Камила Лекберг
Прокоба (15)

— Лаш?

Хана остави чантата си пред вратата, окачи якето си на закачалката и сложи обувките на рафта. Тишина.

— Ехо? Лаш? Вкъщи ли си?

Тя усети как в гласа й пропълзя безпокойство.

— Лаш?

Обиколи къщата. Цареше тишина. Докато се движеше, из въздуха се разлетяха дребни прашинки. Виждаше ги ясно на пролетната светлина, която се процеждаше през прозорците. Собственикът на къщата не се бе постарал да почисти, преди Хана и Лаш да се нанесат. Ала в момента Хана изобщо не можеше да мисли за това. Тревогата изместваше всичко останало.

— Лаш? — извика силно тя, но чу единствено ехото от собствения си глас.

Продължи да обхожда къщата. На долния етаж нямаше никого и тя заподскача по стълбите към горния. Вратата към спалнята беше затворена и тя внимателно я открехна.

— Лаш? — нежно прошепна тя.

Облечен, той лежеше върху леглото на хълбок, с гръб към нея. По плавното издуване на гръдния му кош тя разбра, че спи. Хана предпазливо се сгуши до него. Телата им прилепнаха като две лъжици. Тя се заслуша в дишането му и усети как равномерният ритъм й действа приспивно. Сънят отнесе безпокойството й.