, а ние вече не можехме да осигуряваме на Алис нужните грижи.

— Защо не? Защо не е могла да остане у дома при вас?

— Порасна толкова, че имаше нужда от повече помощ и подкрепа, отколкото можехме да й дадем.

Настроението на Рагнар Лисандер се промени, но Патрик не можа да прецени защо.

— Никога ли не се научи да говори? — вметна той. Алис така и не продума, докато бяха в стаята.

— Може да говори, но не иска — каза Рагнар със същото затворено изражение.

— Има ли някаква причина да има зъб на Кристиан? Способна ли е била да му навреди? На него или на хората около него?

Патрик си я представи, момичето с дълга, тъмна коса и с ръце, движещи се по белия лист, докато създават рисунки, които можеха да са нарисувани и от петгодишно дете.

— Не, Алис не е наранявала и муха — каза Рагнар. — Затова исках да ви доведа тук, за да я видите. Не би могла да нарани човек. А и тя обича… обичаше Кристиан.

Той взе рисунката, която му даде Алис и я остави на масата. Най-горе имаше слънце, а най-долу зелена трева и цветя. Две фигури, голяма и малка, се държаха щастливи за ръка.

— Тя обичаше Кристиан — повтори той.

— Спомня ли си го изобщо? Разделили са се преди много години — отбеляза Паула.

Рагнар не отговори, а просто посочи рисунката. Две фигури. Алис и Кристиан.

— Питайте персонала, ако не ми вярвате. Но Алис не е жената, която търсите. Не знам кой би наранил Кристиан. Той изчезна от живота ни, когато беше на осемнайсет. Много неща може да са се случили оттогава, но Алис бе тази, която го обичаше. И продължава да го обича.

Патрик погледна дребния мъж. Трябваше да последва съвета на Рагнар. Да говори с персонала. Но знаеше, че това, което казва таткото на Алис, е вярно. Не търсеха нея. Отново се оказаха в изходна позиция.

* * *

— Имам да ви съобщя нещо важно. — Мелберг прекъсна Патрик точно когато той се канеше да разпредели новите задачи. — За известно време ще мина на непълен работен ден. Осъзнах, че съм ръководил управлението толкова успешно, че вече мога да ви прехвърля някои отговорности. В момента знанията и опитът ми са нужни в друга област.

Всички го зяпнаха смаяно.

— Време е да вложа енергията си в най-важния ресурс, с който разполага обществото ни. Следващото поколение. Тези, които ще ни отведат в бъдещето — каза Мелберг и пъхна пръсти зад тирантите си.

— Да не почва работа в младежкия център? — прошепна Мартин на Йоста, който само сви рамене в отговор.

— Освен това е важно да дадем шанс и на жените. И на чуждестранното малцинство. — Той погледна Паула. — Да, знам, че двете с Йоана имахте трудности с родителския отпуск. А момчето се нуждае от силен мъжки модел за подражание. Така че ще работя на половин ден, вече имам одобрение от ръководството, а останалото време ще посвещавам на хлапето.

Мелберг се огледа, очевидно очаквайки аплодисменти. Но около масата цареше изумена тишина. А най-изумена от всички беше Паула. Решението на Мелберг беше нещо ново за нея, но колкото повече го осмисляше, толкова по-добра й се струваше идеята. Йоана ще може отново да почне да работи, а самата Паула да комбинира работата с родителския отпуск. А и не можеше да отрече, че Мелберг се грижи добре за Лео. Засега се беше показал като отлична бавачка, може би с изключение на залепените с тиксо пелени.

Щом първоначалната му изненада отмина, Патрик нямаше как да не одобри плана на Мелберг. От чисто практическа гледна точка това означаваше, че времето, което шефът му прекарва в управлението, ще намалее наполовина. Което определено беше добре дошло.

— Поздравления за инициативата, Мелберг. Жалко, че не са повече хората, които мислят като теб — каза Патрик натъртено. — А сега нека се върнем към разследването. Днес се случиха доста неща.

Той разказа на останалите за пътуването до Тролхетан, което предприеха с Паула, за разговора им с Рагнар Лисандер и за посещението при Алис.

