Камила Лекберг
Русалката (22)

— Някой видял ли е нещо? — Патрик говореше с Мартин по телефона. — Не, окей, не съм и очаквал. Но продължавайте, човек никога не знае.

Той затвори и захапа бигмака си. Бяха спрели в „Макдоналдс“ да обядват и да поговорят, преди да продължат нататък.

— Значи, нищо? — попита Паула, която слушаше разговора, докато хапваше от пържените си картофки.

— Поне засега. Вече не са останали много хора в района, които да живеят там и през зимата. Така че няма да е учудващо, ако резултатите са оскъдни.

— Как върви в Бадхолмен?

— Откарали са тялото — отвърна Патрик и отхапа нова хапка. — Така че Турбьорн и момчетата му скоро ще са готови. Обеща да ми звънне, когато научат нещо.

— А ние какво ще правим?

Преди да седнат да ядат, бяха прегледали копията от документите, които получиха от социалните. Всичко съвпадаше с това, което Сана бе разказала на Ерика.

— Продължаваме напред. Знаем, че скоро след случилото се Кристиан е бил приет от двойка с фамилно име Лисандер. Тук в Тролхетан.

— Чудиш се дали още живеят тук? — попита Паула.

Патрик избърса старателно ръцете си, изрови един лист и наизусти данните. После набра номера на справки.

— Добър ден, искам да знам дали в Тролхетан живеят двама души на име Рагнар и Ирен Лисандер? Окей, благодаря. — Той грейна и кимна на Паула, за да потвърди, че са извадили късмет. — Може ли да получа адреса на есемес?

— Значи още са тук? — попита Паула и налапа няколко картофчета.

— Така изглежда. Какво ще кажеш да отидем и да поговорим малко с тях? — Патрик се изправи и погледна Паула нетърпеливо.

— Няма ли първо да им се обадим?

— Не, искам да видя какво ще стане, ако ги сварим неподготвени. Трябва да има причина Кристиан да си върне името на биологическата си майка и никога да не спомене съществуването на приемните си родители, дори пред съпругата си.

— Може би не е живял при тях много дълго?

— Може и така да е, но не ми се вярва… — Патрик се опита да формулира откъде идва силното му усещане, че си струва да тръгнат по тази диря. — Например сменя си името чак когато става на осемнайсет. Защо толкова късно? И защо въобще би носил името на хора, при които не е живял дълго?

— Тук имаш право — каза Паула, но още не звучеше съвсем убедена.

Всъщност знаеше, че скоро ще разберат истината. Още малко и ще открият следващото от липсващите парчета на пъзела, наречен Кристиан Тюдел. Или Кристиан Лисандер.

* * *

Ерика се колебаеше, хванала телефона в ръка. Да го направи или не? Но накрая реши, че скоро така и така всичко ще се разчуе. Габи можеше да научи новините и от нея.

— Здрасти, Ерика е.

Затвори очи, когато Габи я заля с обичайните си цветущи фрази, и я прекъсна по средата на излиянието й.

— Кристиан е мъртъв, Габи.

От другата страна на слушалката настъпи мълчание. После Габи си пое рязко дъх.

— Моля? Как? — заекна тя. — Същият човек, който…?

— Не знам.

Ерика отново замижа. Думите бяха ужасяващи и прозвучаха така категорично, когато ги произнесе:

— Намерен е обесен тази сутрин. Полицията не може да каже нищо повече. Не се знае дали го е извършил сам, или е… — Тя не завърши изречението.

— Обесен? — Габи отново се задъха. — Това не може да е вярно!

Ерика помълча малко. Знаеше, че информацията първо трябва да попие, преди да се превърне в реалност. Тя бе изживяла същото, когато Патрик й разказа.

— Ще ти се обадя, ако разбера нещо — каза Ерика. — Но ще съм благодарна, ако медиите останат настрана възможно най-дълго. На семейството му и без това му е достатъчно тежко.

— Естествено, естествено — каза Габи и звучеше като че наистина го мисли. — Но ме дръж в течение на случващото се.

— Обещавам — каза Ерика и затвори.

