Камила Лекберг
Прокоба (24)

— Здравейте, момичета! Какво ще желаете днес? Франзелата на Уфе?

Групата момичета, скупчили се в хлебарницата, се разкикотиха въодушевено. Уфе се увери, че коментарът му е постигнал желания ефект, и се одързости да стане още по-циничен. Взе една франзела и я сложи пред слабините си, за да покаже с какви физически данни разполага. Кикотът прерасна във възгласи, едновременно ужасени и радостни, а тази реакция окуражи Уфе и той започна да клати таза си напред-назад.

Мехмет въздъхна. Уфе ставаше ужасно досаден. На Мехмет никак не му провървя, защото жребият отреди да работят заедно. Към условията в пекарната Мехмет нямаше никакви забележки. Обожаваше кулинарията и с нетърпение очакваше да усвои още тънкости в приготвянето на тестени изделия, но въпросът как ще издържи пет седмици близо до този идиот Уфе надминаваше размаха на въображението му.

— А ти, Мехмет? Няма ли да покажеш франзелата? На мацките сигурно ще им бъде интересно да видят натурална арабска франзела.

— О, я стига — отклони предложението Мехмет, докато подреждаше цилиндрични сладки, обвити с марципан, до купчина бисквити с маслен пълнеж и шоколадова глазура.

— Какво толкова? Мацките си падат по теб. А тези тук вероятно никога не са виждали арабин. А, момичета? Виждали ли сте истински арабин?

Уфе протегна театрално ръце към Мехмет, все едно го представяше на сцена.

Мехмет започна да се изнервя. Интуитивно усещаше, че камерите на тавана снимат лицето му с оптично приближение. Дебнеха реакцията му, копнееха за нея, желаеха я страстно. Дори най-дребният признак на емоция по лицето му щеше да стигне до домовете на хората и щеше да предизвиква толкова различни реакции и чувства, колкото зрители го гледат. Мехмет знаеше това. След като стигна чак до финала на „Фермата“, се бе научил как да владее играта. Ала въпреки това явно бе забравил подробностите, бе ги изтласкал. Иначе защо се съгласи да участва в ново риалити предаване? Същевременно си даваше сметка, че това е вид бягство. През предстоящите пет седмици щеше да има възможност да живее в нещо като защитена работилница. Балон във времето. Никаква отговорност, никакви изисквания, освен да съществува и да реагира. Няма да се трепе на някоя отвратителна работа, колкото да има пари да плати наема на мизерния си апартамент. Предаването му даваше шанс да се откъсне от ежедневието, което ограбваше живота му ден след ден, без да му предлага никакви събития; да си спести разочарованието, задето не е способен да оправдае хорските очаквания. Мехмет бягаше най-вече от последното. От постоянното разочарование в очите на родителите му. Двамата възлагаха големи надежди на сина си. Образование, образование, образование, повтаряха те като мантра.

— Мехмет, трябва да си осигуриш добро образование и да се възползваш от шанса, който ти предоставя тази прекрасна страна. В Швеция всички могат да следват. Непременно трябва да завършиш университет.

Още откак се помнеше, баща му непрекъснато опяваше все същото. Мехмет наистина се опита, но не му се удаваше да помни. Буквите и цифрите просто отказваха да се задържат в паметта му. Родителите му обаче предварително бяха решили, че той ще стане лекар, инженер или — в най-лошия случай — икономист. Не искаха и да чуят за друга професия, защото в Швеция младите имат възможности. В известен смисъл мечтите им се осъществиха. Четирите му по-големи сестри наистина успяха. Две получиха медицинско образование, една стана инженер, а четвъртата — икономист. А Мехмет, изтърсакът, се превърна в черната овца на семейството. Нито „Фермата“, нито предстоящото участие в „Покажи ми Танумсхеде“ покачиха акциите му пред родителите му. Мехмет не се самозалъгваше. Все пак нито баща му, нито майка му някога бяха споменавали, че ако не стане лекар, може поне да се налива с алкохол по телевизията.

— Покажи си арабската франзела! Покажи я! — продължи Уфе и се опита да накара кикотещата се тийнейджърска аудитория да скандира заедно с него.

Гневът на Мехмет бе на път да достигне точката на кипене. Той изостави заниманието си и тръгна към Уфе.

— Казах ти да престанеш.

От работните помещения на пекарната се появи Симон. Носеше голяма тава с топли кифлички. Подаде я на Уфе.

— Ето. Вместо да се лигавиш, почерпи момичетата с пресни кифлички.

Уфе го изгледа предизвикателно. Поколеба се, но все пак пое кифличките. Леко потрепване на мускулите около устата му показа, че тавата, която Симон държеше съвсем спокойно, опари несвикналите на горещо ръце на Уфе, ала не му остана друг избор, освен да стисне зъби и да протегне тавата към момичетата.

— Чухте добре. Черпя ви с кифлички. Няма ли да има поне целувка за благодарност?

Симон завъртя очи с досада към Мехмет, а той се усмихна признателно. Мехмет харесваше Симон, собственика на пекарната. Двамата веднага си паснаха — още първия работен ден. У Симон имаше нещо специално. Двамата се разбираха само с поглед. Усещането бе страхотно.

Мехмет изпрати с поглед Симон, който се върна към тестото и печивата си.