— И няма съмнение, че тя е невинна? — попита Йоста.

— Няма. Говорих с персонала и те потвърдиха, че умственото й развитие е като на дете.

— Представете си, да живееш с мисълта, че си причинил това на сестра си — каза Аника.

— Да, а и едва ли му е ставало по-добре от факта, че тя очевидно го обожава — съгласи се Паула. — Било е тежко бреме. Ако е осъзнавал какво е сторил.

— Ние също имаме какво да разкажем. — Йоста се покашля и хвърли поглед към Мартин. — Струваше ми се, че съм чувал името Лисандер, само че не се сещах къде. Пък и не бях сто процента сигурен. Вече не мога да разчитам напълно на старата вършачка — каза той и посочи главата си.

— Но? — намеси се Патрик нетърпеливо.

Йоста отново погледна към Мартин.

— Ами на връщане от посещението при Кенет Бенгтсон, който, между другото, твърди категорично, че не знае нищо и никога не е чувал името Лисандер, аз се зачудих защо асоциирам Ернст с цялата работа. Така че отидохме до тях.

— Ходили сте до дома на Ернст? — попита Патрик. — Защо?

— Чакай да чуеш какво ще каже Йоста — каза Мартин и Патрик млъкна.

— Ами обясних му какво се върти в главата ми. И Ернст се сети.

— Какво се е сетил? — Патрик се наведе напред.

— Къде съм чувал името Лисандер — отговори Йоста. — Те живяха тук известно време.

— Кои те? — обърка се Патрик.

— Семейство Лисандер, Ирен и Рагнар. С децата си, Кристиан и Алис.

— Но това е невъзможно — каза Патрик и поклати глава. — Защо тогава никой не познава Кристиан? Не може да е вярно.

— О, да, вярно е — каза Мартин. — Кристиан очевидно се е метнал на биологичната си майка. Като млад е бил със сериозно наднормено тегло. Махни шейсет килограма, добави двайсет години и чифт очила и трудно ще повярваш, че става дума за същия човек.

— Ернст откъде е познавал семейството? Ти откъде ги познаваше? — попита Патрик.

— Ернст беше хлътнал по Ирен. Очевидно са се заиграли малко на някакво парти и оттогава Ернст при всяка възможност настояваше да минем с колата покрай къщата й. Навъртяхме доста курсове покрай дома на семейство Лисандер.

— Къде са живели тогава? — попита Паула.

— В една от къщите до бреговата охрана.

— При Бадхолмен? — попита Патрик.

— Да, съвсем близо. Първоначално къщата била на майката на Ирен. Чувал съм, че била същинска вещица. С дъщеря й не поддържали връзка от дълги години, но когато умряла, Ирен наследила къщата и семейството се преместило тук.

— Ернст знае ли защо са се махнали от Фелбака? — намеси се Паула.

— Не, няма представа. Но, изглежда, се е случило много набързо.

— Значи, Рагнар все пак не ни е разказал всичко — отбеляза Патрик.

Започваше да му писва от всички, които пазеха тайните си и отказваха да кажат истината. Ако всички им сътрудничеха, вероятно щяха да са разрешили случая отдавна.

— Добра работа — каза той и кимна на Йоста и Мартин. — Пак ще си поговоря с Рагнар Лисандер. Трябва да има причина да не спомене, че са живели във Фелбака. Сигурно е бил наясно, че е въпрос на време да научим.

— Но това не отговаря на въпроса коя е жената, която търсим. Остава да е някоя от времето, когато Кристиан е живял в Гьотеборг. От годините след като Кристиан напуска дома си и преди връщането му във Фелбака със Сана. — Мартин мислеше на глас.

— Чудя се защо ли се е върнал тук? — вметна Аника.

— Трябва да узнаем повече за пребиваването на Кристиан в Гьотеборг — кимна Патрик. — Дотук открихме само три жени, които са фигурирали в живота му: Ирен, Алис и биологичната му майка.

— Не може ли да е била Ирен? — предположи Мартин. — Тя има причина да отмъсти на Кристиан, като се има предвид какво е сторил на Алис.

Патрик помълча малко, но след това поклати бавно глава.

