Камила Лекберг
Немското дете (137)

Докато бяха в колата, съобщиха на Мартин, че имат разрешение за обиск. Допускаха, че ще го получат, затова вече бяха тръгнали. Никой от тях не проговори по пътя. И двамата бяха потънали в мислите си, като се опитваха да сглобят всички откъслечни факти и да анализират модела, който започваше да си проличава.

Не получиха отговор, когато почукаха на вратата.

— Май няма никой — каза Паула.

— И как ще влезем тогава? — попита Мартин и огледа солидната врата, която трудно можеше да се отвори с взлом.

Паула се засмя и протегна ръка към една от гредите над входа.

— С ключ — отвърна тя и размаха онова, което бе открила.

— Какво бих правил без теб? — продума Мартин и беше напълно искрен.

— Вероятно щеше да си счупиш ключицата в опит да разбиеш вратата — отвърна Паула и отключи.

Влязоха вътре. Бе някак призрачно тихо, задушно и горещо и те окачиха якетата си в антрето.

— Да се разделим ли? — предложи Паула.

— Добре, аз поемам партерния етаж, а ти се качи горе.

— Какво точно търсим?

В тона на Паула внезапно прозвуча несигурност. Беше категорична, че са на прав път, ала сега, когато бяха толкова близо, започна да се чуди дали ще открият нещо, което да докаже теорията им.

— И аз не съм сигурен — промърмори Мартин, който изглеждаше обхванат от същите съмнения. — Да огледаме внимателно, пък ще видим на какво ще попаднем.

— Добре. — Паула кимна и се отправи към горния етаж.

Час по-късно се върна долу.

— Дотук нищо. Да продължа ли да търся горе, или да си сменим местата? А може би ти си открил нещо интересно?

— Не, още не — поклати глава Мартин. — Но… — Той се замисли, после посочи към преддверието. — Можем да огледаме най-напред мазето. Никой от нас още не е бил там.

— Добра идея — отвърна Паула и отвори вратата към сутерена.

На стълбите беше тъмно като в рог, но тя откри ключ за осветлението в антрето до самата врата и светна. Тръгна първа напред, а Мартин я последва. Секунди по-късно тя стоеше в основата на стълбите, като изчакваше очите й да свикнат със слабата светлина.

— Ама че злокобно място — подхвърли Мартин, когато слезе при нея. Обходи с поглед стените и видяното го накара да зяпне.

— Шш… — рече Паула и допря пръст до устните си. — Не чу ли нещо?

— Не — отвърна Мартин и се ослуша. — Не, нищичко не чух.

— Стори ми се, че чух да се затръшва врата на кола. Ти сигурен ли си, че не чу нищо?

— Да, сигурен съм. Вероятно ти се е сторило.

Ала и двамата замълчаха, когато внезапно чуха стъпки над главите си.

— Сторило ми се е, а? Я по-добре да се върнем горе — каза Паула, но в мига когато стъпи на първото стъпало, вратата на мазето се затвори с трясък и чуха в ключалката да се превърта ключ.

— Какво беше това, да му се не види?

Паула продължи да се изкачва по стълбите, но светлината угасна. Озоваха се в непрогледен мрак.

— О, по дяволите! — изруга Паула и Мартин я чу как задумка по вратата. — Пуснете ни да излезем! Чувате ли ме? Тук е полицията! Отворете вратата и ни пуснете навън!

Но когато млъкна, за да си поеме дъх, ясно чуха затръшване на врата на кола и включване на двигател.

— Мамка му! — процеди Паула и слезе обратно по стълбите.

— Трябва да се обадим за помощ — рече Мартин и посегна за мобилния си телефон, но си спомни, че го е оставил в джоба на якето си. — Ще трябва да използваме твоя телефон, защото моят е в якето, което виси в антрето — съобщи Мартин.

Откъм Паула го посрещна мълчание, което го притесни.

— Не ми казвай, че и твоят е там.

— Да — отрони Паула с нещастен глас. — И аз оставих моя мобилен в джоба на якето си.

— Дявол да го вземе!

Мартин се качи по стълбите и се помъчи да отвори вратата с блъскане.

— Мамичката му! — изкрещя, когато единственият резултат бе натъртено рамо. Обезкуражен слезе долу при Паула. — Не поддава.

— И какво ще правим сега? — попита унило Паула. После ахна. — Йохана!

— Коя е Йохана? — попита изненадан Мартин.

Паула помълча за миг. После отговори:

— Партньорката ми. Очакваме да ни се роди бебе до две седмици. Но никога не се знае… Обещах й винаги да държа телефона си под ръка.

— Не се тревожи — отвърна той, докато се опитваше да смели много личната информация, споделена от колежката му. — При първо раждане бебетата обикновено закъсняват.

— Много се надявам да е така — въздъхна Паула. — Иначе ще иска главата ми на тепсия. Слава богу, че винаги може да се свърже с майка ми. В най-лошия случай…

— Дори не си го мисли — посъветва я Мартин. — Няма да останем затворени тук за дълго. И, както казах, при положение че й остават още две седмици, няма страшно.

— Но никой не знае къде сме — отбеляза Паула и седна на най-долното стъпало. — И докато сме в този капан, убиецът се измъква.

— Погледни го от добрата страна. Поне вече няма съмнение, че сме били прави — каза Мартин в опит да разведри обстановката.

А горе в преддверието мобилният телефон на Паула се скъсваше да звъни.