Камила Лекберг
Русалката (20)

— Ами не знам…

Сия гледаше в някаква точка зад рамото на Патрик, а зениците й бяха разширени. Той предположи, че е взела лекарство, което допринасяше за отнесения й вид.

— Знам, че вече сме задавали тези въпроси многократно. Но трябва да опитаме да открием връзката между смъртта на Магнус и случилото се днес. Това е още по-важно сега, след като установихме, че Магнус наистина е бил убит. Може да има нещо, за което не си се замисляла по-рано, някой дребен детайл, който да ни помогне в разследването. — Гласът на Паула звучеше умолително.

Лудвиг влезе с бавна крачка в кухнята и седна до Сия. Вероятно досега ги бе слушал отвън.

— Искаме да помогнем — каза той сериозно.

Изглеждаше значително по-голям от своите тринайсет години.

— Как са Сана и децата? — попита Сия.

— В шок са, както може да се очаква.

Патрик и Паула обсъждаха през целия път до Фелбака дали все пак да не спестят на Сия новините от сутринта. Тя едва ли имаше нужда от още лоши вести точно сега. Но в същото време бяха длъжни да й разкажат. Тя така и така скоро щеше да ги чуе от приятели и познати. А може би събитията щяха да й припомнят нещо, което е забравила.

— Кой би направил нещо такова? На децата… — каза тя с тон, който изразяваше едновременно съчувствие и апатия. Лекарството притъпяваше реакциите й, приглушаваше силата на чувствата и впечатленията. Така не бяха толкова болезнени.

— Не знам — каза Патрик и думите му като че отекнаха в кухнята.

— И Кенет… — Тя поклати глава.

— Тъкмо затова трябва да продължим да питаме. Някой е взел на прицел Кенет, Кристиан и Ерик. И по всяка вероятност Магнус — каза Паула.

— Но Магнус не е получавал писма. Такива, каквито имат другите.

— Не, доколкото знаем. Но въпреки това смятаме, че смъртта му е свързана със заплахите срещу другите — каза Паула.

— Какво казват Ерик и Кенет? Те не знаят ли за какво става дума? Или Кристиан? Все някой от тях трябва да се досеща — каза Лудвиг, който бе прегърнал закрилнически майка си.

— Да, би било логично — отговори Патрик. — Но те казват, че не знаят нищо.

— Тогава как бих могла…? — Гласът на Сия заглъхна.

— Случвало ли се е нещо необикновено през годините, откакто сте били заедно? Нещо, на което да си реагирала? Каквото и да е — пробва Патрик.

— Не, около нас нямаше нищо необичайно. Вече ви казах. — Тя си пое дълбоко дъх. — Магнус, Кенет и Ерик се познават още от училище. Така че в началото се виждаха само тримата. Никога не съм смятала, че Магнус има кой знае колко общо с някой от тях, но продължаваха да се срещат по навик. Във Фелбака няма много нови хора, с които да се запознаеш.

— Какви бяха взаимоотношенията им?

Паула се наведе напред.

— Какво имаш предвид?

— Ами във всички групи има някаква динамика, хората приемат различни роли. Как изглеждаха отношенията между тримата, преди да се появи Кристиан?

Сия се замисли, придобила сериозно изражение. Накрая каза:

— Ерик винаги е бил водачът. Този, който взема решенията. Кенет беше… послушното кученце. Звучи ужасно, но той винаги се подчиняваше и на най-дребната команда на Ерик. Винаги съм си го представяла като пале, което се подмилква около Ерик и моли за внимание.

— А как се отнасяше Магнус към това? — попита Патрик.

Сия се замисли отново.

— Смяташе, че Ерик понякога се държи като хулиган, и се е случвало да му каже, ако отиде твърде далеч. За разлика от Кенет, Магнус можеше да възразява на Ерик, така че той да се вслуша в думите му.

— Случвало ли се е да се карат? — продължи Патрик.

Имаше силното усещане, че отговорът е някъде в миналото им, в отношенията помежду им. Но бе дълбоко заровен и им бе толкова трудно да го изкарат на светло. Това направо побъркваше Патрик.

— Не, случваше се да се поспречкат, като всички останали. Ерик понякога е малко избухлив. Но Магнус винаги беше толкова спокоен. Никога не съм го чувала да вика или да повишава глас. Нито веднъж през всички тези години. Лудвиг е точно като баща си. — Тя се обърна към сина си и го погали по бузата.

Той й се усмихна леко, но изглеждаше замислен.

— Веднъж видях татко да се кара. С Кенет.

— Кога? — учуди се Сия.

— Спомняш ли си лятото, когато татко купи видеокамерата и аз тичах след вас и ви снимах през цялото време?

— Боже, да. Беше същинска напаст. Даже влезе в тоалетната и снима Елин, която седеше вътре. Тогава животът ти висеше на косъм. — В очите й се появи малко живец, а усмивката й придаде малко цвят на бузите.

