Камила Лекберг
Немското дете (113)

Шел се поколеба, преди да почука. Застанал пред вратата на баща си, той отново се почувства като уплашено малко момче. Паметта му го пренесе назад към времето, когато бе стоял пред внушителните порти на затвора, стиснал здраво ръката на майка си, със стомах, свит от равни части страх и нетърпение да види баща си. Защото в началото наистина бе желал тези свиждания. Франс му липсваше. Копнееше да го види отново. Спомняше си само хубавите моменти от кратките периоди, когато баща му бе извън затворническите стени. Как бе подхвърлял Шел във въздуха, как го беше водил на разходки в гората и хванал го за ръка, му обясняваше за гъбите, дърветата и храстите. Шел си мислеше тогава, че баща му знае всичко на тоя свят. Ала вечер биваше принуден да затиска ушите си с възглавницата, за да заглуши караниците, тези ужасни и омразни скандали, които сякаш нямаха нито начало, нито край. Майка му и баща му просто ги подхващаха от там, докъдето бяха стигнали предишния път, преди Франс отново да изчезне в затвора, и така я караха, с все същите спорове и физическо насилие до следващото пристигане на полицаите, които идваха пак да отведат баща му.

По тази причина нетърпеливото вълнение на Шел беше намалявало с всяка изминала година, докато не започна да изпитва само страх в помещението за свиждания, въпреки изпълненото с очакване лице на баща си. По-късно страхът се бе трансформирал в омраза. В известен смисъл би било по-лесно, ако не пазеше спомени за онези разходки в гората. Защото омразата му се подклаждаше от въпроса, който постоянно си бе задавал като дете. Как можеше баща му отново и отново да прави един и същ избор, изключващ семейството му? Изключващ него? Как можеше да избира студен и сив свят, който отнемаше по нещо в погледа му при всяко негово следващо завръщане?

Шел задумка по вратата, ядосан на себе си за това, че се бе отдал на спомени.

— Знам, че си там! Отвори! — извика той и се заслуша напрегнато.

Накрая чу веригата отвътре да се вдига и ключалката да се превърта.

— Предохранителни мерки срещу приятелчетата ти, предполагам — изръмжа Шел и нахълта вътре, като избута баща си.

— Сега пък какво искаш? — попита Франс.

Шел поразен забеляза, че баща му сякаш внезапно бе остарял. И станал по-крехък. После отпъди тази мисъл. Този човек беше по-як от мнозина по-млади. Щеше да надживее всички им.

— Трябва ми информация от теб.

Отиде до дивана и седна, без да чака покана.

Франс се настани в креслото срещу него, но не каза нито дума. Просто чакаше.

— Какво знаеш за човек на име Ханс Олавсен?

Франс се стъписа, но бързо се овладя. Облегна се небрежно на креслото и постави ръце на подлакътниците.

— Защо те интересува? — попита той и погледна сина си право в очите.

— Не е твоя работа.

— Защо да ти помагам, след като си решил да се държиш така?

Шел се наведе напред, така че лицето му се озова на сантиметри от това на баща му. Взира се в него дълго време, преди да процеди студено:

— Защото си ми длъжник. Длъжник си ми и трябва да се възползваш от всяка възможност да ми съдействаш, иначе рискуваш да танцувам на гроба ти, когато умреш.

За миг нещо проблесна в очите на Франс. Нещо отдавна изгубено. Може би споменът за разходките им в гората и за силните ръце, подхвърлящи малкото момченце към небето. После споменът изчезна. Той погледна сина си и отвърна спокойно:

— Ханс Олавсен беше борец от норвежката съпротива. Беше седемнайсетгодишен, когато пристигна във Фелбака. През 1944, мисля. Година по-късно си замина. Само това знам.

— Глупости — сряза го Шел и отново се облегна назад. — Знам, че сте прекарвали много време заедно — ти, Елси Мострьом, Брита Йохансон и Ерик Франкел. А ето че двама от тях са убити през последните два месеца. Не го ли намираш за малко странно?

Франс игнорира въпроса. Вместо това попита:

— И какво общо има норвежецът?

