Камила Лекберг
Прокоба (139)

— Денят мина страхотно.

— Ммм — съгласи се Патрик и затвори очи.

Двамата решиха да поотложат сватбеното си пътешествие с още няколко месеца и после да заминат с Мая за Тайланд. И все пак не им се искаше веднага след сватбата да се върнат към ежедневието си. В неделя спаха до късно, пиха много вода и обсъждаха как мина съботата, а в понеделник Патрик си взе почивен ден, за да разпуснат и да се отдадат на впечатленията от сватбата, преди пак да хлътнат в спиралата на всекидневието. Никой в управлението не възрази Патрик да отсъства, защото през последните седмици той работи неуморно. И сега двамата с Ерика се гушкаха на дивана. Ейдриън и Ема бяха на детска градина, а Ана заведе Мая при Дан, за да осигури малко спокойствие на двамата младоженци. На Ана, разбира се, не й беше нужно оправдание, за да посети новия си приятел, пък и с децата прекараха и неделята с него.

— Не забеляза ли никакви признаци? — попита предпазливо Ерика, когато забеляза, че Патрик се е отнесъл нанякъде.

Патрик веднага разбра за какво го пита.

— Всъщност не. Хана се държеше съвсем… нормално. Личеше си, че нещо й тежи, но го отдавах на семейни проблеми. Бил съм на прав път, само дето не съм подозирал, че е толкова сериозно.

— Как така са живеели като съпрузи, а са били брат и сестра?

— Вероятно никога няма да получим отговор на всичките ни въпроси. Мартин се свърза със социалната служба и поиска документация. След катастрофата Лаш и Хана са преминали през истински ад, докато са ги подхвърляли от едно приемно семейство в друго. Представи си какво са преживели: първо, някаква жена ги отвлича от майка им и ги затваря в къща, далеч от света. А после остават съвсем сами. Помежду им трябва да се е създала неестествено емоционална връзка.

— Ммм — съгласи се Ерика, но въпреки това не можеше да си го представи. Всичко това надхвърляше… границите на здравия разум. — Но как е възможно човек да съчетава толкова противоположни начала в живота си? — попита след малко тя.

— Какво имаш предвид? — Патрик я целуна по носа.

— Как е възможно да живееш като всички останали, да се образоваш, да станеш полицай и психолог и същевременно да… криеш тъмната си страна?

Патрик не бързаше да отговаря. Самият той също не разбираше докрай как разсъждават хора като Хана и Лаш, но след дълго премисляне все пак бе стигнал до някои изводи.

— Според мен е точно така, както казваш: в Хана и Лаш са дремели две противоположни начала. От една страна, двамата са искали да живеят нормално. Останах с впечатлението, че Хана обича професията си. Без съмнение би била чудесен полицай. А Лаш го видях за пръв път, когато… — Патрик млъкна за малко. — Почти не го познавам. Но явно е бил интелигентен и също се е стремял към нормален живот. Същевременно тъмното минало явно не е спирало да гложди съзнанието им и случайната им среща с Елса Форшел, докато Хана е работела в управлението в Нюшопинг, е отприщила озлобление, трупано години наред. Такава поне е моята теория. Никога няма да разберем истината.

— Ммм — кимна замислено Ерика. — Навремето имах чувството, че майка ми живее два отделни живота. Един с татко, Ана и мен и друг, който се разиграваше само в главата й и до който тя не ни допускаше.

— Затова ли реши да проучиш произхода й?

— Да — колебливо призна Ерика. — Интуитивно усещам, че се е опитвала да скрие нещо от нас.

— Какво например?

Патрик внимателно махна кичур от лицето й.

— Нямам представа. Не знам откъде да започна. Майка ми не пазеше никакви вещи.

— Сигурна ли си? Провери ли на тавана? Последния път, когато се качих, открих доста стари неща.

— Вероятно са на татко. Но… не пречи да проверим. За всеки случай.

Тя се надигна. В гласа й се появи нотка на ентусиазъм.

— Сега ли? — Патрик нямаше никакво желание да става от удобния диван и да се качва в студеното прашно таванско помещение, оплетено в паяжини. Патрик мразеше паяци.

— Да, сега. Защо не? — Ерика вече се насочваше към стълбите.

— Защо не? — въздъхна Патрик и стана неохотно.

Отдавна беше разбрал, че е безполезно да протестира, когато Ерика си науми нещо. Горе тя почти съжали за постъпката си. Виждаха се само непотребни вещи. Но вече се бяха качили. Ерика се наведе, за да не се удари в таванските греди, и започна да размества предмети и да повдига капаците на кашоните. От време на време избърсваше ръцете си в панталона с гримаса за отвращение. Ама че прахоляк! Патрик също се зае да оглежда. Започваше да се съмнява, че тук ще открият нещо интересно. Вероятно Ерика е права, защото познава майка си. Щом Ерика казва, че Елси не е пазела никакви вещи, значи… Не щеш ли, стар сандък, набутан в ъгъла на помещението под косо спускащия се покрив, привлече вниманието му.

— Ерика, ела да видиш!

— Какво откри? — полюбопитства тя и се приближи с приведен гръб.

— Сандък. Изглежда доста обещаващо.

— Може да е на татко — замислено каза тя, но не й се вярваше.

Сандъкът, изработен от дърво, с ръждясала ключалка, беше боядисан в зелено и украсен с изящни, но избелели плетеници от цветя. Ерика повдигна капака: оказа се отключен. Най-отгоре лежаха две детски рисунки. Тя ги взе. На долната страна пишеше „Ерика, 3 декември 1974“ и „Ана, 8 юни 1980“. Ерика позна почерка на майка си. По-надолу в сандъка откри и други рисунки, предмети, изработени от нея и сестра й в часовете по ръчен труд, коледна украса и най-различни ръкоделия. Оказа се, че не е била права: майка й беше запазила толкова много спомени от детството им.

— Погледни само! — отрони Ерика, която още не можеше да повярва на очите си. — Виж колко неща е запазила!

И започна внимателно да ги вади едно по едно. Все едно се връщаше в детските си години. Сълзите рукнаха от очите й. Патрик я погали по гърба.

— Но защо? Нали си мислехме, че… Защо?

Ерика избърса очите си с ръкава на пуловера и продължи да рови из сандъка. Под детските вещи се появи сноп черно-бели снимки. Ерика ги извади и ги разгледа, останала без дъх.

— Познаваш ли тези хора? — попита Патрик.

— Не — поклати глава тя. — Но бъди сигурен, че ще разбера кои са!

Отново бръкна в сандъка и напипа нещо твърдо, увито в мек плат. Внимателно го извади. Оказа се мръсно парче плат. Някога бял, сега беше пожълтял и покрит с грозни кафяви петна от ръжда. Разви плата и дъхът й секна. Вътре лежеше медал. Пречупеният кръст не оставяше съмнения около произхода му. Ерика безмълвно показа медала на Патрик. Очите му се разшириха от изненада.

— Ерика… — подхвана той и погледна плата върху коленете й.

— Да? — Тя не можеше да откъсне очи от медала.

— Погледни внимателно плата.

— Това ли? — обърка се тя и го послуша.

Разгъна плата. Оказа се не просто парче, а детска дрешка. Кафявите петна не бяха от ръжда, а от засъхнала кръв. На кого е принадлежала тази дрешка? Защо е окървавена? И защо майка й я бе запазила в сандък на тавана заедно с медал от Втората световна война? За миг Ерика се поколеба дали да не прибере всичко и да затвори завинаги капака. Но както в мита за Пандора, любопитството й надделя. Чувстваше се длъжна да открие истината. Каквато и да е тя.