Знаеше, че дори Габи да се въздържи да се обади на пресата, смъртта на Кристиан скоро ще се превърне в материал за първа страница. Той бе станал звезда за една нощ и вестниците бързо се усетиха, че името му може да продаде допълнителни бройки. Мистериозната му смърт със сигурност щеше да е водещата новина по афишите през следващите дни.

Бедната Сана, бедните деца.

Ерика едва бе успяла да ги погледне, докато беше при тях в дома на леля им. Седяха на пода пред голяма купчина лего. Играеха си безгрижно и щастливо, като спираха само за кратки разправии, типични за братята. Като че напълно се бяха отърсили от вчерашната преживелица. Но може би прикриваха чувствата си? Може би нещо вътре в тях се бе пречупило, но не си личеше на повърхността? А сега баща им го нямаше. Как ще се отрази това на живота им?

Тя седеше неподвижно на дивана и накрая се принуди да ги погледне, видя ги как си играят и обсъждат къде трябва да се постави сирената на линейката. Толкова приличаха на родителите си. Те бяха единственото, останало от Кристиан. Те и книгата. „Русалката“.

Ерика изведнъж почувства силно желание да прочете историята отново и така в известен смисъл да отдаде почит на Кристиан. Погледна към Мая, която още спеше. Заради натоварената сутрин, днес й позволиха да не ходи на детска градина. Ерика погали нежно светлата главичка на детето, облегната на възглавницата. После отиде да вземе книгата, настани се удобно и зачете.

* * *

Щяха да погребат Магнус след два дни. След два дни тялото му ще лежи под земята. В дупка в пръстта.

Сия не бе излизала, откакто й съобщиха, че са го намерили. Нямаше да издържи хорските погледи, нямаше да издържи да я гледат със съчувствие, да се чудят какво ли е направил Магнус, за да заслужи това, и да подмятат, че може би сам си е навлякъл бедата.

Знаеше какво се говори. През годините тя самата се бе включвала в клюкарстването. Можеше да твърди, че не е допринесла много, но слушаше, без да възразява.

Няма дим без огън.

Чудя се откъде имат средства за пътуване до Тайланд, сигурно му плащат под масата.

Ужас, видя ли какви деколтета почна да носи изведнъж, кого ли иска да впечатли?

Отделни слухове, извадени от контекста и търпеливо съшити в смесица от реалност и измислица. И накрая тази смесица се превръща в истина.

Сия можеше да се досети какви истории разправят хората. Но ако просто си седеше вкъщи, това нямаше значение.

Но и у дома имаше неща, за които не иска да се сеща. Като видеофилма, който Лудвиг показа на полицаите вчера. Не излъга, като каза, че не е знаела за него. Но записът я накара да се замисли. Наистина понякога й се бе струвало, че има неща, които Магнус не й казва. Или пък си въобразяваше? Животът й се преобърна с главата надолу и може би в объркването си изкривяваше спомените си? Но й се струваше, че помни случаи, когато уж вечно веселият й съпруг изпадаше в мрачно настроение. Сия се бе чудила на рязката промяна, която идваше като сянка, като слънчево затъмнение. Дори няколко пъти го бе питала. Да, сега си спомни. Веднъж го погали по бузата и го попита за какво мисли.

— Мисля за теб, скъпа — отговори той, наведе се към нея и я целуна.

Винаги, когато Сия го попиташе какво има, светлината в очите му се връщаше. Сякаш Магнус прогонваше сянката, преди жена му да е успяла да види нещо повече.

Но понякога тя усещаше сянката дори когато на Магнус не му личеше. И всеки път отхвърляше тези мисли. Все пак всичко друго беше наред, а тези настроения го сполетяваха толкова рядко.

Но от вчера не можеше да спре да мисли за това. За сянката. Тя ли бе причината него вече да го няма? Откъде бе дошла? Защо Магнус не й бе казал нищо? Тя вярваше, че си споделят всичко един на друг, че знае всичко за него, както и той за нея. Ами ако грешеше, ако изобщо не го познаваше?

