Камила Лекберг
Немското дете (142)

Аксел беше стигнал само до летище „Ландветер“. И просто седеше там. Във вените му бе бликнал адреналин, когато заключи полицаите в мазето, а после метна куфарите си в колата и отпътува, но замайващото усещане вече си бе отишло. Остана единствено празнота.

Седеше неподвижен и гледаше през прозореца как самолетите един след друг излитат от пистата. Можеше да е заминал с всеки един от тях. Разполагаше и с пари, и с контакти. Имаше шанса да изчезне където и както си поиска. Толкова дълго бе изпълнявал ролята на ловеца, че бе изучил всички трикове, използвани при бягство. Ала не искаше да го прави. Това бе финалният извод, до който бе стигнал. Можеше да избяга, но нямаше желание. Ето защо седеше тук, в ничия територия, докато гледаше как самолети кацат и излитат. Чакаше съдбата му да го застигне. И за голяма негова изненада чувството, съпровождащо това очакване, не беше толкова ужасно, както си бе мислил. Може би същото бяха усещали и преследваните от него, когато един ден някой почукваше на вратата им и ги назоваваше с истинското им име. Странна смесица от страх и облекчение.

Ала в неговия случай цената бе твърде висока. Платил бе с живота на Ерик.

Да можеше само дъщерята на Елси да не се бе появявала с медала, символизиращ за тях онова, което цял живот се бяха опитвали да забравят. Тя рязко бе извадила всичко на повърхността и Ерик го бе приел като знак, че времето е дошло. Естествено, Ерик и преди бе говорил как трябва да поправят нещата, доколкото могат, или поне да си понесат отговорността. Не пред закона. Вече бе твърде късно за това. Никой вече не би могъл да ги обвини в извършването на криминално деяние. Но на хуманно, морално ниво. Би трябвало да признаят извършеното пред другите човешки същества. Така бе казал Ерик. Смяташе, че заслужават да си понесат срама и заклеймяването. Упорито бе твърдял, че прекалено дълго са успявали да се изплъзнат от присъдата си.

Но Аксел винаги бе съумявал да го успокои, да го убеди, че няма никакъв смисъл от подобна постъпка. Че тя само би причинила повече вреда. Нищо от случилото се не можеше да бъде променено. Миналото беше минало и трябваше да го оставят зад себе си. Тогава Аксел можеше да се посвети на борбата си за справедливост, да служи на доброто и да се бори срещу злото. А това нямаше как да стане, ако Ерик не спреше да настоява, че трябва да поемат отговорността за миналите си грехове. Станалото бе станало и вече беше безсмислено да се жертва всичкото добро, което бе извършил и което можеше да продължи да върши, защото вече нищо не можеше да се промени. Дори законът проявяваше безразличие към такива случаи и не предвиждаше нищо.

Ерик бе слушал, опитвал се беше да разбере. Но дълбоко в сърцето си Аксел знаеше, че чувството за вина измъчва брат му, че го изяжда отвътре и че накрая ще остане само срамът. Аксел се бе опитал да обясни на брат си, че светът е сив, макар да би трябвало да осъзнае, че такова внушение няма да издържи дълго. За добро или зло светът на Ерик винаги бе останал в черно и бяло. Този свят беше съставен от факти. В него нямаше двусмислици. Състоеше се само от дати, имена и места, написани с черни букви на бял фон. Ето с това Аксел бе принуден да се бори. И дълго време го бе правил с успех. Шейсет години. Докато на прага им не се появи Ерика Фалк със символ от миналото и по същото време защитните стени на Брита не рухнаха от болестта, която бавно унищожаваше мозъка й.

Ерик се разколебаваше все повече. И Аксел бе усещал как паниката му расте с всеки изминал ден. Отчаяно се бе опитвал да изтъква разумни доводи и аргументи. Не можеше да бъде накаран да отговаря за нещо, което не се вместваше в образа му. Не такъв го виждаха хората. Всичко, което представляваше, което околните виждаха у него, щеше да се разпръсне като мъгла, щеше да остане само ужасното от него. Работата на цял един живот щеше да бъде съсипана.

И тогава дойде онзи ден в библиотеката у дома им, след като Ерик телефонира на Аксел в Париж и му каза, че е време. Ей така, внезапно. Звучеше като пиян, когато се обади, което бе особено тревожно, защото Ерик никога не бе прекалявал с пиенето. Хлипаше по телефона, говореше как не издържа повече, казваше, че е отишъл да каже сбогом на Виола, та да не й се налага да понася срама, когато истината излезе наяве. И че вече бил задействал нещата, че не можел да чака друг да изкара на показ кирливите им ризи. Всичко, което никога не се бе осмелявал да признае. Сега щял да сложи край на собственото си малодушие и на чакането, беше казал той, като заваляше думите, а Аксел стискаше здраво телефонната слушалка с изпотена длан.

И тогава Аксел се бе качил на първия самолет за Швеция, решен да се опита да вразуми брат си, да го накара да разбере. Открил бе Ерик в библиотеката. Аксел затвори очи и усети сърцето му болезнено да се свива при спомена за тази сцена. Ерик седеше зад бюрото си, когато Аксел нахлу забързан. Драскаше разсеяно в бележника си и с малко сух и безличен глас изрече думите, от които Аксел се бе боял цели шест десетилетия. Вината го разяждала отвътре, не можел да понася това повече. Направил бил необходимото, та всички те най-сетне да поемат отговорността си за станалото.

Аксел се бе надявал казаното от Ерик по телефона да е само празни приказки и брат му да се осъзнае, щом изтрезнее. Ала сега виждаше, че е грешил. Брат му настояваше на своето с плашеща решимост.

