Камила Лекберг
Русалката (1)

Пролог

Той знаеше, че рано или късно всичко ще излезе наяве. Такова нещо не можеше да се скрие. Всяка следваща дума го бе отвеждала по-близо до неназовимото, до ужасяващото. Това, което толкова години се беше опитвал да потисне.

Вече не можеше да избяга. Усещаше как сутрешният въздух изпълва дробовете му, докато бързаше колкото може надолу по улицата. Сърцето му биеше бясно в гърдите. Не искаше да ходи там, но трябваше. Така че реши да остави всичко на шанса. Ако вътре имаше някого, щеше да му разкаже. Ако нямаше никого, щеше да продължи за работа, все едно нищо не беше станало.

Но вратата се отвори, щом почука. Той пристъпи навътре и присви очи в сумрака. Фигурата, която стоеше пред него, не беше тази, която бе очаквал да срещне. Беше непозната.

Дългата коса се поклащаше ритмично на гърба й, докато той я следваше към съседната стая. Започна да говори, да я разпитва. Мислите се въртяха ли, въртяха из главата му. Нищо не е каквото изглежда. Привидно ситуацията е наред, но все пак има нещо сбъркано.

Изведнъж млъкна. Нещо го бе ударило в диафрагмата с такава сила, че думите му секнаха по средата. Погледна надолу. Видя кръвта, която започна да се стича, щом ножът излезе от раната. Последва нов удар, нова болка. И острието, което се завъртя в тялото му.

Разбра, че е настъпил краят. Всичко приключваше тук, въпреки че все още му оставаха толкова много неща да види, да направи, да преживее. Същевременно имаше известна справедливост. Не беше заслужил хубавия живот, който бе живял, всичката любов, която бе получил. Не и след това, което бе извършил.

Щом болката притъпи всичките му усещания и ножът спря да се движи, дойде водата. Клатушкането на лодка. И когато студеното море го обгърна, той вече не чувстваше нищо.

Последното, което си спомняше, беше косата й. Дълга и тъмна.