Камила Лекберг
Русалката (12)

Ерика гледаше Патрик безмълвно.

— В леда?

— Да, бедният човек, който го намери, трябва здравата да се е шашнал.

Патрик й бе преразказал накратко последните събития.

— Със сигурност!

Тя се стовари тежко на дивана и Мая веднага опита да се покатери в скута й. Което не бе лека задача.

— Ехо… ехо — викна Мая силно, допряла уста до корема на Ерика.

Откакто й обясниха, че бебетата могат да я чуят, тя комуникираше с тях при всеки удобен случай. Тъй като речниковият й запас все още беше, меко казано, ограничен, разговорите протичаха малко монотонно.

— Сигурно спят, не ги буди — каза Ерика и допря пръст до устните си.

Мая изимитира движението, след което допря ухо до корема, за да чуе дали бебетата наистина спят.

— Сигурно е бил отвратителен ден — каза Ерика тихо.

— Да — потвърди Патрик и се опита да не мисли за Сия и децата й. Макар че погледът на Лудвиг, който толкова приличаше на Магнус, дълго щеше да витае в съзнанието му. — Сега поне знаят. Понякога си мисля, че несигурността е по-лоша — каза той и седна до Ерика, така че Мая се оказа между тях и скочи щастлива в скута му, където имаше малко повече място, след което зарови глава в гърдите му.

Патрик погали светлата й главичка.

— Имаш право. Но в същото време е тежко, когато надеждата си отиде. — Ерика се колебаеше. — Имате ли представа какво може да се е случило?

Патрик поклати глава.

— Не, засега не знаем нищо. Абсолютно нищо.

— А писмата до Кристиан? — попита тя.

Вътрешно се бореше със себе си. Трябваше ли да разкаже за разходката си до библиотеката по-рано днес и за мислите си относно миналото на Кристиан? Реши да се въздържи. Щеше да почака, докато научи повече.

— Още не съм се захванал с тях. Но ще говорим повторно със семейството и приятелите на Магнус и смятам тогава да повдигна въпроса пред Кристиан.

— В сутрешния блок днес го питаха за заплахите — каза Ерика и настръхна, като помисли за собственото си участие в това, на което бяха подложили Кристиан по време на живото предаване.

— Той какво отговори?

— Отклони въпросите, макар да го притискаха.

— Не се учудвам. — Патрик целуна дъщеря си по главата. — Какво ще кажеш? Да приготвим ли малка вечеря за мама и бебетата? — Той се изправи и вдигна Мая на ръце. Тя кимна ентусиазирано. — Какво да сготвим тогава? Наденици с ако и лук?

Мая така се засмя, че остана без дъх. Тя се развиваше бързо за възрастта си и наскоро бе открила радостта от ако и пиш хумора.

— Нее — каза Патрик. — Да направим рибни хапки и пюре, а? Ще оставим надениците от ако за друг път.

Дъщеря му се замисли. После кимна благосклонно. Значи, рибни хапки.

* * *

Сана крачеше напред-назад. Момчетата гледаха Булибумпа във всекидневната. Тя обаче не можеше да си намери място. Обикаляше ли, обикаляше из къщата, а в едната си ръка стискаше здраво мобилния си телефон. През равни интервали от време набираше номера му.

Никакъв отговор. Вече цял ден Кристиан не си вдигаше телефона и в главата й един след друг се разиграваха ужасяващи сценарии. Особено откакто новината за Магнус разтърси Фелбака. Сана провери имейла му над десет пъти. В нея се натрупваше тревога, която щеше да я гложди все по-силно, докато не получеше опровержение или потвърждение. Вътрешно едва ли не й се искаше да го спипа в някакво провинение. Тогава поне щеше да знае и страхът и опасенията, които я измъчваха, щяха да намерят отдушник.

Знаеше, че в действителност постъпва неправилно. Потребността й да го контролира и постоянните й въпроси с кого се среща и какво си мисли само го отблъскваха още повече. Осъзнаваше го на рационално ниво, но чувството беше по-силно. Чувството, че не може да разчита на Кристиан, че не е достатъчно добра за него, че той крие нещо от нея. Че не я обича.

