Камила Лекберг
Немското дете (143)

Паула целуна Йохана по бузата, а после и сина си по главичката. Още не можеше да повярва, че е пропуснала всичко. И че вместо нея беше присъствал Мелберг.

— Толкова съжалявам — повтори тя за стотен път.

Йохана се усмихна уморено.

— Трябва да си призная, доста ругатни изредих, когато не можах да се свържа с теб, но разбирам, че вината не е твоя, задето си била заключена. Радвам се, че си добре.

— Аз също се радвам, че ти си добре — промълви Паула и отново я целуна. — А той е… удивителен.

Тя погледна сина си в ръцете на Йохана и просто не можеше да повярва, че той е тук. Че наистина е тук.

— Вземи го — каза Йохана и го подаде на Паула, която седна до леглото, залюляла бебето в прегръдките си. — И какво съвпадение точно в този ден телефонът на Рита да изключи.

— Наистина. Мама е направо съкрушена — сподели Паула, докато гукаше на новородения си син. — Убедена е, че няма да й проговориш повече.

— Ама каква вина има тя? Пък и нали намерих кой да ми помогне все пак. — Йохана се разсмя.

— Да. Боже мой, кой да предположи, че нещата ще се развият така? — продума Паула, все още в шок от факта, че началникът й беше съдействал при раждането на сина й. — Само да го беше чула в чакалнята с мама. Седи и се перчи. Какво „превъзходно момче“ бил синът ни и колко прекрасно си се справила ти. Ако мама не беше вече влюбена в Бертил, то сега определено щеше да се влюби, след като е помогнал внукът й да дойде на бял свят. Боже мили. — Паула поклати глава.

— В един момент си мислех, че ще избяга, но трябва да призная, че се оказа по-корав, отколкото го мислех.

И сякаш чул, че говорят за него, Бертил почука на вратата и се появи на прага заедно с Рита.

— Влезте, влезте — махна им Йохана.

— Само искаме да проверим как сте всички — каза Рита, като отиде до Паула и внука си.

— Разбира се, цял половин час мина от последното ти посещение — подразни я Йохана.

— Просто ни се щеше да видим дали е пораснал вече. И дали не е пуснал брада — намеси се сияещият Мелберг и се приближи колебливо, отправил нежен поглед към бебето.

Рита погледна Бертил с изражение, което би могло да се тълкува само като любов.

— Може ли да го подържа пак? — не можа да се стърпи да не помоли Мелберг.

Паула кимна.

— Разбира се, заслужихте си го — каза тя и му подаде сина си.

Облегна се назад, загледана как Мелберг изучава внимателно момченцето й, а Рита изучава и двамата. И макар да си бе мислила, че няма да е зле в живота на сина й да има мъжко присъствие, никога не си бе представяла в тази роля Бертил Мелберг. Ала ето че, изправена пред такава вероятност, това вече никак не й изглеждаше лоша идея.