Камила Лекберг
Прокоба (93)

— Колко уютен дом имаш! — Ана огледа долния етаж.

— Според мен изглежда оголяло. Пернила отнесе половината покъщнина, а аз… така и не намерих време да попълня липсата. В момента не виждам смисъл да го правя. Налага се да се разделя с тази къща, а в апартамент няма как да събера толкова много мебели и вещи.

Ана го погледна съчувствено.

— Не ти е лесно — отбеляза тя.

— Така е — кимна Дан. — Но в сравнение с твоите перипетии моите несполуки изглеждат…

— Не се чувствай длъжен да сравняваш живота си с моя — усмихна се Ана. — Всеки човек има свой поглед върху нещата и не очаквам аз да съм мерилото за хорското нещастие.

— Благодаря — усмихна се широко Дан. — Значи, даваш ми пълен картбланш да мрънкам колко си искам.

— Е, не чак толкова — засмя се Ана.

Тръгна по стълбите към горния етаж и го погледна въпросително.

— Качи се да разгледаш. Днес дори си оправих леглото и събрах дрехите за пране от пода. Няма опасност да се спънеш в мръсни боксерки.

Ана направи погнусена физиономия и избухна в смях. Напоследък лесно и често се разсмиваше. Имаше да наваксва месеци, през които дори не се бе усмихвала. В известен смисъл успяваше да се справи с тази амбициозна задача. Докато разгледа горния етаж и слезе, Дан беше приготвил сандвичи.

— Ммм, колко апетитно изглеждат! — доволно каза тя и седна.

— Досетих се, че ще е хубаво да се почерпим с нещо, но момичетата ометоха всичко от хладилника, а аз не успях да напазарувам.

— Много обичам сандвичи. — Ана отхапа голям залък от хлебчето със сирене.

— Как върви подготовката на сватбата? — попита загрижено Дан. — Доколкото разбрах, Патрик работи непрестанно, а до големия ден остават едва четири седмици!

— Да, положението е напрегнато, но съм обещала на Ерика да й помагам. Ще се справим, стига майката на Патрик да не се намесва.

— Защо? — попита любопитно Дан.

Ана му предаде доста живописно подробностите около последното посещение на Кристина.

— Шегуваш се! — възкликна той, като едва си поемаше въздух от смях.

— Не, кълна се — точно това каза! Изобщо не преувеличавам.

— Горкичката Ерика! А аз си мислех, че майката на Пернила е властна — поклати глава той.

— Липсва ли ти? — попита Ана.

— Тъщата ли? — Дан се престори, че не я е разбрал. — Всъщност никак.

— О, я стига! Знаеш за кого питам. — Ана го изгледа изпитателно.

Дан се позамисли.

— В момента мога най-чистосърдечно да заявя, че не ми липсва. Преди тъгувах много, но не по Пернила, а по семейния уют. Сигурно разбираш какво имам предвид.

— И да, и не. — Ана изведнъж се натъжи. — Ако те разбирам правилно, липсвали ти са ежедневието, спокойствието, предвидимостта. С Лукас никога не съм ги имала. Когато се чувствах най-изплашена и ужасена, мечтаех именно за това: за малко рутина и предсказуемост. За нормално ежедневие.

— Няма нужда да говорим за това. — Дан сложи ръка върху нейната.

— Добре съм — увери го тя и премига, за да прогони сълзите. — През последните седмици толкова много говорих на тази тема, че започвам да изпитвам непоносимост към собствения си глас. А ти слушаш ли, слушаш, докато предъвквам преживяванията си. Навярно вече ти е омръзнало.

Тя се засмя и избърса носа си със салфетка. Дан не отдръпваше ръката си.

— Нищо подобно. Ако зависи от мен, бих слушал гласа си двайсет и четири часа в денонощието.

Замълчаха, загледани един в друг. Топлината от ръката на Дан плъзна по цялото тяло на Ана и разтопи дори онова, което не бе предполагала, че е замръзнало. Дан отвори уста да каже нещо, но телефонът на Ана зазвъня. Двамата се сепнаха, а тя бръкна в джоба си и го извади. Погледна екранчето.

— Ерика е — извини се и стана, за да се обади.