Така я заболя при тази мисъл, че седна на кухненския под и обви ръце около коленете си. Хладилникът бръмчеше зад гърба й, но тя не усещаше нищо друго, освен празнината в себе си.

Къде беше той? Защо не й се обаждаше? Защо не можеше да се свърже с него? Отново набра номера. Даваше свободно, но не последва отговор. Изправи се и отиде до масата, където лежеше писмото. Днес бе пристигнало още едно. Тя веднага го отвори. Думите бяха все така загадъчни. Знаеш, че не можеш да избягаш. Аз съм в сърцето ти, така че никога няма да се скриеш, дори и да отидеш на края на света. Черните букви й бяха добре познати. Сана вдигна писмото с треперещи ръце и го доближи до носа си. Миришеше на хартия и мастило. Нямаше полъх от парфюм или друго, което да разкрива нещо за подателя.

Кристиан твърдеше с идиотска упоритост, че не знае кой пише писмата, но тя не му вярваше. Чисто и просто не му вярваше. Усети, че гневът й отново се пробужда, хвърли писмото на масата и почти се затича към стълбата. Някое от момчетата я повика от дивана, но тя не му обърна внимание. Налагаше се да търси отговори, налагаше се да узнае. Сякаш нещо бе обладало тялото й и тя вече не можеше да се контролира.

Започна със спалнята, извади чекмеджетата на Кристиан от бюрото и изсипа съдържанието им. Взря се внимателно в резултата, след което опипа с ръка вътрешността на наглед празните чекмеджета. Нищо, абсолютно нищо освен тениски, чорапи и бельо.

Огледа стаята трескаво. Гардеробът. Отиде до секцията, която покриваше цялата стена, и започна методично да преравя шкафовете. Всички вещи на Кристиан се озоваха на пода. Ризи, панталони, колани и обувки. Не намери нищо лично, нищо, което да й помогне да преодолее стената, която съпругът й беше издигнал около себе си.

Започна да вади дрехите му все по-бързо, докато накрая вътре останаха само нейните неща. Седна тежко на леглото и погали с ръка кувертюрата, ушита от баба й. Притежаваше толкова неща, които подсказваха коя е тя и откъде идва. Покривалото, тоалетната масичка, която принадлежеше на другата й баба, огърлицата, която получи от майка си. Писмата от приятели и роднини, които пазеше в кутии в гардероба. Училищните годишници, подредени в спретната купчинка на една лавица, абсолвентската й шапка, която стоеше на сигурно място в кутия до изсушения булчински букет. Цял куп дреболии, които проследяваха миналото й, живота й.

Изведнъж осъзна, че мъжът й няма такива неща. Наистина не беше толкова сантиментален като нея и нямаше склонност да трупа вещи. Но трябваше да има все нещо. Всеки човек пазеше поне някой и друг спомен.

Удари с юмрук по кувертюрата. Несигурността накара пулсът й да се ускори. Кой всъщност беше Кристиан? Хрумна й нещо и тя застина. Имаше едно място, където не беше търсила. На тавана.

* * *

Ерик завъртя чашата между пръстите си, наблюдавайки тъмночервения цвят на виното, което изсветляваше в горната си част. Това е знак за младо вино, както знаеше от безбройните курсове, които бе посещавал.

Целият му живот беше на път да рухне. Не разбираше как бе стигнал до тук. Като че някакво течение го влечеше навътре в морето толкова силно, че не можеше да му се противопостави.

Магнус беше мъртъв. Двата шокиращи факта се бяха слели в едно и той едва сега осъзна напълно новината, която му съобщи Луис. Първо дойде съобщението й, че са намерили тялото на Магнус, а почти едновременно с това разбра и че Сесилия е бременна. Две събития, които го разтърсиха из основи и за които узна в рамките на половин минута.

— Можеш поне да ми отговориш — каза Луис остро.