Сянката растеше все повече в съзнанието й. Сия си представяше лицето на Магнус. Но не щастливото, топло и изпълнено с любов лице, до което бе имала привилегията да се буди всяка сутрин през последните двайсет години. А лицето от видеофилма. Отчаяно и разкривено.

Сия се хвана за главата и заплака. Вече не знаеше нищо. Чувстваше се като че Магнус е умрял за втори път, а тя нямаше да преживее да го изгуби повторно.

* * *

Патрик натисна звънеца и след малко вратата се отвори. Дребен, съсухрен мъж погледна навън.

— Да?

— Патрик Хедстрьом от полицейско управление Танумсхеде. А това е колегата ми Паула Моралес.

Мъжът ги огледа внимателно.

— Доста път сте изминали, за да ни посетите. С какво мога да съм ви от полза?

Интонацията му беше ведра, но в гласа му имаше и предпазлива, остра нотка.

— С Рагнар Лисандер ли разговарям?

— Да, това съм аз.

— Бихме искали да влезем и да разменим няколко думи. С жена ви също, ако си е у дома — каза Патрик.

Въпреки че се изрази учтиво, думите му не можеха да бъдат сбъркани с въпрос.

Мъжът като че се поколеба за миг, но после ги пусна да влязат.

— Жена ми не се чувства много добре и легна да си почине. Но ще отида да я питам дали може да слезе за малко.

— Това би било добре — каза Патрик, след което се зачуди дали Рагнар Лисандер смята те да го чакат в антрето, докато той говори с жена си.

— Влизайте и се настанявайте, веднага се връщам — каза той в отговор на неизказания въпрос.

Патрик и Паула погледнаха вляво, накъдето сочеше протегната ръка на мъжа, и видяха всекидневната. Огледаха помещението, докато Рагнар Лисандер се качваше по стълбите.

— Не е особено уютно — прошепна Паула.

Патрик не можеше да не се съгласи. Всекидневната приличаше повече на декор от мебелен магазин, отколкото на стая в нечий дом. Всичко блестеше от чистота, а обитателите на къщата, изглежда, имаха слабост към декоративни фигурки. Диванът беше от кафява кожа, а пред него стоеше задължителната стъклена маса. По стъклото не се виждаше нито един отпечатък и Патрик настръхна при мисълта как ли би изглеждала масичката, ако се намираше в техния хол, в близост до лепкавите пръсти на Мая.

Най-много се набиваше на очи липсата на лични вещи. Нямаше снимки, детски рисунки, картички с поздрави от роднини или приятели.

Той седна внимателно на дивана и Паула се настани до него. Чуха гласове на горния етаж, разгорещена размяна на реплики, но не можаха да различат думите. След още няколко минути чакане доловиха стъпки надолу по стълбите, този път идващи от два чифта крака.

На вратата се появи Рагнар Лисандер. Същинско въплъщение на думата чичко, помисли си Патрик. Сив, изгърбен и незабележим. Жената до него беше съвсем различна. Тя не просто пристъпи към тях, а закрачи гордо, облечена в халат, който като че се състоеше изцяло от волани с цвят на кайсия. Докато подаваше ръка на Патрик, тя изпусна тежка въздишка.

— Надявам се, че наистина става дума за нещо важно, щом нарушавате почивката ми.

Патрик се почувства така, сякаш се е озовал в ням филм от двайсетте години.

— Имаме няколко въпроса — каза той и отново седна.

Ирен Лисандер се настани на фотьойла срещу тях, без да си направи труда да поздрави Паула.

— Да, Рагнар каза, че идвате от… — Тя се обърна към мъжа си. — Танумсхеде ли беше?

Той измърмори някакво потвърждение и седна в края на дивана. Сложи ръце между коленете си и впери поглед в лъскавото стъкло на масата.

— Не разбирам какво искате от нас — каза тя високомерно.

Патрик не можа да не хвърли бърз поглед към Паула. Тя му отвърна дискретно, вдигайки очи нагоре.

— Разследваме убийство — каза той. — И разполагаме с информация, която води назад във времето до събитие, случило се преди трийсет и седем години тук, в Тролхетан.

