Камила Лекберг
Прокоба (30)

Най-хубави бяха миговете, когато седяха съвсем близо един до друг; когато тя вадеше книгата. Шумоленето на хартията, докато тя внимателно разлистваше, уханието на парфюма й, допирът на мекия плат до бузата. В тези мигове сенките не смееха да припарят. Всичко, което едновременно плашеше и примамваше, изгубваше значение пред меките извивки на гласа й. Понякога, ако се чувстваха изморени, се случваше единият или дори двамата да заспят с глава върху коленете й. Последното, което си спомняха, преди сънят да ги обори, бе приказката, гласът, шумоленето на хартията и допирът на пръстите й, докато ги милва по косата.

Историята я бяха чували безчет пъти. Знаеха я наизуст. И въпреки това всеки път им се струваше като нова. Понякога той наблюдаваше сестра си. Тя слушаше с леко разтворена уста и втренчени в книгата очи. Косата й се диплеше на вълни върху нощницата. Всяка вечер той й разресваше косата. Това бе негово задължение.

Докато я слушаха да им чете, желанието да видят какво има зад затворената врата изчезваше. Пъстрият приказен свят, наситен с приключения, дракони, принцове и принцеси, ги завладяваше и те забравяха за затворената врата.

Спомняше си, че в началото се страхуваше. Но вече не. Защото тя ухаеше толкова приятно, кожата й бе толкова нежна, а гласът й се издигаше и снижаваше ритмично. Не се страхуваше, откакто разбра, че тя го закриля. Откакто осъзна какъв неудачник е.