Лудвиг се изправи толкова рязко, че столът му за малко да падне.

— Елате, ще ви покажа нещо! — Той вече излизаше от кухнята. — Седнете във всекидневната, веднага се връщам.

Чуха го да тича нагоре по стълбите и Патрик и Паула се изправиха, за да изпълнят молбата му. Накрая и Сия ги последва.

— Ето го.

Лудвиг слезе обратно, държейки малка касета в едната си ръка и видеокамера в другата.

Извади кабел и свърза камерата с телевизора. Наблюдаваха го мълчаливо и Патрик усети как пулсът му леко се ускорява.

— Какво ще ни покажеш? — попита Сия и седна на дивана.

— Ще видиш — отговори Лудвиг.

Той пъхна касетата и натисна бутона плей. Изведнъж лицето на Магнус се появи на екрана. Сия ахна и Лудвиг се обърна към нея притеснен.

— Добре ли си, мамо? Ако искаш, отиди в кухнята.

— Добре съм — каза тя, но очите й се насълзиха, докато се взираше в телевизора.

Магнус се лигавеше, правеше гримаси и говореше с оператора.

— Заснех целия Мидсомар — каза Лудвиг тихо и Патрик видя, че сега и неговите очи лъщят. — Вижте, ето ги Ерик и Луис — каза той и ги посочи.

Ерик се появи през вратата на верандата и махна на Магнус. Луис и Сия се прегърнаха и Луис даде на домакинята някакъв пакет.

— Ще превъртя. По-нататък е — каза Лудвиг и натисна едно от копчетата на видеокамерата.

Празненството за Мидсомар започна да се разиграва пред очите им с все по-бързи темпове. Навън, изглежда, се смрачаваше.

— Мислехте, че сме си легнали — каза Лудвиг. — Но се промъкнахме и ви подслушвахме. Бяхте пияни и развеселени и това ни се струваше много забавно.

— Лудвиг! — възкликна Сия засрамено.

— Ами пияни си бяхте — възрази синът й.

Съдейки по глъчката, Лудвиг се беше постарал да ги снима именно в това състояние. Високи гласове и смях звънтяха в летния здрач. Звучеше като че компанията си прекарва много приятно.

Сия тръгна да казва нещо, но Лудвиг вдигна пръст към устните си.

— Шт, още малко остава.

Във всекидневната настана тишина, всички се взираха в телевизора. Чуваше се единствено празничната шумотевица от видеото. Двама души се изправиха, взеха чиниите си и влязоха в къщата.

— Къде се бяхте скрили? — попита Патрик.

— В детската къщичка. Беше идеално. Можех да снимам през прозореца. — Той отново сложи пръст на устните си. — Слушайте.

Два гласа, встрани от останалите. И двата звучаха разтревожено. Патрик погледна въпросително Лудвиг.

— Татко и Кенет — поясни той, без да откъсва поглед от телевизора. — Измъкнаха се, за да пушат.

— Но татко ти вече не пушеше по това време — намеси се Сия и се наведе напред, за да вижда по-добре.

— Понякога пушеше тайно, на празници и по други такива поводи. Никога ли не си го хващала?

Лудвиг беше спрял филма, за да не им пречи разговорът.

— Не съм — каза Сия разочаровано. — Не знаех, че го прави.

— Във всеки случай онази вечер двамата с Кенет се скриха зад ъгъла, за да пушат.

Той посочи с дистанционното и пусна филма. Двата гласа се чуха отново. Едва се разбираше какво казват.

— Мислиш ли понякога за онова?

Това беше Магнус.

— За какво говориш? — попита Кенет завалено.

— Знаеш какво имам предвид.

И Магнус далеч не изглеждаше трезвен.

— Не искам да говоря за това.

— Все някога трябва да го обсъдим — каза Магнус и в гласа му имаше нещо умоляващо, някаква неподправена ранимост, която накара Патрик да настръхне.

— Кой казва, че трябва? Стореното е сторено.

— Не разбирам как може да живеете с това. По дяволите, ние трябва да…

Изречението премина в неразбираемо мънкане.

После отново се обади Кенет. В гласа му се долавяше раздразнение. Но имаше и още нещо. Страх.

— Стегни се, Магнус! Нищо не печелим, ако се разприказваме. Помисли за Сия и децата. И за Лисбет.

— Знам, но какво, по дяволите, да направя? Понякога се замислям за това и изпитвам едно такова чувство, тук вътре…

Беше твърде тъмно, за да се види накъде сочи Магнус.

После разговорът стана неразбираем. Двамата понижиха гласове, зашепнаха нещо и тръгнаха обратно към останалата част от компанията. Лудвиг натисна пауза и образът замръзна. Камерата бе насочена към гърбовете на двете тъмни фигури.