— Какво? — сепна се той и си даде сметка, че тя му е казала нещо, което очевидно е пропуснал. — Какво каза?

— Попитах къде беше, когато ти пратих съобщението за Магнус. Първо се обадих в офиса, но там те нямаше. После позвъних няколко пъти на мобилния ти, но се свързах единствено с гласовата поща.

Луис заваляше думите, както правеше цяла вечер. Сигурно бе почнала да пие още от сутринта.

Погнусата се надигна в устата му, смеси се с виното и придаде на букета остър метален вкус. Отвращаваше го фактът, че е оставила животът да й се изплъзне. Защо не можеше да се вземе в ръце, вместо да го гледа с онзи поглед на мъченица и да се налива с вино от кутия?

— Бях по задачи.

— Задачи? — Луис отпи от чашата си. — Да, мога да си представя що за задачи.

— Стига — каза той изморено. — Не днес. Не точно днес.

— Аха, и защо не днес?

Интонацията й беше войнствена и Ерик знаеше, че иска да се скарат.

Момичетата отдавна спяха и сега двамата бяха сами. Той и Луис.

— Един от най-близките ни приятели беше намерен мъртъв. Не може ли поне днес да ме оставиш на мира?

Луис млъкна. Той видя, че се срамува. За миг си спомни момичето, което срещна в университета: сладка, интелигентна и остроумна. Но образът бързо изчезна и пред него останаха само отпуснатата кожа и зъбите, оцветени в синьо-лилаво от виното. Отново усети горчив вкус в устата.

А Сесилия? Какво ще прави с нея? Доколкото му бе известно, за пръв път някоя от любовниците му забременяваше. Може би досега просто бе имал късмет. Но късметът му явно се бе изчерпал. Сесилия каза, че ще го задържи. Стоеше си в кухнята и съвсем хладнокръвно му го съобщи. Без аргументи, без обсъждане. Казвала му го само защото трябвало, както и за да му дадяла възможност да допринесе с нещо, ако желае.

Изведнъж беше съзряла. Кикотенето и наивността й ги нямаше. Той стоеше срещу нея и от погледа й разбра, че тя за първи път го вижда такъв, какъвто е. И Ерик се извърна. Не искаше да се гледа през нейните очи. Не искаше да се гледа изобщо.

Цял живот бе приемал за даденост хората да му се възхищават. Понякога се страхуваха от него, което беше също толкова удовлетворяващо. Но тя го гледаше с презрение, закрила корема си с ръка. Връзката им бе приключила.

Сесилия обобщи вариантите, пред които бе изправен. Можела да не разкрива кой е бащата, ако в замяна всеки месец в банковата й сметка постъпва значителна сума, и така, докато детето навърши осемнайсет години. В противен случай ще разкаже на Луис и ще направи всичко, за да го опозори.

Ерик погледна съпругата си и се зачуди дали е направил правилния избор. Не обичаше Луис. Изневеряваше й, нараняваше я и знаеше, че на нея ще й е по-добре без него. Но силата на навика беше голяма. Нямаше нищо съблазнително в мисълта да живее като млад ерген, с мръсни чинии в мивката и растяща купчина дрехи за пране. Да яде готова храна пред телевизора и да посещава дъщерите си през уикенда. Луис печелеше заради удобството, което му осигуряваше. И заради правата си над половината от състоянието му. Това беше простата истина. И това удобство щеше да му струва скъпо през следващите осемнайсет години.

* * *

От близо час седеше в колата, паркирана малко встрани от къщата. Виждаше Сана да обикаля вътре. По езика на тялото й личеше, че е разстроена.

Нямаше сили да се изправи срещу гнева, плача и обвиненията й. Ако не бяха момчетата… Кристиан запали колата и паркира пред къщата, оставяйки мисълта недовършена. Обземаше го страх всеки път, когато усетеше любовта към синовете да тупти в гърдите му. Опитваше да не ги допуска твърде близо до себе си. Стараеше се да държи опасността и злото настрана. Но писмата го накараха да разбере, че злото вече е тук. А любовта към синовете му беше дълбока и безвъзвратна.

