Камила Лекберг
Прокоба (114)

Патрик вдигна очи.

— Аника ме помоли да ти предам тази дискета. — Хана му я подаде. — С имената на собствениците на испански хрътки.

— Седни за малко — покани я той и посочи стола пред бюрото.

Хана се подчини. Патрик я изгледа изпитателно.

— Как се чувстваш през първия си месец на работа при нас? Като за начало имаше доста сътресения, нали? — Той се усмихна и получи вяла усмивка в отговор.

Патрик се притесняваше малко за новата си колежка. Изглеждаше изморена и изтощена. Е, навярно повечето в управлението се чувстваха по същия начин през последните седмици, но имаше и нещо друго. По лицето й имаше следи от дълбоко страдание, а не от обикновено физическо изтощение. Русата й коса, без никакъв блясък, както винаги беше събрана на конска опашка, а под очите й се бяха вкопали тъмни полумесеци.

— Всичко е чудесно — увери го бодро тя, все едно не забелязваше с какво безпокойство я гледа. — Обстановката в управлението ми харесва и обичам да съм заета. — Тя огледа документите и снимките, залепени на стените, и млъкна. — Сигурно ти прозвуча някак клиширано, но сигурно разбираш какво имам предвид.

— Да — усмихна се Патрик. — А Мелберг… — той търсеше подходящата дума — прилично ли се държи с теб?

Хана се разсмя и за миг чертите на лицето й омекнаха. Пред Патрик отново се появи жената, започнала работа при тях преди месец.

— Честно казано, почти не го виждам. Не ми е създавал никакви проблеми. Ако научих нещо през тези няколко седмици, то е, че на практика всички колеги смятат теб, а не Мелберг, за началник на управлението. И ти безспорно оправдаваш доверието, което ти гласуват.

Патрик усети как се изчервява. Рядко се случваше да го похвалят и не беше свикнал да приема комплименти.

— Благодаря ти — промърмори смутено той и побърза да смени темата на разговора. — След час ще свикам ново съвещание. Ще се съберем в кухнята. Тук, в кабинета, е прекалено тясно.

— Нещо ново ли се е появило? — Хана се поизправи на стола.

— Да… да, може да се каже — потвърди Патрик и не успя да сдържи усмивката си. — Май открихме свързващото звено между отделните случаи. — По лицето му се изписа още по-широка усмивка.

Хана се оживи:

— Свързващото звено ли? Нима си го открил?

— Не точно аз. Така да се каже, то само дойде при мен. Но трябва да проведа още два разговора по телефона, за да получа окончателно потвърждение. Не искам да издавам нищо преди оперативката. Подробностите знае единствено Мелберг.

— Добре, тогава ще се видим след час. — Хана го погледна бегло, стана и излезе.

Патрик още не можеше да се отърси от усещането, че нещо не е наред. Но се надяваше рано или късно Хана сама да сподели тревогите си с него.

Вдигна слушалката и набра първия номер.