— Аз също си мислех за нея и все още не можем да я изключим. Но не ми се вярва. Според Рагнар тя така и не е разбрала какво се е случило. А и дори да знае, какъв мотив има да се нахвърли на Магнус и останалите?

Той си припомни неприятната жена и посещението им във вилата в Тролхетан. Чу отново презрителните й реплики за Кристиан и майка му. И изведнъж го споходи една мисъл. Това беше, това глождеше подсъзнанието му, когато се срещнаха с Рагнар за втори път. Ето какво не се връзваше. Патрик извади мобилния си телефон и въведе бързо номера. Всички около масата го гледаха учудено, но той вдигна пръст, давайки им знак да мълчат.

— Здравей, Патрик Хедстрьом се обажда. Всъщност търся Сана. Окей, разбирам. Но може ли да отидеш и да я питаш нещо? Важно е. Питай я дали синята рокля би й станала. Да, знам, че звучи странно. Но много ще ми помогнеш, ако я попиташ. Благодаря.

Патрик зачака и след минута сестрата на Сана се върна на телефона.

— Аха? Окей. Хубаво. Благодаря много. Поздрави Сана. — Патрик затвори със замислено изражение на лицето. — Синята рокля е с размера на Сана.

— И? — попита Мартин, говорейки от името на всички.

— Малко е странно, като се има предвид, че майката на Кристиан е тежала сто и петдесет килограма. Роклята трябва да е принадлежала на друга жена. Кристиан е излъгал Сана, че е била на майка му.

— Не може ли да е на Алис? — каза Паула.

— Може. Но не ми се вярва. В живота на Кристиан е имало друга жена.

* * *

Ерика погледна към часовника си. Работният ден на Патрик явно бе дълъг. Не го беше чувала, откакто бе излязъл, а не искаше да му звъни и да го притеснява. В управлението сигурно цареше хаос след смъртта на Кристиан. Патрик ще се прибере, когато може.

Надяваше се, че вече не й се сърди. Никога преди не й се беше ядосвал истински, а последното, което искаше, бе да го разочарова или разстрои.

Ерика погали корема си. Струваше й се, че се уголемява неконтролируемо, и понякога изпитваше толкова силна тревога от това, което предстои да се случи, че не можеше да диша. В същото време копнееше да види близнаците. Чувствата й бяха много и смесени. Щастие и притеснение, паника и очакване. Всичко това разбъркано.

И Ана сигурно се чувстваше така. Ерика изпитваше угризения, че не се държи достатъчно отзивчиво със сестра си, която минаваше през същото като нея. Беше твърде заета със собственото си състояние. След всичко случило се с Лукас, бившия мъж на Ана и баща на двете й деца, в нея сигурно кипяха всякакви чувства, сега, когато отново е бременна. От друг мъж. Ерика се засрами от това, колко егоистична е била. Говореше само за себе си, за собствената си тревога. Утре сутринта ще се обади на Ана и ще й предложи да излязат на кафе или разходка. Тогава ще имат време да си поговорят подобаващо.

Мая влезе и се покатери в скута й. Изглеждаше изморена, въпреки че беше едва шест часът, два часа преди времето за лягане.

— Тате? — каза Мая и допря буза до корема на Ерика.

— Татко скоро ще се прибере — отговори Ерика. — Но ние двете вече огладняхме, затова мисля да приготвя някаква вечеря. Какво ще кажеш, миличка? Ще вечеряме ли по момичешки?

Мая кимна.

— Макарони с наденица? С много кетчуп?

Мая отново кимна. Мама наистина знаеше какво се сервира на момичешка вечеря.

* * *

— Как върви? — попита Патрик и придърпа стола си близо до този на Аника.

Навън бе тъмно като в рог и всички трябваше отдавна да са се прибрали, но никой не поглеждаше към външната врата. Освен Мелберг, който си тръгна, подсвирквайки си, преди петнайсет минути.

— Започваме с публичните регистри. Но се съмнявам, че ще намерим нещо. Вече ги прегледах, когато проучвах миналото му, и не ми се вярва да съм пропуснала нещо. — Аника говореше извинително и Патрик сложи ръка на рамото й.