— Баща ти виждал ли е това? — попита Патрик.

— Не, бях го прибрал. Обикновено той отговаряше за касетите, но нали този запис го направих тайно, така че после го скрих в стаята си. Имам още няколко в гардероба.

— И ти също не си го гледала по-рано?

Паула седна до Сия, която гледаше към телевизора с отворена уста.

— Не — каза тя. — Не съм.

— Знаеш ли за какво говорят? — попита Паула и сложи ръка върху тази на Сия.

— Аз… Не. — Не отместваше поглед от гърбовете на Магнус и Кенет. — Нямам представа.

Патрик й вярваше. За каквото и да говореше Магнус, бе го скрил добре от съпругата си.

— Но Кенет трябва да знае — каза Лудвиг после натисна стоп, извади касетата и я постави обратно в кутията й.

— Бих искал да я взема назаем — каза Патрик.

Лудвиг се поколеба за миг, преди да постави касетата в протегната ръка на Патрик.

— Нали няма да я повредите?

— Обещавам, че ще сме изключително внимателни. Ще ти я върна в същото състояние, в което ми я даваш.

— А ще говорите ли с Кенет? — попита Лудвиг и Патрик кимна.

— Да, ще говорим с него.

— Но щом знае, защо още не е казал нищо? — Сия изглеждаше объркана.

— И ние това се чудим. — Паула отново я потупа по ръката. — И смятаме да разберем.

— Благодаря, Лудвиг — каза Патрик и вдигна касетата. — Това тук може да се окаже важно.

— Няма защо. Сетих се за записа само защото попитахте дали някога са се карали. — Той се изчерви чак до корените на косата.

— Добре тогава, ще тръгваме ли? — Патрик се обърна към Паула, която се изправи. — Грижи се за майка си. Обади ми се, ако има нещо — каза той тихо на Лудвиг и пъхна визитната си картичка в ръката му.

Патрик и Паула потеглиха и Лудвиг се загледа след отдалечаващата се кола. После затвори вратата и влезе вътре.

* * *

В болницата времето минаваше бавно. Телевизорът беше включен. Даваха американски сапунен сериал. Сестрата го бе попитала дали да смени канала. Но той нямаше сила да отговори и тя излезе от стаята.

Самотата беше по-лоша, отколкото някога си бе представял. Мъката бе толкова голяма, че успяваше единствено да се съсредоточи върху дишането си.

Знаеше, че тя ще дойде. Бе чакала дълго и вече нямаше място за отстъпление. Но Кенет не се страхуваше от нея, приветстваше я. Тя ще го спаси от самотата и тъгата, които го разкъсваха. Искаше да отиде при Лисбет, за да й обясни какво се е случило. Надяваше се да разбере, че тогава е бил друг човек, че тя го е променила. Не можеше да понесе мисълта, че тя е умряла с неговите грехове пред очите си. Това му тежеше най-много, притискаше гърдите му и превръщаше всяко вдишване в изпитание.

На вратата се почука и в полезрението му се появи Патрик Хедстрьом, полицаят. След него вървеше дребната му тъмнокоса колежка.

— Здрасти, Кенет. Как се чувстваш?

Полицаят изглеждаше сериозен. Взе два стола и ги придърпа до ръба на леглото.

Кенет не отговори. Просто продължи да наблюдава телевизора, където актьорите играеха на фона на зле направени кулиси. Патрик повтори въпроса и накрая Кенет завъртя лице към него.

— Бил съм и по-добре.

Какво да каже? Как да опише как се чувства в действителност, да разкаже за изгарящата болка вътре в него или за сърцето си, което щеше да се пръсне? Всички отговори звучаха като клишета.

— Колегите ни вече бяха тук днес. Срещнал си се с Йоста и Мартин по-рано.

Кенет видя как Патрик гледа бинтовете му, сякаш се опитва да си представи какво е чувството стотици парченца стъкло да пробиват кожата ти.

— Да — отговори Кенет равнодушно.

Не бе казал нищо първия път, нямаше да каже и сега. Просто щеше да чака. Нея.

— Казал си им, че не знаеш кой може да стои зад случилото се с теб сутринта.

Патрик го гледаше и Кенет отвърна на погледа му уверено.

— Точно така.

Полицаят се покашля.

— Ние не смятаме, че е така.

Какво са научили? Изведнъж Кенет се ужаси. Не искаше да узнаят, да я намерят. Тя трябваше да довърши започнатото. Имаше само едно спасение. Ако плати цената за стореното, ще може да обясни на Лисбет.

— Не знам за какво говорите.

Той отмести поглед встрани, но по реакциите на полицаите разбра, че страхът си е проличал в очите му. Те смятаха страха за слабост, за пробойна, чрез която да изкопчат от него отговори. Грешаха. Като мълчеше, печелеше всичко и не губеше нищо. За миг си помисли за Ерик и Кристиан. Най-вече за Кристиан. Бяха го въвлекли, без да има вина за случилото се. За разлика от Ерик. Но не можеше да се съобразява с тях. Само Лисбет имаше значение.