С периферното си зрение забеляза как Рагнар потръпна.

— По това време сте приели в дома си дете.

— Кристиан — каза Ирен, размахвайки във въздуха едното си стъпало.

Носеше пантофи, които имаха високи токове и бяха отворени отпред. Ноктите й бяха лакирани в яростен нюанс на червеното, който не се връзваше с халата.

— Точно така. Кристиан Тюдел, който е приел вашата фамилия. Лисандер.

— По-късно си върна предишното име — каза Рагнар тихо и след като получи убийствен поглед от съпругата си, млъкна и отново се сви.

— Осиновихте ли го? — попита Паула.

— Не, категорично не. — Ирен отмести от лицето си кичур от тъмната си, очевидно боядисана коса. — Той просто живееше при нас. Името беше за… удобство.

Патрик бе изумен. Колко години бе прекарал Кристиан в този дом, където гледаха на него като на нисш пансионер, съдейки по студенината, с която приемната му майка говореше за него?

— Аха, и колко дълго е живял Кристиан при вас?

Той чу как неодобрението му прозира в гласа му, но Ирен Лисандер като че ли не го забеляза.

— Ами колко дълго беше, Рагнар? Колко време остана момчето при нас?

Рагнар не отговори, затова тя отново се обърна към Патрик. Все още не бе удостоила Паула с поглед. Патрик имаше чувството, че в света на Ирен не съществуват други жени.

— Би трябвало да може да се сметне. Беше на около три, когато дойде. А на колко беше, когато си тръгна, Рагнар? Май на осемнайсет? — Тя се усмихна със съжаление. — Реши да търси късмета си другаде. Оттогава не сме го чували. Нали така, Рагнар?

— Да, така беше — каза Рагнар Лисандер тихо. — Той просто… изчезна.

На Патрик му стана жал за дребничкия мъж. Винаги ли е бил такъв? Изтормозен и покорен. Или годините с Ирен бяха изцедили цялата му сила?

— Изобщо не знаете къде е отишъл?

— Нямаме представа, абсолютно никаква. — Ирен отново размаха стъпало.

— Защо задавате тези въпроси? — попита Рагнар. — По какъв начин е замесен Кристиан в разследването на убийство?

Патрик се поколеба.

— За жалост, трябва да ви съобщя, че сутринта Кристиан бе открит мъртъв.

Рагнар не можа да скрие болката си. Ето че него все пак го е било грижа за Кристиан, не го е считал просто за обитател на къщата.

— Как е умрял? — попита той с разтреперан глас.

— Намерен е обесен. Това е всичко, което знаем засега.

— Имал ли е семейство?

— Да, двама сина и съпруга на име Сана. През последните години живееше във Фелбака и работеше като библиотекар. Миналата седмица излезе дебютният му роман, „Русалката“. Получи много добри отзиви.

— Значи той е бил — каза Рагнар. — Четох за това във вестника и името ми направи впечатление. Но на снимката изобщо не приличаше на онзи Кристиан, който живееше при нас.

— Кой би повярвал? Че от онова ще излезе нещо… — каза Ирен. Изражението й беше твърдо като камък.

Патрик прехапа език, за да не й каже нещо остро. Трябваше да се държи професионално и да се придържа към целта. Усети как отново започва да се поти неприятно и подръпна пуловера си, за да се разхлади малко.

— Животът му има тежко начало. Забелязали ли сте това да се е отразило на поведението му по някакъв начин?

— Беше толкова малък. На тази възраст децата бързо забравят — каза Ирен и махна с ръка.

— Понякога сънуваше кошмари — каза Рагнар.

— Всички деца го правят. Не, нищо не сме забелязали. Вярно, беше странно дете, но като се има предвид произходът му…

— Какво знаете за биологичната му майка?

— Уличница, от нисшата класа. Не съвсем наред с главата. — Ирен почука с показалец по слепоочието си и въздъхна. — Наистина не разбирам с какво можем да помогнем. Ако няма друго, бих искала да отида да полегна. Не съм във форма.

