Камила Лекберг
Прокоба (82)

Патрик внимателно сложи плика с раницата на бюрото си. За всеки случай си сложи ръкавици. Колегите му от Бурос положително бяха прегледали старателно съдържанието й, преди да я върнат на госпожа Улсон, и Патрик спокойно можеше да пропусне мерките за обезопасяване на доказателствен материал, но го отвращаваше мисълта да пипа засъхналата по плата кръв с голи ръце.

— Бедната женица! — отбеляза Мартин, докато наблюдаваше действията на колегата си. — Явно е ужасно самотна.

— Да, навярно освен сина си няма други близки — въздъхна Патрик и внимателно отвори ципа.

— Не й е било никак лесно да роди и отгледа дете съвсем сама. Тъкмо го е отгледала, и синът й претърпял злополука, а после… — Мартин се поколеба — … станал жертва на убийство.

— Освен това никой не й е повярвал, че Расмус не е посегнал на живота си — допълни Патрик, докато ровеше в раницата.

Извади устройство, което в неговия речник фигурираше като „уокмен“. Предполагаше, че това название говори доста красноречиво за възрастта му и за слабия му интерес към развитието на съвременната електроника. Отдавна тези устройства имаха ново име, но Патрик не се сещаше как да нарече малкото музикално апаратче със слушалки. Съмняваше се, че е изправно. След падането от моста явно бе претърпяло сериозно сътресение, защото когато Патрик го вдигна, отвътре се чу дрънчене, което не предвещаваше нищо добро.

— От колко метра е паднал? — поинтересува се Мартин, издърпа стол и седна до бюрото.

— От десет — отвърна Патрик и продължи да вади предмети от раницата със съсредоточено изражение.

— Ужас! — Лицето на Мартин се сгърчи болезнено. — Гледката едва ли е била приятна.

— Едва ли — потвърди лаконично Патрик. Пред очите му пробяга окървавеното тяло от снимките, които бе разгледал, и той побърза да смени темата. — Малко се притеснявам дали ще смогнем да водим паралелно две следствия.

— Разбирам. Знам какво си мислиш: допуснахме грешка, като под натиска на медиите занемарихме разследването на смъртта на Марит. Донякъде си прав, но станалото — станало. Вече нищо не можем да направим, освен да разпределим по-разумно силите си.

— Така е — съгласи се Патрик, извади портфейла на Расмус и го сложи на бюрото си. — И все пак ми е трудно да се освободя от мисълта, че трябваше да постъпим другояче. Освен това нямам представа каква да е следващата ни стъпка по случая „Лилемур Першон“.

— Поправи ме, ако греша, но доколкото знам, разполагаме само с две важни следи: кучешката козина и видеозаписите от предаването.

Патрик разтвори портфейла и започна да преглежда съдържанието му.

— Не грешиш. Кучешките косми са много интересна следа и трябва непременно да проверим къде ще ни отведе. Според Педерсен става дума за много рядко срещана порода. Сигурно собствениците на такива кучета се обединяват в клуб или в киноложко дружество и ако потърсим съдействие, вероятно ще открием стопанина на въпросното куче. Все пак в цяла Швеция живеят само двеста екземпляра.

— Звучи логично. Искаш ли да се заема?

— Не, мислех да възложа тази задача на Мелберг, за да съм сигурен, че ще бъде свършена качествено.

Мартин го изгледа сърдито и Патрик избухна в смях.

— Ти ще се заемеш, разбира се!

— Ха-ха, много смешно — кисело отвърна Мартин, а после се надвеси над бюрото: — Какво откри в портфейла?

— Нищо особено. Две банкноти от двайсет крони и една от десет, документ за самоличност и листче с домашния му адрес и телефонния номер на майка му.

— Друго?

— Нищо… А, чакай малко… — Патрик се усмихна. — Носел е и снимка, на която е с майка си.

Той я показа на Мартин: младият Расмус и Ева се усмихваха широко към обектива. Младежът се извисяваше с две глави над майка си и в начина, по който бе обгърнал раменете й с ръка, личеше желание да я защити. Явно снимката бе правена преди катастрофата. После майка и син бяха разменили ролите си. Ева бе станала негова закрилница. Патрик внимателно прибра снимката в портфейла.

— Като се замисля колко самотни хора има по света… — Мартин се загледа някъде в далечината.

— Така е. Кого имаш предвид?

— Ами… Ева Улсон например. И Лилемур Першон. Само си представи какво е да нямаш нито един близък, който да скърби след смъртта ти. И двамата й родители са мъртви. Няма други роднини, на които да съобщим за кончината й. След себе си ще остави единствено няколкостотин телевизионни часа, които ще събират прах в някой архив.

— Ако живееше по-наблизо, щях да отида на опелото — прошепна Патрик. — Нито един човек не заслужава да го погребат без опечалени. Но доколкото разбрах, траурната церемония ще се състои в Ескилстуна, а нямам възможност да пътувам дотам.

Помълчаха известно време. Пред очите им се заизнизваха картини: гробищните служители спускат ковчега в земята; никой не е дошъл да се сбогува с Лилемур. Неописуемо тежка гледка.

— Намерих бележник! — извика неочаквано Патрик.

Показа на Мартин дебела черна тетрадка с позлатени ръбове. Изглеждаше много добре запазена, с чисти и гладки корици.

— Какво пише вътре? — полюбопитства Мартин.

Патрик разлисти гъсто изписаните страници.

— Записвал си е от какво се нуждаят животните в магазина… „Херкулес — пелети три пъти дневно, да се осигурява непрекъснато наличието на прясна вода, клетката да се почиства всеки ден. Гюдрюн — по една мишка седмично, терариумът да се почиства веднъж седмично.“

— Херкулес явно е зайче или морско свинче, а Гюдрюн — змия — усмихна се Мартин.

— Расмус явно е изпълнявал много съвестно задълженията си — както каза и майка му.

Патрик продължи да разгръща бележника. Освен записки за животните нямаше нищо друго.

— Това е всичко — обобщи той.

— Не съм и очаквал да направим грандиозно откритие, което да даде тласък на разследването — въздъхна Мартин. — Нали колегите от Бурос вече са прегледали съдържанието на раницата. Но, честно казано, се надявах да са пропуснали нещо.

Патрик внимателно прибра бележника в раницата и някакъв звук го сепна.

— Чакай малко! Има още нещо.

Той извади бележника, остави го на бюрото и бръкна в раницата. Когато ръката му се показа навън, двамата с Мартин се спогледаха смаяни. Изобщо не бяха очаквали сред вещите на Расмус да се натъкнат на подобна находка. Тя обаче доказваше безспорната връзка между неговата смърт и смъртта на Марит.