На всяка цена трябваше да ги предпази. Не можеше да се провали отново. Това би променило завинаги целия му живот и всичко, в което вярваше. Облегна глава на волана, усети допира на пластмасата до челото си и остана седнал, очаквайки външната врата да се отвори всеки момент. Но Сана очевидно не бе чула колата, така че той разполагаше с още няколко секунди да се съвземе.

Мислеше си, че може да им даде сигурност, като залости тази част от сърцето си, която им принадлежеше. Но бе грешал. Не можеше да избяга. И не можеше да не ги обича. Така че беше принуден да се изправи срещу злото, очи в очи, и да се бори. Да се опълчи на това, което толкова дълго бе държал затворено, но което книгата освободи. За първи път си помисли, че не е трябвало да я пише. Че всичко би било различно, ако книгата я нямаше. Но в същото време знаеше, че не става дума за свободен избор. Беше принуден да напише романа, да разкаже за нея.

Външната врата се отвори. Сана застана разтреперана на прага, увила жилетката си плътно около себе си. Той вдигна лице от волана и я погледна. На светлината от антрето изглеждаше като Дева Мария, само че с раздърпана жилетка и пантофи. Тя беше в безопасност, разбра го, когато я видя да стои на вратата. Беше в безопасност, защото не събуждаше никакви чувства в него. Никога не го бе правила и нямаше и да го направи. Нямаше нужда да я закриля.

Но за сметка на това щеше да се наложи да отговаря на въпросите й. Почувства краката си тежки и вдървени, когато излезе от колата. Натисна копчето за заключване и тръгна към къщата. Сана отстъпи в антрето и се взря в него. Беше пребледняла.

— Опитвах се да ти се обадя. Отново и отново. Звъня ти от обед, но ти не си направи труда да вдигнеш. Кажи, че са ти откраднали телефона, или че се е развалил, каквото и да е, само ми дай разумно обяснение защо не можах да се свържа с теб.

Кристиан сви рамене. Нямаше такова обяснение.

— Не знам — отговори той и свали якето си.

Дори и ръцете му бяха вдървени.

— Не знаеш…

Думите й излизаха на пресекулки. Въпреки че той затвори вратата и вътре вече не влизаше студ, тя продължаваше да стои с ръце плътно около тялото.

— Бях изморен — каза той и сам чу колко неубедително звучеше. — Интервюто сутринта беше тежко, а после се видях и с Габи и… Бях изморен.

Нямаше сили да разкаже за срещата с шефката на издателството. Искаше да се качи право горе и да си легне, да се мушне под одеялото, да заспи и да забрави.

— Момчетата спят ли? — попита и мина покрай нея.

Закачи я с тяло и тя се олюля, но остана на място. Не отговори на въпроса му, затова той повтори:

— Момчетата спят ли?

— Да.

Той тръгна нагоре по стълбите и влезе в стаята на децата. Приличаха на малки ангелчета, легнали в легълцата си. Имаха зачервени бузки и гъсти мигли, подобни на черни ветрила. Той седна на ръба на леглото на Нилс и погали светлата му коса, като в същото време слушаше как Мелкер сумти насън. После се изправи, зави синовете си по-плътно и слезе обратно долу. Сана стоеше в същата поза в антрето. Кристиан започна да подозира, че този път ще има още нещо освен обичайните обвинения и караници. Знаеше, че тя го проверява по всички възможни начини, че преглежда мейлите му и си измисля причини да звъни в библиотеката само за да провери дали е на работа. Знаеше всичко това и го приемаше. Но сега имаше и нещо друго.

Ако можеше да избира, щеше да се обърне кръгом, да се качи обратно горе и да превърне в реалност мислите си за сън. Но знаеше, че е безсмислено. Сана имаше нещо за казване и щеше да го изрази независимо дали той стои тук, или лежи в леглото.

— Случило ли се е нещо? — попита Кристиан и изведнъж изтръпна.

Възможно ли беше Сана да е направила нещо? Той знаеше на какво е способна.

