Камила Лекберг
Прокоба (81)

Докато вървяха към жилището на Шещин, Йоста наблюдаваше скришом Хана. Даваше си сметка, че за краткото им познанство тя успя да го очарова. Йоста не гледаше на младата си колежка с перверзните помисли на застаряващ мъж, а с бащинска нежност. Същевременно Хана много му напомняше на покойната му съпруга — синеока, руса, дребна, но силна. За Йоста беше очевидно, че разговорите с близки не са сред любимите служебни задължения на Хана. С крайчеца на окото си гледаше как челюстите й периодично се стягат. Идеше му да сложи утешително ръка върху рамото й, но нещо му подсказа, че Хана ще се подразни от жеста му. Йоста не искаше да я ядосва.

Погрижиха се да предупредят Шещин за посещението си и когато им отвори, тя бе успяла да си вземе душ. По лицето й без следа от грим бе изписано примирение, което се появява у опечалените след преминаването на първоначалния шок от смъртта на техния близък. Тогава вече нищо не притъпява болката и скръбта им, защото започват да осъзнават непоправимостта на случилото се в цялата му жестокост.

— Влезте — покани ги тя.

По зеленикавия оттенък на кожата й Йоста прецени, че през последните седмици Шещин изобщо не е излизала навън.

Седнаха до кухненската маса. Хана продължаваше да излъчва напрежение. Въпреки изрядната чистота въздухът в апартамента се усещаше застоял и това потвърди предположението на Йоста. Той се питаше дали някой близък носи храна на Шещин, щом тя не излиза. Сякаш в отговор на негласно зададения му въпрос Шещин отвори хладилника да извади мляко за кафето и той успя да хвърли бегъл поглед към рафтовете — оказаха се препълнени. Шещин сервира на посетителите си и пресни кифлички. Очевидно някой й помагаше с покупките.

— Нещо ново? — попита вяло тя.

Личеше си, че задава въпроса по задължение. Липсата на интерес към разследването също се дължеше на внезапното осъзнаване колко жестока е действителността. Марит си бе отишла завинаги и в момента тази мисъл надделяваше над потребността да получи обяснение за кончината й. Ала четирийсетте години служба зад гърба му бяха убедили Йоста колко различно реагират хората в такива тежки житейски ситуации. За някои добиването на яснота как и защо е починал близкият им човек ставаше по-важно от всичко, но в повечето случаи това се оказваше просто механизъм, чрез който да отложат необходимостта от осъзнаване и приемане на фактите. Случваше се близките на покойника години наред да отказват да приемат случилото се — чак до собствената им смърт. Шещин не беше от този тип хора. Тя се сблъска очи в очи с кончината на Марит и този сблъсък изсмука цялата й сила и енергия. С бавни движения тя наля кафе от каната.

— Извинете ме. Не съобразих, че може да искате чай — смути се тя.

Йоста и Хана поклатиха отрицателно глава.

— Появиха се нови обстоятелства около разследването — отговори Йоста след няколко минути и пак млъкна, защото се колебаеше каква част от информацията да сподели с нея.

— Открихме връзка с друго убийство в Бурос — обясни Хана.

— В Бурос ли? — повтори Шещин и за пръв път, откакто влязоха, в очите й се появи интерес. — Не… не разбирам. Как така в Бурос?

— И ние все още сме скептично настроени към тази версия — призна Йоста и си взе кифличка. — Точно затова сме тук: да ви питаме дали вие се сещате за нещо, което би могло да осветли връзката между Марит и жертвата в Бурос.

— Какво… кой… — Шещин местеше трескаво поглед и нервно приглади косата зад дясното си ухо.

— Жертвата е трийсет и една годишен мъж на име Расмус Улсон. Починал е преди три години и половина.

— Открили ли са убиеца?

Йоста и Хана се спогледаха.

— Не. Местната полиция е работила само по версия за самоубийство. Не са открили данни за насилствена смърт, пък и мъжът е имал немалко причини за подобно фатално решение… — Той разпери красноречиво ръце.

— Марит никога не е живяла в Бурос — или поне доколкото ми е известно. Ще трябва да попитате и Ула.

— Разбира се — увери я Хана. — Но не ви ли хрумва откъде може двамата да са се познавали? Непосредствено… — тя се подвоуми, — … непосредствено преди смъртта си и Расмус, и Марит са погълнали огромно количество алкохол, въпреки че в ежедневието си не са консумирали спиртни напитки. Знаете ли дали Марит е членувала в сдружение на въздържателите или в някаква религиозна общност например?

Шещин се засмя и лицето й възвърна нормалния си цвят.

— Марит? В религиозна общност? В никакъв случай. Щеше да ми каже. На Коледа имаме традиция да ходим на празничната литургия, но иначе Марит не стъпва в църква. С нея споделяхме еднакви възгледи за религията: не спазваме съвестно ритуали, но все пак сме запазили по детски наивната си вяра, че има нещо отвъд този свят. В момента повече от всякога се надявам това да е истина — добави тихо тя.

Хана и Йоста мълчаха. Хана гледаше надолу и на Йоста му се стори, че в очите й проблесна сълза. Разбираше как се чувства младата му колежка, макар от години да не бе плакал в присъствието на опечалени. Но двамата бяха дошли тук по работа и той деликатно се върна към темата:

— И името Расмус Улсон не ви говори нищо, така ли?

— Не, нито познавам, нито съм чувала за такъв човек — поклати глава Шещин и обгърна с длани чашата си.

— В такъв случай днес няма да стигнем далеч. Ще се срещнем и с Ула, разбира се. Ако ви хрумне нещо, свържете се с нас.

Йоста стана. Хана последва примера му с видимо облекчение.

— Добре — кимна Шещин. — Ще ви звънна.

Не стана да ги изпрати.

На вратата Йоста не се стърпя, обърна се и я посъветва:

— Поразходете се, Шещин. Навън времето е чудесно. Излезте да подишате чист въздух.

— Звучите точно като Софи — поусмихна се тя. — Прав сте. Ще гледам следобед да се поразходя.

— Радвам се — отвърна Йоста и затвори вратата.

Без да го поглежда, Хана избърза няколко крачки напред.