Камила Лекберг
Прокоба (50)

Хана и Лаш закусваха мълчаливо. Изглеждаха апатични и изморени — точно както се чувстваха. Напрежението във въздуха помежду им ги потискаше още повече. Имаха да си казват толкова много неща, но — както обикновено — мълчаха. Хана усещаше познатото безпокойство в стомаха си и яйцето, което ядеше, се превърна в парче картон в устата й. Едва се насилваше да дъвче и да преглъща.

— Лаш — подхвана тя, но веднага съжали. Името му прозвуча далечно и чуждо в тишината. Хана преглътна и опита пак: — Лаш, трябва да поговорим. Не можем да продължаваме така.

Той не я погледна. Беше се съсредоточил върху филията, която мажеше. Хана следеше като омагьосана как ръката му плъзгаше ножа напред-назад върху хляба, докато не разпредели маслото в напълно равномерен слой. В движенията му имаше нещо хипнотично и Хана се сепна, когато той заби ножа в купичката.

— Скъпи, говори с мен. Кажи ми нещо. Трябва да сложим край на всичко това.

Хана и сама чуваше колко отчаяно-умолително звучи гласът й. Но имаше чувството, че се вози във влак, който лети с двеста километра в час към пропаст, и не може да слезе. Искаше да се наведе напред, да хване раменете му, да го разтърси, да го принуди да говори с нея. Същевременно си даваше сметка, че е безсмислено да опитва. Лаш се бе отнесъл на място, до което тя нямаше достъп, а нямаше и да получи.

Хана гледаше мъжа си със свито, натежало сърце. За пореден път се предаде. А го обичаше толкова много. Обичаше всичко в него: кестенявата му коса, разрошена след съня; бръчките по челото му, които се появиха преждевременно, но придадоха характер на лицето му; наболата брада, която стържеше леко по кожата й като фина шкурка.

Трябва да има начин. Беше сигурна. Хана не можеше да допусне двамата с Лаш да рухнат в тъмната бездна — заедно, но всеки поотделно. Под въздействието на внезапен импулс тя се наведе и хвана китката му. Усети как той потреперва като лист. Хана притисна дланта му към масата, за да уталожи безпокойството му, и настойчиво прикова поглед в него. Такива моменти се случват само няколко пъти в живота. В миг като този се казват само истини. Истини за брака им, за живота им, за миналото. Хана отвори уста, но телефонът звънна. Лаш се сепна, издърпа ръката си и посегна пак да вземе ножа. Мигът си отиде безвъзвратно.