Аксел го бе убеждавал. Умолявал бе Ерик да не го прави, да остави погребаното да си стои погребано. Ала за пръв път брат му остана недосегаем за думите му. А Аксел разбра, че нито един от аргументите му няма да успее. Този път Ерик беше решил да извади истината на бял свят. Бе говорил също и за детето. За пръв път му каза, че е било момче и как бе успял да открие кой го е осиновил. И че е превеждал пари за него всеки месец, още откакто сам започнал да изкарва прехраната си. Като един вид компенсация за онова, което са отнели от момчето. Осиновителят му вероятно мислел, че Ерик е бащата, и приел плащанията за сина си, без да ги оспорва. Но това не се бе оказало достатъчно. Подобно изкупление не бе облекчило болката, разкъсваща Ерик, само бе направило последствията от извършеното още по-реални. Дошло е време за истинското изкупление, казал бе Ерик, вперил поглед в очите на брат си.

Аксел си бе представил живота си. Разглеждаше го отвън, така, както го виждаха другите. Живот, белязан от възхищението и респекта на околните. И щеше да си иде ей тъй, отведнъж. После си представи концентрационния лагер. Затворника до себе си, затрупан с пръст от лопатите им. Глада, вонята, деградацията. Усещането от удара на приклада по ухото му, след което нещо се счупи вътре в него. Мъртвеца, облегнат на него в автобуса, докато преминаваха през Европа на път за Швеция. Внезапно се озова пак там. Чуваше шумовете, подушваше миризмите, усещаше омразата, тлееща в сърцето му, макар тогава да не му бе останала никаква сила и да се бе съсредоточил единствено върху оцеляването. И вече пред себе си не виждаше своя брат, седнал на стола. Не виждаше Ерик. Вместо това виждаше всички хора, които го бяха унижавали и тормозили и които сега му се подиграваха злорадо, доволни, че този път той щеше да е поведеният към позорния стълб. Ала той отказваше да им даде това удовлетворение. На всички онези, живи и мъртви, строили се да го осмиват. Нямаше да може да го преживее. Трябваше да оцелее. Единствено това имаше значение.

Усети шум в ухото си, по-силен от обикновено, и не можа да чуе какво му казва Ерик, само виждаше, че устните му се движат. И изведнъж това вече не беше Ерик. Беше русият младеж от Грини, който изглеждаше така дружелюбен, когато бяха разговаряли, който го бе подвел да вярва, че е негов ближен, накарал бе Аксел да гледа на него като на единственото човечно създание в едно безчовечно място. Той беше този, който вдигна пушката си с очи, вперени в тези на Аксел, и го удари с приклада. И като разби главата му зад ухото, разби и сърцето му.

Обладан от ярост и болка, Аксел бе грабнал най-близкия до себе си предмет. Вдигнал бе каменния бюст високо над главата си, докато Ерик продължаваше да говори и да драска нещо върху бележника на бюрото си.

Аксел просто пусна бюста. Не упражни сила, остави гравитацията да стовари бюста върху главата на брат му. Не, не главата на Ерик. Главата на затворническия пазач. Или все пак беше Ерик? Всичко изглеждаше така объркано. Той бе у дома, в библиотеката, но всички звуци и миризми изглеждаха тъй живи. Вонята от труповете, тропането на подкованите ботуши, заповедите, изкрещени на немски, които можеха да означават още един ден живот или смърт на момента.

Аксел още чуваше в съзнанието си звука от тежкия камък, пробил кожата и костта. И после всичко свърши. Ерик издаде един-единствен стон и се отпусна, все още с отворени очи. След първоначалния шок и осъзнаването какво беше извършил, Аксел бе обладан от странно, нечовешко спокойствие. Станалото бе непоправимо. Той внимателно постави каменния бюст под бюрото, свали окървавените си ръкавици и ги натика в джоба на сакото си. После спусна щорите, заключи вратата и се качи в колата си. Пристигна на летището и там се качи на първия полет за Париж. Опитал се бе да забрави всичко това и да се потопи в работата си, докато полицията не го потърси по телефона.

Беше му трудно да се върне у дома. Отначало не знаеше как ще успее отново да прекрачи прага на тази къща. Но след като двамата дружелюбни полицаи го посрещнаха на летището и го откараха до дома му, се бе стегнал и просто направи каквото бе нужно. Дните минаваха и той успя да се помири с духа на Ерик, който още усещаше като присъствие в къщата. Знаеше, че неговият брат му е простил. Ала Ерик никога не би му простил онова, което стори на Брита. Алекс не бе стиснал шията й със собствените си ръце, но добре знаеше какви ще са последствията, когато проведе онзи телефонен разговор с Франс. Съзнаваше какво прави, когато съобщи на Франс, че Брита е на път да разкрие всичко. Подбра думите си внимателно. Каза каквото бе нужно, за да провокира Франс към действие като прецизно изстрелян смъртоносен куршум. Знаеше, че политическите амбиции на Франс, стремежът му към власт и статут ще го накарат да реагира. По време на телефонния им разговор Аксел вече чуваше яростния гняв, който открай време бе единствената движеща сила у Франс. Така че той носеше точно толкова вина за смъртта й, колкото и Франс. Херман я бе гледал с изражение на обич, каквато Аксел никога не би могъл да извика у себе си. И точно тази обич, това чувство на духовно родство им бе отнел.

Аксел се загледа в поредния излитащ самолет, отправен към неизвестна дестинация. Стигнал бе до края на пътя. Нямаше къде да иде вече.

Дойде му като облекчение след часове чакане най-сетне да усети ръка на рамото си и да чуе глас, изричащ името му.