Камила Лекберг
Прокоба (80)

Копнежът по света навън се засилваше неимоверно. Понякога тя ги пускаше да поиграят на тревата, но само за малко. И винаги с изплашен израз в очите, който го караше непрекъснато да се озърта от страх. Беше ги предупредила, че навън дебнат чудовища и единствена тя може да ги предпази от тях.

Ала въпреки страха си той се чувстваше прекрасно навън. Усещаше как слънцето нагрява кожата му, а тревата гъделичка петите му. Със сестра му полудяваха от въодушевление и понякога дори тя не успяваше да сдържи смеха си, докато ги гледаше как подскачат наоколо. Веднъж тя дори игра на гоненица с тях и заедно се търкаляха по ливадата. В този миг той изпита истинско, неподправено щастие. Ала шумът на приближаващ се автомобил я стресна, тя скочи и с ужасѐн поглед им кресна да се прибират. Бързо, бързо, тичайте вкъщи! Подгонени от безимената паника, двамата със сестра му хукнаха в къщата и се скриха в стаята си. Тя влетя след тях и заключи всички врати. После тримата дълго трепериха скупчени върху пода, плътно един до друг. Тя непрекъснато ги уверяваше, че няма да позволи на никого да ги отвлече или нарани.

Той й вярваше. Беше й благодарен, задето ги закриля и бди зорко над безопасността им, ала мислите му бягаха навън, към слънцето, към тревата под нозете му. Към свободата.