— Знам, че си самата точност. Но понякога човек не вижда това, което е пред очите му. Ако прегледаме регистрите заедно, може да забележим нещо, което по-рано ни е убягнало. Вярвам, че Кристиан е живял с някоя жена в Гьотеборг, или поне е имал връзка. Може да попаднем на нещо, което да ни помогне да установим прав ли съм.

— Е, винаги може да се надяваме — каза Аника и завъртя монитора така, че Патрик да вижда. — Както казах, няма предишни бракове.

— А деца?

Аника затрака по клавишите, след което отново посочи към екрана.

— Не, не е регистриран като баща на други деца, освен Мелкер и Нилс.

— По дяволите. — Патрик прокара ръка през косата си. — Може би идеята беше глупава? Не знам защо ми се струва, че сме пропуснали нещо. Отговорите едва ли са в тези регистри.

Той се изправи и тръгна към кабинета си. Седя там дълго, взирайки се с празен поглед в стената. Позвъняването на телефона прекъсна грубо размислите му.

— Патрик Хедстрьом.

Сам чу колко апатично звучи. Но когато мъжът от другата страна се представи и обясни защо се обажда, Патрик се изправи в стола си. Двайсет минути по-късно се втурна при Аника.

— Мария Шьострьом!

— Мария Шьострьом?

— Кристиан е имал партньорка в Гьотеборг. Казвала се е Мария Шьострьом.

— Откъде знаеш…? — попита Аника, но Патрик не отговори на въпроса й.

— Има и дете. Емил Шьострьом. Или по-точно имало е.

— Какво искаш да кажеш?

— Мъртви са. Мария и Емил са мъртви. Има недовършено разследване на убийство.

— Какво става?

Мартин се затича стремглаво към стаята, когато чу Патрик да вика. Йоста също дойде с небивала скорост и двамата се сблъскаха пред вратата.

— Току-що говорих с мъж на име Стюре Бог. Той е пенсиониран комисар от Гьотеборг. — Патрик направи театрална пауза, преди да продължи. — Прочел е във вестника за Кристиан и заплахите срещу него и е разпознал името му от едно от собствените си разследвания. Смята, че има информация, която може да ни е от полза.

Патрик преразказа разговора си със стария комисар. Въпреки че бяха минали много години, Стюре Бог така и не бе забравил трагичните смъртни случаи и с хирургическа точност бе предал на Патрик всички важни факти от разследването.

Ефектът от разказа не закъсня. Всички зяпаха с отворени усти.

— Можем ли да се сдобием с материалите? — попита Мартин развълнувано.

— Било е отдавна, трудно ще е — отвърна Патрик.

— Не пречи да се опита — каза Аника. — Имам номера на Гьотеборг ей тук.

Патрик въздъхна.

— Жена ми ще реши, че съм избягал в Рио де Жанейро с някоя пищна блондинка, ако не се прибера скоро.

— Първо се обади на Ерика, после ще опитаме да се свържем с някого в Гьотеборг.

Патрик се предаде. Изглежда, никой не се бе запътил към къщи и той също не искаше да спре за днес, преди да са свършили каквото могат.

— Окей, но си намерете работа, докато говоря. Не искам да ми висите на главата.

Взе телефона, влезе в стаята си и затвори вратата. Ерика прояви разбиране, когато й обясни. С Мая тъкмо бяха вечеряли заедно. На Патрик изведнъж така му се прииска да се прибере при момичетата си, че му се доплака. Не си спомняше някога да е бил по-изтощен. Но си пое дълбоко въздух и набра номера, който му бе дала Аника.

В първия момент не забеляза, че някой е вдигнал.

— Ало? — чу се въпросителен глас и той се стресна, осъзнавайки, че трябва да каже нещо.

Представи се и разясни защо се обажда. За негова изненада не го отрязаха моментално. Колегата в Гьотеборг беше приветлив и услужлив и сам предложи да провери дали материалите от разследването могат да бъдат открити.

Приключиха разговора и Патрик зачака, като стискаше палци. След около петнайсет минути телефонът иззвъня.

— Така ли?

