Камила Лекберг
Прокоба (32)

Лаш масажираше Хана, седнала до кухненската маса със затворени очи и отпуснати отстрани ръце. Раменете й обаче бяха стегнати и Лаш се опитваше с пръсти да разхлаби напрежението, натрупано там.

— Трябва да отидеш при физиотерапевт! Цялата си в мускулни възли.

— Ммм, знам — отвърна тя и лицето й леко се сгърчи, когато той улучи с пръсти един възел и започна да го разтрива. — Ау!

— Заболя ли те? — Лаш спря веднага.

— Продължавай — настоя тя въпреки болезнената гримаса на лицето си.

Тази болка й доставяше и известно наслаждение, защото усещаше как мускулът се отпуска и се изглажда.

— Как е в управлението? — попита той, докато ръцете му стискаха ли, стискаха.

— Нормално. Но всички са доста заспали. Почти няма енергични колеги освен Патрик Хедстрьом. По-младият, Мартин, също има заложби да стане добър полицай. Но колкото до Йоста и Мелберг… — Тя се засмя. — Йоста по цял ден играе на компютъра, а Мелберг непрекъснато кисне в кабинета си и си клати краката. Май няма да ми е лесно…

За малко настроението в стаята се разведри, но обичайните стари сенки бързо се завърнаха и сгъстиха напрежението. Имаха да си кажат и да направят толкова неща. Но продължаваха да бездействат. Миналото отново се изпречи пред тях като гигантска преграда, която никога няма да прехвърлят. Бяха се примирили. Дори не бяха сигурни дали все още искат да я преминат.

Пръстите на Лаш започнаха да масажират тила на Хана. Тя простена леко, без да отваря очи.

— Дали някога това ще свърши? — прошепна тя, докато ръцете му продължаваха да я милват — по раменете, около ключицата. После се плъзнаха под пуловера й. Устните му се намираха до ухото й и я лъхна горещият му дъх.

— Не знам. Не знам, Хана.

— Трябва да говорим за това. Все някога трябва да поговорим.

Както винаги, когато засягаха темата, в гласа й се прокрадна умолителна и отчаяна нотка.

— Не, не трябва.

Езикът на Лаш се плъзна в ухото й. Хана се опита да се съпротивлява, но — както обикновено — я заля вълна от страст.

— Тогава какво ще правим?

Отчаянието и желанието се смесиха и тя се обърна отривисто към него. Той доближи лице до нейното:

— Ще си живеем живота. Ден след ден, час по час. Ще ходим на работа, ще се усмихваме, ще правим, каквото се очаква от нас. Ще се обичаме.

— Но…

Устните му прекъснаха възраженията й. Не за пръв път той сломяваше така съпротивата й. Опитите й да повдигне въпроса винаги приключваха по един и същи начин. Усети как ръцете му плъзнаха по цялото й тяло, оставяйки парещи следи. В очите й напираха сълзи. В тях се побираха всички тези години на безсилие, срам, страдание. Лаш жадно ги облиза и езикът му остави мокри дири по бузите й. Тя се опита да го отблъсне, ала страстта му, желанието му я заляха и не й позволиха да се отскубне. Накрая тя се предаде. Прогони от ума си всички мисли и благоразумни съображения. Започна да отвръща на целувките му и да го притиска към себе си. Разкъсаха дрехите си и се строполиха на пода. В далечината Хана чу как собственият й глас крещи.

После се почувства пак толкова празна и изгубена.