Камила Лекберг
Немското дете (140)

Ерика бе настояла сама да иде с колата до Гьотеборг, макар Патрик да бе предложил да я придружи. Това беше нещо, което имаше нужда да свърши сама.

Стоя пред вратата известно време, като се мъчеше да накара ръката си да натисне звънеца. Накрая вече не можеше да отлага повече.

Марта погледна Ерика с изненада, когато й отвори вратата, но после се отдръпна да я пусне вътре.

— Простете, че ви безпокоя — каза Ерика, изведнъж усетила гърлото си сухо. — Трябваше да телефонирам предварително, но…

— О, не се тревожете за това — усмихна се мило Марта. — На моята възраст съм благодарна за малко компания, така че ми е приятно. Заповядайте, влезте.

Ерика я последва по коридора към дневната, където и двете седнаха. Обзета от паника, се почуди как да започне, но Марта заговори първа.

— Имате ли напредък в разследването на убийството? — попита тя. — Съжалявам, че не можахме да помогнем повече, когато бяхте тук последния път, но както ви казах, нищо не знам за нашите финансови дела.

— Знам за какво са били парите. Или, по-скоро, за кого — каза Ерика. — Сърцето й блъскаше в гърдите.

Марта я погледна озадачено, но очевидно не разбираше за какво й говори.

С очи, приковани в старата жена, Ерика изрече меко:

— През ноември 1945 година майка ми е родила син, когото веднага е дала за осиновяване. Родила е в дома на леля си в Борленге. Мисля, че човекът, който беше убит, Ерик Франкел, е превеждал пари на съпруга ви в полза на това дете.

В дневната настана пълна тишина. После Марта отмести поглед и Ерика забеляза, че ръцете й трепереха.

— И аз така си бях помислила. Но Вилхелм никога не ми каза нищо по този повод и… част от мен не искаше да знае. Той винаги е бил нашият син и колкото и коравосърдечно да звучи, никога не съм се замисляла особено над факта, че друга жена го е родила. Той беше наш. Мой и на Вилхелм, и не е обичан по-малко, задето не ни беше роден син. Много искахме дете, дълго бяхме опитвали и… Йоран се появи като дар от небесата.

— Той знае ли, че…?

— Че е осиновен ли? Да, никога не сме го крили от него. Но, искрено казано, като че не се е замислял много за това. Ние бяхме неговите родители, неговото семейство. Понякога с Вилхелм сме говорили как бихме се почувствали, ако Йоран поиска да научи повече за… биологичните си родители. Но все си казвахме, че този мост ще го пресечем, като стигнем до него. А Йоран като че никога не прояви желание да научи за тях, така че оставихме нещата както си бяха.

— Аз го харесвам — заяви импулсивно Ерика, като се опитваше да свикне с мисълта, че мъжът, когото бе видяла тук миналия път, е неин брат.

Неин и на Ана, поправи се тя.

— Той също ви хареса — каза Марта и лицето й грейна. — Част от мен реагира подсъзнателно на факта, че двамата малко си приличате. Има нещо в очите… Не съм много сигурна, но имате подобни черти.

— Как мислите, че би реагирал, ако… — Ерика не се осмели да довърши въпроса си.

— Предвид колко много искаше да има братя или сестри, когато беше дете, мисля, че би посрещнал една по-малка сестра с отворени обятия. — Марта се усмихна, очевидно възстановила се от първоначалния шок.

— Две сестри — уточни Ерика. — Имам по-малка сестра на име Ана.

— Две сестри — повтори Марта и поклати глава. — Виж ти. Животът никога не престава да ме смайва. Дори на моята възраст. — После тя стана сериозна. — Ще възразите ли да ми разправите нещо за майка ви… за неговата майка? — Тя погледна изпитателно Ерика.

— На драго сърце ще ви разкажа за нея — каза Ерика и подхвана историята за Елси и как бе дала сина си за осиновяване.

Говори дълго време, повече от час, в опит да е справедлива към майка си и да предаде точно ситуацията на жената, обичала и отгледала сина, от когото Елси е била принудена да се откаже.

Когато външната врата се отвори и от антрето се дочу весел глас, и двете подскочиха.

— Здравей, мамо. Гости ли имаш?

Към стаята приближиха стъпки.

Ерика погледна Марта, която кимна в знак на съгласие. Времето на тайните беше свършило.