Камила Лекберг
Немското дете (42)

Силно почукване на вратата прекъсна сутрешния му ритуал. Всяка сутрин едно и също. Първо душ. Следва бръснене. След това си правеше закуска, състояща се от две яйца, филия ръжен хляб с масло и сирене, както и голяма чаша кафе. Винаги една и съща закуска, която ядеше пред телевизора. Второ почукване на вратата. Раздразнен, Франс стана и отиде да отвори.

— Здравей, Франс.

Синът му стоеше на прага с онзи суров поглед, който му бе толкова познат.

Франс вече не можеше да си спомни времето, когато всичко беше различно. Но трябваше да приеме нещата, които не можеше да промени, и това бе едно от тях. Само в сънищата си понякога изпитваше чувството, че държи малката ръчичка в своята собствена. Бегъл спомен от едно отдавна отминало време.

Отдръпна се с едва чута въздишка, за да направи път на сина си да влезе.

— Здравей, Шел — каза. — Какво те води насам? Дошъл си да посетиш стария си баща?

— Ерик Франкел — изрече Шел студено, втренчен в баща си, сякаш очакваше определена реакция.

— Тъкмо закусвах. Влез.

Шел го последва в хола, като се оглеждаше. Никога не бе влизал в апартамента на баща си.

Франс не си направи труда да му предложи кафе. Знаеше предварително какъв ще бъде отговорът му.

— И така, какво за Ерик Франкел?

— Предполагам, знаеш, че е мъртъв.

Това беше констатация, не въпрос.

Франс кимна.

— Да, чух, че старият Ерик е мъртъв. Жалко.

— Това ли е искреното ти мнение? Че е жалко?

Шел се вгледа в баща си, който прекрасно знаеше какво се върти в главата на сина му. Не бе дошъл като син, а като журналист.

Франс не бързаше да отговори. Толкова бурно беше под повърхността. Толкова много спомени. Но това бяха неща, които той никога нямаше да каже на сина си. Шел не би разбрал. Той бе осъдил баща си отдавна и сега двамата стояха от двете страни на стена, толкова висока, че бе невъзможно да надникнеш над нея. Франс знаеше, че до голяма степен и той самият е виновен. Като дете Шел не беше виждал много баща си, стария затворник. Отначало майка му го водеше в затвора, но в студената, негостоприемна стая за посещения видът на това личице, по което се четяха толкова въпроси, бе сковал сърцето му и той забрани на момчето да идва. Смяташе, че така ще е най-добре за него. Сега беше прекалено късно да промени каквото и да било.

— Да, съжалявам, че Ерик е мъртъв. Познавахме се като деца и имам само добри спомени от него. По-късно поехме по различни пътища… — Франс разпери ръце. Нямаше нужда да обяснява на Шел. Двамата знаеха всичко за различните пътища.

— Но това не е вярно. Според източника ми с Ерик сте поддържали контакт и след това. А и „Приятели на Швеция“ са проявявали интерес към братята Франкел. Нямаш нищо против да си водя бележки, нали? — Шел демонстративно постави на масата бележник и писалка, като хвърли на баща си предизвикателен поглед.

Франс сви рамене и махна пренебрежително с ръка. Не беше в настроение да продължава играта. Имаше толкова много гняв у Шел… Чувстваше всяка частица от него. Това беше същата всепоглъщаща ярост, която той самият носеше в себе си, откакто се помнеше, която го бе вкарвала в беди и унищожила душата му. Синът му бе намерил начин да насочи гнева си към нещо конкретно. Да, Франс следеше статиите му във вестника. Местни политици и индустриални лидери често изпитваха гнева на Шел на собствен гръб, в печатен вид, във вестника. Въпреки че бяха избрали противоположните страни на политическия спектър, баща и син имаха много общо помежду си. Притежаваха една и съща способност да мразят, един и същи изгарящ гняв. Точно това бе накарало Франс да се чувства като у дома си с нацистките симпатизанти в затвора, докато излежаваше първата си присъда. Разбираше омразата, която ги ръководеше. А и те го харесваха, защото виждаха в гнева му доказателство за силата му. Освен това той умееше да убеждава — някога баща му го бе учил на реторика. Принадлежността към нацистката банда в затвора му даде статус и власт. С течение на годините тази му роля все повече растеше. Вече не можеше да се направи разлика между него и схващанията му — превърнал се бе в едно цяло с тях. Франс имаше чувството, че същото се отнася и за Шел.

— Докъде бяхме стигнали? — Шел погледна все още празния лист от бележника си. — А, точно така. Очевидно си поддържал контакт с Ерик.

— Само в името на старото ни приятелство. Нищо съществено. И нищо, което би могло да бъде свързано с неговата смърт.

— Така казваш ти — възрази Шел. — Други ще преценяват дали това е вярно, или не. За какво ставаше дума? Заплашвал ли си го?

Франс изсумтя.

— Не знам откъде си получил сведенията си, но никога не съм заплашвал Ерик Франкел. Написал си достатъчно за хора, които споделят възгледите ми, за да знаеш, че винаги има няколко… луди глави, които не могат да мислят рационално. Само за това предупредих Ерик.

— Хората, които споделят възгледите ти — каза Шел с презрение, граничещо с отвращение. — Искаш да кажеш, другите назадничави ненормалници, които си въобразяват, че могат да затворят границите.

— Наричай ги както си искаш — отговори Франс уморено. — Но аз не съм заплашвал Ерик Франкел. И бих се радвал, ако си тръгнеш.

За един кратък миг му се стори, че Шел ще откаже да си тръгне. Но той се изправи, наведе се над баща си и се загледа в него.

— Ти си ми баща и аз съм се примирил с това. Но кълна се, ако завлечеш сина ми още по-дълбоко, отколкото вече си направил, аз ще… — Той сви ръце в юмруци.

Франс погледна нагоре към него, срещайки спокойно очите му.

— Не съм завличал сина ти в нищо. Той е достатъчно голям, за да разсъждава сам. И сам прави своите избори.

— Както правеше ти ли? — отговори Шел горчиво и след това изхвърча навън, сякаш вече не можеше да търпи да стои в една и съща стая с баща си.

Франс остана седнал, усещайки как сърцето му силно бие в гърдите. Чу как се затвори входната врата и се замисли за отношенията между бащи и синове. И за изборите, които трябваше да се правят.