Патрик не можа да повярва, когато колегата му съобщи, че е намерил папката. Изказа възторжено благодарността си и го помоли да задели някъде материалите. Утре щеше да види как да ги получи. В най-лошия случай ще отиде лично до Гьотеборг да ги вземе или ще натовари бюджета на управлението с цената на доставка с куриер.

След като затвори, Патрик остана да седи в стола си. Знаеше, че другите чакат да научат резултата, но първо имаше нужда да събере мислите си. Всички подробности, всички парчета от пъзела се въртяха в главата му. Знаеше, че са свързани по някакъв начин. Въпросът беше как.

* * *

Почувства странна тъга, докато се сбогуваше. Естествено, беше му тежко да каже чао на момичетата, да ги прегърне и да се преструва, че ще се върне след няколко дни. Но се изненада, че го затруднява и сбогуването с къщата и с Луис, която седеше в антрето и го гледаше с неразгадаем поглед.

Първоначалната му идея беше направо да се омете и да остави бележка. Но после все пак изпита нужда да се сбогува, както се полага. За по-сигурно вече бе прибрал големия куфар в багажника, така че да изглежда сякаш тръгва с малко багаж на поредното бизнес пътуване.

Въпреки че му бе неочаквано трудно да каже сбогом, Ерик знаеше, че скоро ще свикне с новата обстановка. Просто трябваше да вземе пример от Поснер^[3]. Той живееше в чужбина години наред и, изглежда, не страдаше много от това, че е изоставил детето си. Освен това момичетата скоро щяха да са големи. Нямаха нужда от него.

— Какво е това бизнес пътуване? — попита Луис.

Нещо в тона й му направи впечатление. Тя нали не знаеше? Ерик отхвърли мисълта. Дори и да подозира нещо, Луис няма какво да направи.

— Среща с нов доставчик — каза той и разклати ключовете от колата, които държеше в ръка.

Всъщност постъпваше много джентълменски. Смяташе да вземе по-малката кола и да остави мерцедеса на Луис. А парите, които остави в сметката, щяха да й стигнат да плаща собствените си разходи и тези на момичетата, включително ипотеката на къщата, за година напред. Така че жена му имаше предостатъчно време да измисли какво да прави.

Ерик се поизправи. Наистина нямаше причина да се чувства като задник. Не беше негова грижа, ако някой пострадаше покрай това, което смяташе да предприеме. Все пак именно неговият живот бе в опасност и той не можеше просто да седи и да чака миналото да го настигне.

— Връщам се вдругиден — каза той и кимна на Луис.

Отдавна не я прегръщаше или целуваше на заминаване.

— Връщай се когато искаш — каза тя и сви рамене.

Отново му се стори, че Луис се държи необичайно. Но сигурно си въобразяваше. А вдругиден, когато тя ще очаква Ерик да се прибере, той вече ще е на сигурно място.

— Чао — каза той и й обърна гръб.

— Чао — отвърна Луис.

Когато влезе в колата и потегли, за последен път погледна в огледалото. После пусна радиото и си затананика. Вече беше на път.

* * *

Ерика погледна Патрик изплашено, когато той влезе през вратата. Мая вече спеше, а тя самата седеше на дивана с чаша чай.

— Тежък ден? — попита тя предпазливо и отиде да го прегърне.

Патрик зарови лице във врата й и известно време не помръдна.

— Имам нужда от чаша вино.

Той се отправи към кухнята и Ерика се върна на дивана. Чу се дрънчеше на чаши и звука от тапа, извадена от бутилка. Тя си припомни колко приятна можеше да бъде една чаша вино, но трябваше да се задоволи с чая си. Това е един от големите недостатъци да си бременна, а след това и да кърмиш — не можеш да изпиеш дори една чаша червено вино. Но от време на време отпиваше съвсем малка глътка от чашата на Патрик и това й стигаше.

— Колко е хубаво човек да си е вкъщи — каза Патрик, въздъхна силно и седна до нея. Прегърна я през рамо и качи крака на масичката.

— И аз много се радвам, че си тук — каза Ерика и се притисна плътно до него.

Помълчаха няколко минути. Патрик отпиваше от виното.

— Кристиан има сестра — каза накрая.

Ерика подскочи.

— Сестра? За пръв път чувам за такова нещо. Та той нали казваше, че няма семейство.