— Тъкмо идваме от дома на Сия. Там гледахме запис от празненство по случай Мидсомар.

Патрик, изглежда, очакваше реакция, но Кенет не знаеше за какво говори. Предишният живот, пълен с празненства и приятели, му се струваше далечен.

— Магнус беше доста пийнал и вие двамата отидохте настрана да пушите. Изглежда, се притеснявахте някой да не чуе какво си говорите.

Продължаваше да не разбира какво има предвид Патрик. Всичко му беше като в мъгла. Спомените му вече нямаха ясни очертания.

— Синът на Магнус, Лудвиг, ви е снимал, без да знаете. Магнус беше разтревожен. Искаше да говорите за нещо, което се е случило. Ти му се ядоса и каза, че стореното е сторено. Че трябва да мисли за семейството си. И това ли не си спомняш?

Да, сега се сети. Още му беше малко размазано, но си спомняше как се почувства, когато видя паниката в очите на Магнус. Така и не разбра защо заговориха за това тъкмо онази вечер. Магнус изгаряше от желание да разкаже, да изкупи вината си. А това изплаши Кенет. Замисли се за Лисбет, какво ще каже тя, как ще го погледне. Накрая успя да успокои Магнус, толкова си спомняше. Но от онзи момент нататък очакваше нещо да се случи и всичко да рухне. И това стана, но не както си го бе представял. И в най-страховитите сценарии, които разиграваше в ума си, Лисбет винаги бе до него, за да го упрекне, а той имаше някакъв шанс да я накара да разбере. Но сега бе различно и справедливостта трябваше да възтържествува, за да може да се изправи пред Лисбет и да й обясни. Нямаше да остави полицията да развали всичко.

Затова поклати глава, давайки си вид, че мисли.

— Не, изобщо не си спомням такова нещо.

— Може да уредим да гледаш записа, ако това ще опресни паметта ти — каза Паула.

— Разбира се, ще го видя. Но не мисля, че е било нещо важно, иначе щях да си спомням. Сигурно е била някаква пиянска глупост. Магнус понякога се държеше така, като си пийне. Драматично и сантиментално. Правеше от мухата слон.

Кенет видя, че не му вярват. Но нямаше значение, не можеха да прочетат мислите му. Скоро тайната ще бъде разкрита, това му беше ясно. Но нямаше да се огъне, докато сами не научат всичко. А това не биваше да се случва, преди тя да дойде и той да си получи заслуженото.

Полицаите останаха още малко, но беше лесно да парира въпросите им. Нямаше да върши работата им вместо тях, трябваше да мисли за себе си и Лисбет. Ерик и Кристиан да се оправят както могат.

Преди да си тръгнат, Патрик го погледна приятелски.

— Искахме също да ти кажем, че получихме резултата от аутопсията на Лисбет. Не е била убита. Починала е от естествена смърт.

Кенет извърна лице. Знаеше, че грешат.

* * *

Пътуваха към Удевала, а той още малко и щеше да заспи. За миг клепачите му се затвориха и колата премина в насрещното платно.

— Какво правиш? — викна Паула, като хвана волана и го завъртя обратно.

Патрик се стресна и ахна.

— Мамка му. Не знам какво стана. Просто съм изморен.

Паула го погледна загрижено.

— Добре, да тръгваме към вас, ще те оставя там. И утре ще си стоиш вкъщи. Изглежда, не ти е добре.

— Няма как. Имам купища работи за вършене.

Патрик замига, опитвайки се да се съсредоточи върху пътя.

— Ще направим така — каза Паула решително. — Свий на бензиностанцията, за да си сменим местата. Ще те закарам до вас, после ще отида до управлението, ще взема всички материали, които ти трябват, и ще се върна до Фелбака с тях. Ще пратя и касетата за анализ. Само обещай да я караш по-полека. Работиш твърде много, а сигурно и вкъщи не ти е лесно. Знам колко тежко й беше на Йоана, докато беше бременна с Лео, така че съм сигурна, че и на теб ти се отваря доста работа.

Патрик кимна неохотно и направи както му каза Паула. Отби на бензиностанцията при Хогсторп и слезе от колата. Беше твърде изтощен, за да възрази. Всъщност бе невъзможно да си вземе почивен ден, или дори да се освободи за няколко часа, но тялото му казваше друго. Само да си почине малко, докато преглежда документите, и може би ще си възвърне част от силите, нужни му да движи разследването напред.

Патрик облегна глава на стъклото и заспа още преди Паула да е излязла обратно на магистралата. Когато отвори очи, колата стоеше паркирана пред дома му и той излезе сънено навън.