— Днес пристигна още едно писмо — каза тя и най-накрая се размърда.

Влезе в кухнята и той предположи, че се очаква да я последва.

— Писмо?

Кристиан си отдъхна. Значи не беше нещо по-лошо.

— Същото като предишните — каза Сана и му подхвърли плика. — И кой всъщност ги праща? Само недей да твърдиш, че не знаеш. Не ти вярвам и за секунда. — Гласът й се извиси във фалцет. — Коя е тя, Кристиан? С нея ли се видя днес? Затова ли не можах да се свържа с теб? Тя защо постъпва така?

Въпросите и обвиненията се лееха от устата й и Кристиан седна уморено на стола до прозореца. Държеше писмото в ръка, без да го погледне или да го прочете.

— Нямам представа, Сана.

Дълбоко в себе си почти копнееше да разкаже всичко. Но не можеше.

— Лъжеш. — Сана изсумтя. Увеси глава и разтърка нос с ръкава на пуловера. После вдигна поглед. — Знам, че лъжеш. Има някоя, или е имало. Днес обикалях из къщи като луда и търсих нещо, което да ми даде поне малка представа кой е човекът, за когото съм омъжена. И знаеш ли какво? Не открих нищо. Нищо! Нямам представа кой си!

Сана му крещеше и той остави яростта й да го облее. Тя имаше право. Беше оставил всичко зад себе си, целия си предишен живот. Обърна им гръб, на нея също. Но не бе проумял, че тя няма да се остави да бъде пратена в забвение. Трябваше да се досети.

— Кажи нещо!

Кристиан се стресна. Сана се беше надвесила над него и докато викаше, от устата й хвърчаха пръски слюнка. Той бавно вдигна ръка, за да избърше лицето си. Тя понижи глас и приближи лицето си още повече. Сега почти шепнеше:

— Но продължих да търся. Всеки има нещо, с което не може да се раздели. Така че искам да знам…

Тя направи пауза и той усети как тревогата пълзи под кожата му. Лицето й беше придобило самодоволно изражение, което беше нещо ново и плашещо. Не искаше да слуша повече, не искаше да играе тази игра, но знаеше, че Сана ще продължи неумолимо към целта си.

Тя се протегна към нещо, което стоеше на един от столовете от другия край на кухненската маса. В очите й блестяха всички емоции, трупани през съвместните им години.

— Искам да знам чие е това — каза тя и му показа нещо синьо.

Кристиан веднага разбра какво е то. Пребори се с инстинкта да изтръгне парчето плат от ръцете й. Тя нямаше право да докосва роклята! Искаше да й го каже, да й се разкрещи и да я накара да разбере, че е преминала границата. Но устата му беше пресъхнала и не можеше да издаде и звук. Протегна ръка към синия плат, който му беше така добре познат, толкова мек и почти безтегловен. Но Сана го дръпна назад и го задържа извън обсега му.

— Чие е това? — Гласът й беше още по-тих, едва се чуваше.

Разгъна роклята и я вдигна пред себе си, като че се намираше в магазин и искаше да провери дали цветът й отива.

Кристиан дори не я виждаше, взираше се единствено в роклята. Не можеше да понесе нечии чужди ръце да я омърсяват. Същевременно мозъкът му работеше учудващо хладнокръвно и ефективно. Двата свята, които старателно бе държал разделени, бяха на път да се сблъскат, но той не можеше да разкрие истинската история. Не биваше да я изрича гласно. И все пак най-добрата лъжа е тази, която съдържа частица от истината.

Изведнъж се успокои. Щеше да даде на Сана това, което иска, щеше да й разкрие късче от миналото си. Започна да разказва и след малко тя седна. Щеше да чуе историята му, но само част от нея.

* * *

Тя дишаше на пресекулки. От няколко месеца не бе спала на двойното легло на горния етаж. След известно време стана непрактично да спи горе заради болестта, така че той й устрои уютно местенце в гостната. Поне доколкото уютно можеше да бъде в малката стая. Колкото и да се опитваше да я разкраси, стаята си оставаше гостна. Но този път гост беше ракът. Той окупира стаята с миризмата си, с постоянството си и с обещанието си за смърт.