— Не знам. Но възнамерявам да науча — озъби се Шел и стисна челюсти в опит да сдържи гнева си. — Та какво още знаеш за него? Разкажи ми за времето, което сте прекарали, защо си е тръгнал. Всяка подробност, която можеш да си спомниш.

Франс въздъхна.

— Значи подробности искаш… Да видим дали ще мога да си припомня нещо. Живееше в къщата на родителите на Елси, беше се измъкнал на гемията на баща й.

— Това вече го знам — каза Шел. — Какво друго?

— Хвана се на работа на лодките, които разнасяха товари по крайбрежието, но свободното си време прекарваше с нас. Бяхме две години по-малки от него, но това явно не му пречеше. И на него, и на нас ни беше приятно да сме заедно. На някои повече, отколкото на други — допълни той и шейсетте години явно не бяха заличили горчивината, която бе изпитвал някога.

— Той и Елси — сухо отбеляза Шел.

— Това пък откъде го знаеш? — попита Франс, изненадан да открие, че още го пробожда онази болка при мисълта за тях двамата заедно. Сърцето му очевидно бе по-паметливо от ума му.

— Знам го, и толкова. Продължавай.

— Както ти каза, Ханс и Елси имаха връзка и както сигурен съм, че и това знаеш, аз не бях особено доволен, че е така.

— Това не го знаех.

— Е, истина е. Бях увлечен по Елси, но тя избра него. Иронията беше, че Брита залиташе по мен, а аз не проявявах никакъв интерес. Естествено, понякога ми се щеше да преспя с нея, но нещо винаги ми подсказваше, че ядовете ще са по-големи, отколкото си струва, така че никога не го направих.

— Колко великодушно от твоя страна — саркастично подхвърли Шел.

Франс само повдигна вежда.

— Какво стана после? Щом Ханс и Елси са били толкова влюбени гълъбчета, защо той е заминал?

— Ами, това е най-старата история на света. Той обещаваше да й свали луната, а когато войната свърши, заяви, че трябвало да отиде до Норвегия, за да открие семейството си и после щял да се върне. Но… — Франс сви рамене и се усмихна горчиво.

— Мислиш, че само си е играл с нея ли?

— Не знам, Шел. Честна дума, не знам. Беше преди шейсет години и ние бяхме много млади. Може би искрено е вярвал в онова, което е обещал на Елси, но после са го затиснали ангажименти у дома. А може и през цялото време да е кроял как да се измъкне при първа възможност. — Франс отново вдигна рамене. — Единственото, което знам, е, че се сбогува с нас и ни каза, че ще се върне, щом уреди нещата със семейството си. И после си тръгна. Честно казано, почти не съм помислял за него оттогава. Знам, че Елси беше разстроена за известно време, но майка й се погрижи тя да постъпи в някакво училище и нямам представа какво е станало после. Тогава вече бях напуснал Фелбака, а сам знаеш какво се случи след това.

— Да, знам — мрачно продума Шел и отново си представи огромните сиви затворнически порти.

— Не разбирам защо това би могло да те вълнува — каза Франс. — Той дойде тук и после изчезна. Не мисля, че някой от нас е имал отново контакт с него. Защо е този интерес? — Франс се взря внимателно в Шел.

— Не мога да ти кажа — отсече сърдито синът му. — Но ако има някаква загадка около заминаването му, ще я разплета, вярвай ми. — И той отправи предизвикателен поглед към баща си.

— Вярвам ти, Шел, вярвам ти — промълви уморено баща му.

Шел се загледа в ръката на баща си, отпусната върху подлакътника на креслото. Беше ръка на старец. Сбръчкана и жилеста, с малки старчески петънца по съсухрената кожа. Толкова различна от ръката, държала неговата, когато бяха ходили на разходки в гората. Онази ръка беше силна и гладка и толкова топла, когато обхващаше мъничката му длан. Тъй сигурна и надеждна.

— Явно ще е добра година за гъби — чу се да казва.

Франс го погледна изненадан. После изражението му се смекчи и той отвърна тихо:

— Да, така изглежда, Шел. Добра ще е.