— Само още няколко въпроса — каза Патрик. — Има ли нещо друго, свързано с детството му, което бихте искали да споменете? Търсим човек, вероятно жена, която е заплашвала Кристиан.

— Ами момичетата не се тълпяха около него — каза Ирен с безразличие.

— Не говоря само за влюбвания. В обкръжението му не е ли имало други жени?

— Не, кои биха могли да бъдат? Той имаше само нас.

Патрик се готвеше да приключи, когато Паула вметна въпрос:

— Последно. Още един човек бе открит мъртъв във Фелбака. Магнус Шелнер, приятел на Кристиан. Двама от другите му приятели, изглежда, също са подложени на същите заплахи, каквито е получавал и той: Ерик Линд и Кенет Бенгтсон. Тези имена познати ли са ви?

— Както казах, не сме се чували с Кристиан, откакто се премести — каза Ирен и стана рязко. — А сега ме извинете. Имам слабо сърце, а новината беше такъв шок, че просто трябва да легна и да си почина.

Тя излезе от стаята и те чуха стъпките й нагоре по стълбите.

— Имате ли представа кой го е извършил? — Рагнар гледаше към вратата, през която излезе жена му.

— Както изглежда, не, поне за момента — отговори Патрик. — Но смятам, че Кристиан е в центъра на всичко случило се. И не възнамерявам да се откажа, преди да съм разбрал как и защо. По-рано днес съобщих новината на съпругата му.

— Разбирам — каза Рагнар бавно. После разтвори устни, сякаш за да каже нещо, но се отказа. Изправи се и погледна Патрик и Паула. — Ще ви изпратя.

Застанал на входната врата, Патрик почувства, че не бива да си тръгва. Трябваше да остане и да разтърси мъжа пред себе си, докато той изплюе онова, което бе на път да им каже. Вместо това пъхна визитката си в ръката на Рагнар и излезе.

 

 

Седмица по-късно храната свърши. Той изяде всичкия хляб още преди два дни и оттогава ядеше корнфлейкс от големия пакет. Без мляко. Млякото и сокът бяха изпити, но от чешмата течеше вода и ако поставеше стол пред нея, можеше да се покатери и да пие директно от кранчето.

Но вече нямаше нищо за ядене. В хладилника поначало нямаше кой знае какво, а в килера намери само консерви, които не можеше да отвори. Мина му през ума дори да излезе и да напазарува сам. Знаеше къде мама държи парите си — в чантата, която винаги седеше в антрето. Но не успя да отвори външната врата. Не можеше да завърти ключалката, колкото и да опитваше. Иначе мама сигурно би се гордяла още повече с него. Не само можеше сам да си прави сандвичи, а дори и да излезе и да напазарува, докато тя спи.

През последните дни започна да се чуди дали тя не е болна. Но когато си болен, имаш треска и ставаш топъл. А мама беше съвсем студена. И миришеше странно. Запушваше си носа всяка вечер, когато се свиваше до нея, за да спи. По нея имаше и нещо лепкаво. Не знаеше какво, но ако мама се е изцапала, значи е ставала, когато не е бил при нея. Може би пак щеше да се събуди?

Играеше си сам по цял ден. Седеше си в стаята, разпръснал играчките наоколо. Знаеше и как се пуска телевизорът. С голямото копче. Понякога даваха детски. Беше му приятно да ги гледа, след като цял ден си е играл сам.

Но мама щеше да се ядоса, когато види колко е разхвърляно. Трябваше да почисти. Само че беше толкова гладен. Невероятно гладен.

На няколко пъти поглеждаше към телефона и дори вдигна слушалката. Заслуша се и чу сигнала, пип, пип, пип. Но на кого да се обади? Не знаеше ничий номер. А и никой не звънеше тук.

Мама сигурно ще се събуди скоро. Ще стане, ще отиде в банята и ще отмие странната миризма, от която му ставаше лошо. Отново ще замирише на мама.

Качи се в леглото със свит от глад стомах и се сгуши до нея. Миризмата го удряше в носа, но той винаги спеше до майка си. Иначе не можеше да заспи.

Дръпна одеялото над двама им. Навън падна мрак.