Ракът скоро щеше да си тръгне, но Кенет, който лежеше и слушаше неравномерното дишане на Лисбет, желаеше гостът да остане. Защото нямаше да си тръгне сам, щеше да вземе със себе си най-любимия му човек на този свят.

Жълтият шал лежеше на нощното шкафче. Той се обърна на една страна, подпря главата си с ръка и загледа съпругата си, осветена от слабата светлина на уличните лампи, която влизаше през прозореца. Протегна се и погали мъха по главата й. Тя се размърда леко и той бързо дръпна ръка, изплашен да не я изтръгне от съня, от който така се нуждаеше, но който рядко я спохождаше за по-дълго време.

Вече дори не можеше да спи до нея. Преди имаха този навик и обичаха да спят плътно един до друг. Известно време опитваха да продължават да го правят. Притискаха телата си едно в друго под одеялото, а той я обгръщаше с ръка, както бе правил винаги, още от първата им нощ заедно. Но болестта ги лиши и от тази радост. Допирът беше твърде болезнен. Лисбет потръпваше всеки път, когато я докоснеше. Затова разпъна походно легло до нейното. Не можеше да понесе мисълта да не спи в една стая с нея. Дори не му минаваше през ум да се качи на горния етаж, в спалнята им.

Спеше зле на походното легло. Гърбът го болеше все повече и сутрин внимателно раздвижваше ставите си. Обмисляше дали да не купи истинско легло и да го сложи до нейното, но макар да не искаше да приеме фактите, знаеше, че е безсмислено. Скоро нямаше да има нужда от второ легло и щеше да спи сам на горния етаж.

Кенет замига, за да прогони сълзите. Наблюдаваше плиткото, напрегнато дишане на Лисбет. Очите й се движеха под клепачите както по време на сън. Зачуди се какво ли се случва в сънищата й. Беше ли здрава? Тичаше ли с жълтия шал, вързан около дългата й коса?

Кенет се обърна. Трябваше да опита да поспи, все пак имаше работа за вършене. Прекарваше твърде много нощи, будувайки в походното легло, въртеше се и гледаше Лисбет, изплашен да не пропусне дори една-единствена минута. В резултат го преследваше умора, от която не можеше да се отърве.

Усети, че му се ходи до тоалетната. Най-добре да отиде. Нямаше да може да заспи, преди да се облекчи. С мъка се извъртя така, че да може да се изправи. И леглото, и гърбът му изпукаха и за момент той остана да седи на ръба, за да разтегне мускулите си. После се изправи и тръгна на пръсти по студения под. Банята беше първото помещение вляво. Пусна лампата и замижа срещу силната светлина. Вдигна капака на тоалетната чиния, смъкна долнището на пижамата и затвори очи, докато напрежението постепенно намаляваше.

Внезапно усети някакво течение. Вратата на банята беше отворена и като че оттам духаше студен вятър. Опита се да погледне през рамо, но още не беше свършил и рискуваше да не уцели тоалетната, ако се извърти твърде много. Щом приключи, изтръска последните капки, вдигна долнището и тръгна към вратата. Сигурно само си въобразяваше, защото вече не усещаше студения полъх. Но все пак нещо му говореше, че трябва да внимава.

Светлината в хола беше слаба. Лампата на банята осветяваше само пространството пред вратата, останалата част от къщата беше потънала в мрак. Лисбет винаги окачаше звезди^[1] по прозорците още през ноември и ги оставяше да висят до март, защото много харесваше как светят. Но тази година тя нямаше сили и Кенет също не се зае с това.

Промъкна се в хола. Не си въобразяваше. Температурата тук беше малко по-ниска, сякаш външната врата е била отворена. Отиде до нея и провери. Отключено. Това не беше нещо необичайно, той невинаги се сещаше да заключи, дори и вечер.