— Върви да си легнеш. Ще се върна след час. Само остави вратата отворена, за да мога да оставя материалите вътре — каза Паула.

— Окей. Благодаря.

Патрик нямаше сили да каже нещо повече. Отключи вратата и влезе вътре.

— Ерика!

Никакъв отговор. Беше й звънял сутринта, но не успя да се свърже. Сигурно е отишла при Ана и е останала там. За всеки случай й остави бележка на бюрото в хола, за да не се изплаши, ако се прибере и чуе някой да шуми горе. После тръгна със схванати крака нагоре по стълбите и се просна в леглото. Заспа в мига, в който облегна глава на възглавницата. Но сънят му бе неспокоен.

* * *

Нещо беше на път да се промени. Не можеше да твърди, че харесва живота си такъв, какъвто беше през последните години, но поне бе свикнала със студенината, безразличието, размяната на хапливи и добре заучени реплики.

Сега усещаше как земята под краката й се тресе, как пукнатините се разширяват. По време на последния им спор забеляза някаква решителност в погледа на Ерик. Отвращението му не беше нищо ново и вече не я вълнуваше. Но този път бе различно. И тя се изплаши повече, отколкото бе подозирала, че е възможно. Защото вътре в себе си винаги бе вярвала, че двамата ще продължават да танцуват все по-елегантно своя танц на смъртта.

Ерик реагира странно, когато тя спомена Сесилия. Обикновено не му пукаше, когато говори за любовниците му. Преструваше се, че не я чува. Тогава защо сутринта се ядоса толкова? Дали това бе знак, че Сесилия означава нещо за него?

Луис довърши чашата вино. Вече й беше трудно да събере мислите си. Всичко бе приятно замазано, а в крайниците й се разливаше приятна топлина. Наля си още вино. Погледна през прозореца, над леда, който обграждаше островите, а ръката й като че от само себе си приближи чашата до устните й.

Трябваше да разбере как стоят нещата. Дали пукнатината под краката й е истинска, или си въобразява. Едно нещо знаеше със сигурност. Ако танцът бе към своя край, нямаше да приключи с пирует на място. Луис възнамеряваше да тропа с крака и да размахва ръце, докато от брака им не остане нищо. Не искаше Ерик, но това не означаваше, че смята да го пусне току-така.

* * *

Мая не пожела да тръгне доброволно, когато Ерика я взе от дома на сестра си. Беше й твърде забавно да си играе с братовчедите, за да се прибере вкъщи без протести. Но след известен пазарлък Ерика успя да я убеди да се облече и да я качи в колата. Струваше й се малко странно, че Патрик не й звънна повторно, но от друга страна, тя също не му се обади. Още не беше измислила как да му разкаже за малката си разходка. Но бе принудена да каже нещо, защото трябваше веднага да даде рисунките на Патрик. Нещо й подсказваше, че са важни, че полицията трябва да ги види. Преди всичко трябваше да говорят с Кристиан за тях. Дълбоко в себе си се изкушаваше да стори това сама, но знаеше, че е прекалила дори само с пътуването до Гьотеборг. Не можеше да действа зад гърба на Патрик още веднъж.

Докато спираше пред къщата, Ерика забеляза в задното огледало, че я следва полицейска кола. Това сигурно бе Патрик, но защо не караше собствения си автомобил? Вдигна Мая от детската седалка, гледайки към полицейската кола, която намали и спря до нейната. С изненада установи, че зад волана не седи Патрик, а Паула.

— Здрасти, къде е Патрик? — попита Ерика и се заклатушка към нея.

— Вкъщи си е — отговори Паула и слезе от колата. — Беше толкова уморен, че му наредих да се прибере и да си почине. Превиших правомощията си, но той все пак се подчини. — Тя се засмя, но смехът не можа напълно да прогони тревогата в погледа й.

— Случило ли се е нещо? — попита Ерика.

Обзе я страх. Доколкото знаеше, никога не се бе случвало Патрик да се прибере по-рано от работа по такъв начин.

— Не, не. Просто напоследък работи твърде много, струва ми се. Изглежда малко изтормозен. Така че успях да го убедя, че не може да бъде полезен, докато не си почине.

— И той прие? Просто така?

— Не, направихме компромис. Съгласи се, но при условие че отида да му донеса материалите от разследването. Щях просто да ги оставя в хола, но сега мога да ги дам на теб. — Тя подаде на Ерика хартиен плик.

— Това е повече в стила на Патрик — каза Ерика и веднага се поуспокои. Щом Патрик не може да се откъсне от работата, значи здравословното му състояние е сравнително добро.

Тя благодари на Паула и остави плика в хола. Мая заподскача след нея. Ерика се усмихна, когато видя бележката, която Патрик й бе оставил на бюрото. Да, наистина щеше да се изплаши до смърт, ако чуеше шум от горния етаж, без да знае, че Патрик се е прибрал. Мая започна да крещи от безсилие и яд, защото не можеше да си свали обувките, и Ерика побърза да я успокои.

