Камила Лекберг
Прокоба (86)

Ерика хвана Патрик за ръка. После погледна към водата, докато минаваха по моста „Ингрид Бергман“, и вдиша дълбоко студения пролетен въздух. Падащият здрач обагряше хоризонта в червено.

— Много се радвам, че днес се прибра по-рано. Напоследък се преуморяваш — каза тя и облегна глава на рамото му.

Патрик я погали по бузата и я притегли към себе си.

— И на мен ми е хубаво, че си дойдох по-рано. Впрочем нямах избор. Аника почти ме изгони от управлението.

— Напомни ми да й благодаря, когато я видя.

Днес Ерика приемаше всичко с лекота, с изключение на физическото натоварване. Едва преполовиха баира, а двамата с Патрик се бяха задъхали.

— В момента не сме в най-добрата си форма — отбеляза тя и изплези език, за да покаже колко тежко диша.

— Права си — изпухтя Патрик. — За теб не е проблем, защото работата ти позволява по цял ден да седиш на едно място, но аз съм позор за системата.

— Нищо подобно — възрази Ерика и го ощипа по бузата. — С теб полицията е ударила десетката…

— Ако аз съм десетката, Бог да пази жителите на Танумсхеде — пошегува се Патрик. — Трябва да призная, че диетата на сестра ти дава резултати. Сутринта ми се стори, че панталонът не ти стои впит както досега.

— Така е. До сватбата остават само няколко седмици. Нужно е да устискаме дотогава.

— А после ще се тъпчем като прасета и ще дебелеем заедно.

Патрик зави наляво.

— И ще стареем. Заедно.

Той я притисна в обятията си и каза сериозно:

— Ще остареем заедно. Аз и ти. В старчески дом. А Мая ще идва два-три пъти годишно да ни вижда, защото ще я заплашим, че ако не ни посещава, ще я лишим от наследство.

— Уф, колко си гаден! — Ерика го тупна по рамото през смях. — Като остареем, ще живеем при Мая. Предлагам отсега да гоним всички потенциални кандидати за ръката й.

— Няма проблем: имам разрешително за оръжие.

Стигнаха до църквата и спряха за малко. Вдигнаха очи към камбанарията, извисяваща се величествено над главите им. Храмът представляваше солидна гранитна постройка, разположена върху хълм над Фелбака, откъдето се откриваше безбрежна гледка към водата.

— Като малка все си представях как ще се венчая тук. Струваше ми се, че ще се случи след цяла вечност. А ето ме сега: жена с дете и годеник. Понякога не ти ли се струва странно?

— И още как — съгласи се Патрик. — Не забравяй, че аз съм и разведен. Това добавя още точки към актива ми на голям човек.

— Как можах да забравя за Карин и Лефе? — засмя се Ерика.

В гласа й обаче се прокрадна редовната кисела нотка, когато говореше за бившата съпруга на Патрик. Ерика не беше болезнено ревнива, нито искаше Патрик да е бил трийсет и пет годишен девственик, когато се запознаха, но не й беше приятно да си го представя с друга жена.

— Да проверим ли дали е отворено? — попита той и тръгна към вратата.

Влязоха на пръсти, опасявайки се да не нарушат някое неписано правило. Фигурата, застанала до олтара, се обърна към тях.

— Здравейте! — поздрави ги свещеникът във Фелбака — Харалд Спют.

Изглеждаше ведър както винаги. Патрик и Ерика бяха слушали само хубави неща за него и очакваха с нетърпение да ги венчае.

— Дойдохте да посвикнете с обстановката, нали? — попита дружелюбно той и се приближи.

— Не, просто се разхождахме наблизо и решихме да се отбием — обясни Патрик и му протегна ръка.

— Няма да ви смущавам. Влязох да поразтребя из църквата. Чувствайте се като у дома си. Ако имате въпроси за сватбата, не се колебайте да ме питате. Всъщност исках да ви предложа да обсъдим церемонията една-две седмици преди щастливото събитие.

— Разбира се — усмихна се Ерика.

Симпатията й към свещеника се засилваше с всяка минута. Из градчето се говореше, че той открил любовта на достолепна възраст и в момента живеел заедно с приятелката си в свещеническия дом. Според клюките двамата се запознали чрез обява. Ерика се радваше за тях. Дори най-възрастните и най-ревностните мирянки избягваха да порицават Харалд, задето живее с Маргарета „в грях“. А това показваше колко обичан е от духовните си чеда.

— Мисля да украсим църквата с червени и розови рози — предложи Ерика. — Как ти се струва?

— Чудесно — разсеяно отвърна Патрик, но като видя изражението й, съвестта го загложди. — Скъпа, извинявай, задето цялата подготовка се стовари върху теб. Ще ми се да можех да се включа по-активно, но… — Той разпери безпомощно ръце.

— Знам, Патрик. Няма нужда да ме молиш за извинение. Ана ми помага. Ще се справим. Пък и не сме поканили много гости. Не може да е чак толкова трудно.

Патрик повдигна едната си вежда и тя се разсмя.

— Е, добре де, не е особено лесно. Понякога се отчайвам. Най-трудно ми е да държа майка ти настрана. Но същевременно е и забавно. Кълна се.

— Добре тогава — кимна поуспокоен Патрик.

Когато излязоха от църквата, вече се спускаше гъст вечерен мрак. Тръгнаха бавно към Фелбака. Спуснаха се по баира и поеха към Селвик. Чувстваха се отлично заедно и се наслаждаваха на разходката и на възможността да си поговорят, но искаха да се приберат, преди Мая да заспи.

За пръв път от дълго време Патрик усети, че животът е хубав. Преживявания като тазвечерната разходка надделяваха над лошите моменти и го зареждаха със светлина и енергия, за да може да продължи напред.

Зад тях вечерният мрак обгръщаше Фелбака с все по-дебела пелена. Църквата се извисяваше величествено над градчето като зорко бдящ страж.