За всеки случай завъртя ключа и се увери, че вратата вече е стабилно затворена. Обърна се, за да се върне в леглото, но нещо го глождеше. Имаше чувството, че нещо не е наред. Погледна към кухнята. Вътре не светеше лампа, единствено от улицата влизаше малко светлина. Някакъв бял предмет проблясваше на масата, предмет, който го нямаше, когато Кенет разтреби, преди да си легне. Направи още няколко крачки натам. Страхът обливаше тялото му на вълни.

Върху масата имаше писмо. Още едно. А до белия плик някой грижливо бе поставил един от кухненските им ножове. Стоманата проблясваше на светлината от уличната лампа. Кенет се огледа, но осъзна, че който и да е бил натрапникът, вече си е тръгнал. Беше оставил само писмо и нож.

Искаше му се да разбере кое от двете е същинското послание.

 

 

Тя му се усмихна. Широка усмивка, без зъби, само венци. Но той не се подлъга. Знаеше какво иска тя. Искаше да граби, докато не му остане нищо.

Изведнъж усети миризмата в ноздрите си. Сладникава и отвратителна. Същата миризма като едно време, ето я отново. Идваше от нея. Погледна надолу към малкото мокро и лъщящо тяло. Всичко в нея го отвращаваше. Дебелият корем, резката между краката й, тъмната коса, която не растеше равномерно.

Сложи ръка върху главата й. Усети пулсирането под кожата й. Беше толкова близо, толкова уязвима. Натисна по-силно с ръка и бебето се плъзна надолу. Продължаваше да се смее. Водата обгърна краката й и се разплиска, когато петите й се удариха в дъното на ваната.

Чуваше татко откъм външната врата, далеч, много далеч. Гласът му се покачваше и снижаваше и не изглеждаше, че ще се върне скоро. Главата й още пулсираше в ръката му и Алис започна леко да хленчи. Усмивката й се появяваше и изчезваше, като че ли не беше сигурна дали е доволна, или разстроена. Може би през ръката му усещаше колко много я мрази, колко се отвращава от нея.

Щеше да бъде толкова по-хубаво без нея, без пищенето й. Нямаше да вижда щастието, изписано на лицето на мама, когато погледне Алис, нито липсата му, когато погледне него. Беше толкова очевидно. Когато мама преместеше поглед от бебето към него, ефектът бе като от изгасяне на лампа. Светлината умираше.

Отново се ослуша за татко. Алис, изглежда, реши засега да не избухва в плач и той й се усмихна. После подложи внимателно ръка под главата й, за опора, както правеше мама. С другата ръка се опита да отстрани седалката, която я държеше в полуизправено положение. Не беше лесно. Алис беше хлъзгава и през цялото време мърдаше.

Накрая освободи седалката и внимателно я отмести встрани. Сега цялата й тежест падаше върху лявата му ръка. Сладката, задушаваща миризма ставаше все по-силна. Догади му се и той извърна глава. Усещаше как погледът й изгаря бузата му, а кожата й се хлъзга по ръката му. Мразеше я, задето го принуди да усети миризмата отново, да си спомни.

Бавно дръпна ръката си и я погледна. Главата й падна назад и точно преди да достигне водата, тя пое дъх, за да изкрещи. Но беше твърде късно, малкото й лице изчезна под повърхността. Очите й се взираха в него изпод плискащата се вода. Тя махаше с ръце и крака, но не можеше да се издигне, беше твърде малка, твърде слаба. Не се наложи дори да я притисне. Главата й се опираше в дъното и тя можеше само да я движи наляво-надясно.

Той клекна, облегна буза на ръба на ваната и се загледа в борбата, която водеше бебето. Не трябваше да му отнема красивата майка. Заслужаваше да умре. Вината не беше негова.

След известно време ръцете и краката й спряха да се движат и бавно потънаха надолу. Усети как го обгръща спокойствие. Миризмата изчезна и той отново можеше да диша. Всичко щеше да е като преди. Навел глава настрани, облегнат на студения емайл, той наблюдаваше Алис, която вече не помръдваше.