— Шш, миличка. Татко спи горе. Не бива да го будим.

Мая се ококори и сложи пръст на устните си.

— Шш — повтори тя високо, гледайки към стълбите.

Ерика й помогна да си свали обувките и връхните дрехи, след което Мая се затича към играчките си, които лежаха разпръснати по целия под на всекидневната.

Ерика смъкна якето си и си повя малко с блузата, за да се разхлади. Напоследък се потеше постоянно. Имаше дълбоко вкоренена неприязън към миризмата на пот, затова сега сменяше блузите си два-три пъти дневно и така усърдно се мажеше с „Рол-он“ под мишниците, че от „Нивеа“ сигурно бяха отбелязали покачване на продажбите по време на бременността й.

Хвърли поглед към горния етаж. После погледна към хартиения плик, който Паула бе оставила. После пак към горния етаж и обратно към плика. Водеше вътрешна борба със себе си, макар че от самото начало знаеше, че ще изгуби. Чисто и просто не можеше да устои на такова изкушение.

Час по-късно беше прегледала всички документи. И не беше по-близо до отговорите отпреди. По-скоро имаше още повече въпроси. Измежду листовете имаше и бележки, нахвърляни от Патрик: Каква е връзката между четиримата? Защо Магнус загива пръв? Защо е бил притеснен сутринта, когато изчезва? Защо се обажда да каже, че ще закъснее? Защо Кристиан започва да получава писма толкова по-рано от останалите? Магнус получавал ли е писма? Ако не — защо? Страница след страница с въпроси и Ерика се дразнеше, че не знае отговора на нито един от тях. Напротив, можеше да добави още няколко въпроса: Защо Кристиан се е преместил, без да остави новия си адрес? Кой му е пращал рисунките? Кое е детето на тях? И преди всичко: защо Кристиан е толкова потаен?

Ерика провери дали Мая все още се занимава с играчките си, преди да се завърне към материалите. Единственото, което й оставаше, беше ненадписана аудиокасета. Тя се изправи и отиде да вземе диктофона си. За неин късмет, касетката пасна и тя погледна с лека тревога към горния етаж, преди да натисне плей. Намали звука, доколкото можеше, и приближи диктофона до ухото си.

Записът беше дълъг двайсет минути и тя го изслуша напрегната. В по-голямата си част казаното не носеше нова информация. Но едно нещо я накара да замръзне. Върна касетата назад и я пусна отново.

Щом изслуша записа докрай, извади внимателно касетата от диктофона и я постави обратно в кутийката й, след което я прибра в плика заедно с останалите материали. Няколко години бе интервюирала хора във връзка с книгите си и се беше научила да долавя детайли и нюанси по време на разговорите. И това, което чу току-що, беше важно, без капка съмнение.

Щеше да се заеме утре сутринта. Чу, че Патрик се размърда на горния етаж, и с бързина, каквато не бе демонстрирала от месеци, остави плика в антрето, върна се на дивана и се престори, че е крайно увлечена от играта на Мая.

* * *

Над къщата падна мрак. Той не запали лампа, нямаше смисъл. Когато стигнеш края на пътя, нямаш нужда от осветление.

Кристиан седеше полугол на пода и гледаше стената. Беше задраскал думите й. В мазето намери четка и кутия черна боя. Три пъти мина с четката върху червеното, заличавайки присъдата й. И въпреки това му се струваше, че вижда текста също толкова ясно, колкото и преди.

Боята се бе размазала по ръцете и тялото му. Черна като катран. Кристиан погледна дясната си ръка. Беше лепкава и той я избърса в гърдите си, но черното само се размаза още повече.

Тя го чакаше. Знаеше го от самото начало. Но въпреки това отлагаше, залъгваше се и за малко да въвлече и децата си. Посланието беше ясно. Не ги заслужаваш.

Видя детето в прегръдките на жената. Жената, която бе обичал. Изведнъж му се прииска да бе способен да обикне Сана. Никога не беше искал да я нарани. Но въпреки това я предаде. Не с други жени, както правеше Ерик, а по най-лошия възможен начин. Знаеше, че Сана е влюбена в него, и продължаваше да подхранва надеждите й, че и той би могъл да я обича. Въпреки че беше невъзможно. Просто не можеше. Способността му да обича изчезна заедно със синята рокля.

С момчетата беше друго. Те бяха негова плът и кръв и именно заради тях щеше да се остави в ръцете й. Това бе единственият начин да ги спаси. Трябваше да го проумее още преди нещата да отидат твърде далеч, вместо да си втълпява, че всичко е било лош сън и че той е в безопасност. Че те са в безопасност.