— Оказа се, че не е точно така. Сигурно ще съжалявам, че ти казвам тези неща, но съм адски уморен. Днешните случки не спират да се въртят в главата ми и трябва да поговоря с някого. Но си остава между нас. Окей? — Той я погледна строго.

— Обещавам. Сега разказвай.

И Патрик повтори всичко, което беше научил. Двамата седяха в мрака на всекидневната, осветявана единствено от телевизора. Ерика мълчеше и слушаше, но ахна, когато Патрик й разказа как Алис е получила мозъчното увреждане и как Кристиан е живял с тази тайна, докато Рагнар го е пазел и наблюдавал. След като й каза всичко за Алис, за лишеното от любов и грижи детство на Кристиан и за това как е напуснал семейство Лисандер, Ерика поклати глава.

— Бедният Кристиан.

— Историята не свършва тук.

— Какво имаш предвид? — попита Ерика и изпъшка, тъй като получи здрав ритник, който притисна дробовете й. Близнаците се бяха разиграли тази вечер.

— Кристиан е срещнал една жена, докато е учил в Гьотеборг. Мария. Тя имала малък син, който по онова време бил почти новороден. Не е поддържала връзка с бащата. Двамата с Кристиан много скоро се преместили да живеят заедно, в апартамент в Партиле^[4]. Момчето, Емил, станало като син на Кристиан. Изглежда, са си живели доста добре.

— Какво се е случило?

Ерика всъщност не бе сигурна дали иска да знае. Може би беше по-лесно да запуши уши за тежките и натоварващи неща. Но все пак зададе въпроса.

— Било сряда, април месец, и Кристиан се прибирал от университета. — Гласът на Патрик звучеше глухо и Ерика го хвана за ръката. — Забелязал, че вратата е отключена и пристъпил предпазливо вътре. Повикал Мария и Емил, без да получи отговор. Тръгнал да ги търси из апартамента. Всичко изглеждало както обикновено. Явно не били излезли навън, защото връхните им дрехи били в антрето, а количката на Емил си стояла на стълбите.

— Не знам дали искам да слушам повече — прошепна Ерика, но Патрик гледаше някъде пред себе си и като че ли не я чу.

— Накрая ги намерил. В банята. И двамата били удавени.

— Боже господи.

Ерика сложи ръка на устата си.

— Момчето лежало по гръб във ваната. Тялото на майка му лежало отвън, само главата й била потопена във водата. Аутопсията разкрила синини около врата й, като от пръсти. Някой насила бил държал главата й под водата.

— Кой…?

— Не знам. Полицията така и не успяла да намери убиеца. Странно, но не заподозрели Кристиан, въпреки че той бил най-близкият им човек. Затова името му не е излязло, когато го търсихме в полицейския регистър.

— Как е станало така, че да не е сред заподозрените?

— Не знам точно. Всички от обкръжението им твърдели, че Кристиан и Мария са необичайно щастлива двойка. Майката на Мария се застъпила за него, а освен това един съсед видял от апартамента да излиза жена горе-долу по времето, когато според съдебния лекар били извършени убийствата.

— Жена? — попита Ерика. — Същата, която…?

— Всъщност не знам какво да мисля. Този случай ще ме побърка. Всичко, което е сполетяло Кристиан, е навързано по някакъв начин. Някой е хранел толкова дълбока омраза към него, че времето не я е уталожило.

— И нямате представа кой е това?

Ерика усети в главата й да се оформя една мисъл, но още не можеше да долови каква точно. Образът беше неясен. Но в едно бе сигурна: Патрик е прав. Всичко е свързано по някакъв начин.

— Ще имаш ли нещо против, ако отида да си легна? — каза Патрик и сложи ръка на коляното й.

— Не, лягай си, миличък — каза тя разсеяно. — Аз ще остана още малко и после ще се кача.

— Окей.

Той я целуна и след малко тя чу стъпките му нагоре по стълбите.