Беше грешка да се връща обратно, да опитва отново. Но имаше нещо неустоимо привлекателно в идеята да се върне тук, да бъде наблизо. Самият той не го разбираше, но откакто се появи тази възможност, чувството не го напускаше. А и мислеше, че може да получи втори шанс. Че може да създаде семейство, да има съпруга и деца, стига да ги държи на разстояние и да избере жена, която не го вълнува. Грешеше.

Истината беше изписана на стената. Обичаше момчетата, но не ги заслужаваше. Не заслужаваше и другото дете, нито жената с устни с вкус на ягоди. Тогава те платиха цената. Този път ще се погрижи да плати сам.

Кристиан се изправи бавно и огледа стаята. В ъгъла лежеше износено плюшено мече. Нилс го имаше още от рождение и го обичаше толкова силно, че на мечето почти не му бе останала козина. Екшън фигурите на Мелкер бяха старателно подредени в една кутия. Той ги пазеше грижливо и размахваше юмрук, ако малкият му брат ги докоснеше. Кристиан усети, че се колебае. В него се натрупваше съмнение и той осъзна, че трябва да се махне оттук и да се срещне с нея, преди да е изгубил кураж.

Отиде в спалнята, за да облече нещо. Нямаше значение какво, такива неща вече не бяха важни. Слезе по стълбите, взе якето от закачалката и огледа къщата за последен път. Тъмна и тиха. Не си направи труда да заключи.

По време на кратката разходка вървеше, забол поглед в земята. Не искаше да вижда никого. Имаше нужда да се съсредоточи върху предстоящата среща. Дланите отново го засърбяха, но той лесно ги игнорира. Като че мозъкът му бе прекъснал всякаква комуникация с тялото. Като че нямаше нужда от такава. Единственото важно бе случващото се в главата му, образите и спомените. Вече не живееше в настоящето. Виждаше само миналото, като филм, който се разиграва бавно пред очите му, докато снегът скърца под краката му.

Когато излезе на пътеката към Бадхолмен, задуха лек вятър. Не усещаше студа, но знаеше, че замръзва, защото трепереше. Мястото беше пусто. Нощта бе тъмна и спокойна и не се мяркаше жива душа. Но той усещаше присъствието й. Тук ще се уредят дълговете му. Няма къде другаде. Бе я видял във водата от кулата, видя как тя се протяга към него. И сега отиваше при нея.

Когато подмина дървената постройка, която маркираше входа на плувната зона, филмът в главата му премина на бързи обороти. Образите му причиниха толкова силна и остра болка, че Кристиан се почувства така, сякаш някой разрязва корема му с нож. Принуди се да не й обръща внимание, да гледа напред.

Стъпи на първото стъпало и дървото се огъна под ботушите му. Вече нямаше връщаше назад и можеше да диша по-спокойно. Гледаше нагоре, докато се изкачваше. Стъпалата бяха хлъзгави от снега и той се държеше за парапета, взирайки се във върха на кулата и черното небе. Нямаше звезди. Той не заслужаваше звезди. Преполови пътя догоре и вече знаеше, че тя върви след него. Не се обърна да провери, но чуваше как стъпките й следват неговите. Същият ритъм, същата походка. Тя беше тук.

Щом стигна до най-горната платформа, Кристиан бръкна в джоба си и извади въжето, което бе взел със себе си от къщи. Въжето, което ще поеме тежестта и ще изплати дълга. Тя щеше да чака на стълбите, докато той върже и увие въжето и го закрепи за парапета. За миг се поколеба. Кулата беше разнебитена и стара, а дървото разядено от времето. Ами ако не издържи? Но присъствието й го успокои. Тя не би го оставила да се провали. Не и след толкова години чакане, през които бе подхранвала омразата си.

Когато приключи, застана с гръб към стълбите и отправи поглед към Фелбака. Обърна се чак когато почувства, че тя е застанала зад него.

В очите й нямаше радост. Само знанието, че най-накрая, след всичко случило се, Кристиан е готов да изкупи престъплението си. Тя бе все така красива, както си я спомняше. Косата й бе мокра и той се изненада, че не е замръзнала в този студ. Но при нея нищо не беше каквото очакваш. Нямаше как да бъде другояче с една русалка.

Последното, което видя, преди да направи крачка към морето, бе синя рокля, която се развява на летния вятър.

* * *

— Как си? — попита Ерика, щом Патрик слезе по стълбите, още рошав след дрямката.

— Само съм малко изморен — отговори Патрик, но лицето му беше бледо.

— Сигурен ли си? Не изглеждаш много добре.

— Благодаря. И Паула каза същото. Ще ми се жените да спрат да ми натякват колко ужасно изглеждам. Започва да ми действа малко потискащо. — Той се усмихна, но все още изглеждаше, сякаш не се е събудил.

Патрик се наведе напред и улови Мая, която тичаше към него.

— Здравей, миличка. Ти поне смяташ ли, че татко изглежда добре? Че татко е най-красивият на света? — Той я погъделичка по корема и тя се разсмя.

— Мм — отвърна после и кимна дълбокомислено.

— Слава богу, най-накрая някой с добър вкус. — Той се обърна към Ерика и я целуна по устата.

Мая хвана лицето му и сви малките си устни, давайки знак, че и тя иска да участва в раздаването на целувки.

— Седнете да се погушкате, аз ще донеса чай и сандвичи — каза Ерика и отиде в кухнята. — Между другото, Паула остави плик с материали за теб — викна тя, като се опита гласът й да прозвучи възможно най-безгрижно. — В антрето е.

— Благодаря! — провикна се Патрик в отговор и тя го чу как се изправя и тръгва към нея.

— Ще работиш ли довечера? — попита тя и погледна към него, докато наливаше вряла вода в две чаши, всяка с пакетче чай на дъното.

— Не, мисля тази вечер да я карам спокойно, да гушна милата си съпруга, да си легна рано, а утре сутринта да остана вкъщи и да прегледам всичко на спокойствие. В управлението понякога е същински цирк.

Той въздъхна, застана зад Ерика и я прегърна.

— Скоро няма да мога да те обгърна с ръце — промълви той и зарови лице във врата й.

— Да, чувствам се, сякаш всеки момент ще се пръсна.

— Притесняваш ли се?

— Ще излъжа, ако отрека.

— Ще си помагаме взаимно — каза той и я прегърна още по-силно.

— Да, знам. И Ана казва същото. Мисля, че този път ще мине по-добре, все пак знам какво да очаквам. Но пък сега са две наведнъж.

— Двойно щастие — усмихна се Патрик.

— Двойни грижи — каза Ерика и се обърна, за да може да го прегърне.

Което понастоящем не беше толкова лесно.

Затвори очи и допря буза до тази на Патрик. Чудеше се кой е най-добрият момент да му разкаже за екскурзията си до Гьотеборг и стигна до извода, че трябва да го направи още тази вечер. Но Патрик изглеждаше толкова изморен, пък и утре сутринта щеше да остане да работи вкъщи. Можеше да изчака дотогава. А и по този начин ще има време да свърши онова, което си бе наумила още когато изслуша касетата. Така да бъде. Ако първо успее да изрови нещо, което да е от значение, може би Патрик няма да се ядоса толкова, че се е намесила в разследването.

 

 

Всъщност не страдаше много от липсата на приятели. Имаше книгите си. Но колкото повече растеше, толкова повече му липсваше онова, което имаха другите. Общност, принадлежност, това да си един от групата. А той винаги бе сам. Единствената, която искаше да бъде с него, бе Алис.

Понякога го гонеха от автобуса до дома му. Ерик, Кенет и Магнус. Виеха от смях, докато тичаха след него по-бавно, отколкото можеха в действителност. Единствената им цел беше да го накарат да бяга.

— Размърдай се, проклет дебелак!

И той бягаше и се презираше, задето го прави. Вътрешно се надяваше, че ще стане чудо, че един ден просто ще престанат да го тормозят, ще го видят и ще разберат, че и той е някой. Но знаеше, че това е просто мечта. Никой не го виждаше. Алис не стигаше. Тя беше дебил. Така я наричаха момчетата, особено Ерик. Когато я видеше, започваше да заваля думите. Деебииил…

Алис често го чакаше, когато се прибираше с автобуса. Мразеше, когато прави така. Тя изглеждаше нормално, докато стоеше на спирката, с дългата си тъмна коса, вързана на конска опашка. Щастливите й сини очи се оглеждаха за него, докато младежите от гимназията в Танумсхеде слизаха от автобуса. Понякога чувстваше известна гордост, когато автобусът спре на спирката и той я види през прозореца. Дългокраката, тъмнокоса красавица беше негова сестра.

Но после винаги идваше мигът, в който слиза от автобуса и тя го вижда. Тръгваше към него с непохватните си движения, сякаш за ръцете и краката й са вързани невидими конци, които някой дърпа произволно. После викаше неясно името му и момчетата се заливаха от смях. „Дееебииил!“

Алис не разбираше нищо и от това го хващаше още по-голям срам. Тя просто се усмихваше щастливо и понякога им махаше. Тогава той се затичваше сам, без да го гонят, за да избяга от виковете на Ерик, които отекваха из квартала. Но никога не можеше да избяга от Алис. Тя си мислеше, че всичко е игра. Настигаше го без много усилия и понякога се мяташе засмяна на врата му с такава скорост, че той едва не падаше на земята.

В тези мигове я мразеше също толкова силно, както когато му отне мама с писъците си. Искаше да я удари по лицето, за да спре да го излага. Никога нямаше да го приемат като един от тях, докато Алис стои на спирката и го чака, вика името му и се мята на врата му.

Отчаяно искаше да бъде някой. Не само в очите на Алис.