Остана да седи в мрака. По телевизията даваха новини, но тя остави звука изключен и се заслуша в собствените си мисли. Алис. Мария и Емил. Имаше нещо, което й убягва, нещо, което трябваше да разбере. Премести погледа си към книгата, лежаща на масата. Взе я бавно, сложи я на коленете си и се загледа в корицата и заглавието. „Русалката“. Замисли се за мрака и вината. За това, което Кристиан бе искал да изрази. Знаеше, че е там вътре, в думите и изреченията, които бе оставил след себе си. И тя ще разбере какво е то.

 

 

Кошмарите започнаха да го спохождат всяка нощ. Сякаш бяха изчаквали съвестта му да се пробуди. Странно колко внезапно стана това. През цялото време знаеше, виждаше пред очите си как маха седалката и оставя Алис да потъне под водата. Как малкото й тяло се бори, опитва се да си поеме въздух и накрая застива. Как очите й, сините й очи го гледат невиждащо изпод водата. Винаги бе знаел, но без да разбира.

Една малка случка, дребен детайл, го накара да проумее какво е сторил. Случи се един ден миналото лято. Още тогава знаеше, че не може да остане. Никога не бе имало място за него, но прозрението дойде постепенно. Трябваше да напусне семейството.

Гласовете му казаха същото. Появиха се един ден, не неприятни или страшни, а по-скоро като доверени приятели, които му шепнеха. Съмняваше се в решението си единствено когато помислеше за Алис. Но колебанието му не траеше дълго. Гласовете се засилваха и той реши да остане само до края на лятото. После ще си тръгне, без да се обръща назад. Ще остави зад себе си всичко свързано с мама и татко.

Онзи летен ден Алис искаше сладолед. Тя винаги искаше сладолед и когато беше в настроение, той отиваше с нея до павилиона на площада. Тя все си поръчваше едно и също: фунийка с три топки ягодов сладолед. Понякога той се закачаше с нея, преструваше се, че не е разбрал, и вместо това поръчваше шоколадов сладолед. Тогава сестра му започваше да клати бързо глава, да го дърпа за ръка и да пелтечи „ягодов“.

Алис беше на седмото небе, когато ядеше сладолед. Лицето й светеше от щастие и удоволствие, докато методично ближеше и въртеше фунийката, за да не се разтече сладоледът. И този път беше същото. Тя първа получи сладоледа си и започна бавно да се отдалечава от павилиона, докато той чакаше да получи своята фунийка и да плати. После се обърна, за да тръгне след нея, но спря на място. Ерик, Кенет и Магнус. Стояха там и го гледаха. Ерик се хилеше.

Усети как сладоледът се стича, първо по фунийката, а после и по ръката му. Трябваше да мине покрай тях. Опита се да гледа право пред себе си, към морето. Да не обръща внимание на погледите им, нито на сърцето си, което биеше все по-учестено. Направи крачка напред, после още една. След което усети как пада. Ерик беше протегнал крака си, докато той минаваше покрай него. В последния момент успя да вдигне ръце, за да се предпази. Дланите го заболяха от силата на сблъсъка. Сладоледът полетя встрани и падна на асфалта, в чакъла и мръсотията.

— Опа — каза Ерик.

Кенет се засмя нервно, но Магнус погледна Ерик укорително.

— Това беше ненужно, не смяташ ли?

Ерик, изглежда, не му обърна внимание. Очите му светеха.

— Не ти трябва още сладолед.

Той бавно се изправи. Ръцете го боляха, в дланите му се бяха набили ситни камъчета. Изтупа се и се отдалечи, куцайки. Вървеше колкото може по-бързо, а смехът на Ерик звънтеше в ушите му.

Алис го чакаше малко встрани. Не й обърна внимание и просто я подмина. С периферното си зрение видя как тя подтичва след него, но той спря да си поеме дъх чак когато наближиха къщата си.

— Ето, Кристиан. Вземи моя сладолед. Ягодов е.

Погледна протегнатата й ръка и ягодовия сладолед, който Алис така страстно обичаше. В този миг осъзна в пълна степен какво й е причинил. Гласовете закрещяха. Главата му щеше да се пръсне. Падна на колене, притиснал ръце към ушите си. Трябваше да спрат, трябваше да ги накара да млъкнат. Тогава усети ръцете на Алис около себе си и изведнъж всичко утихна.