Камила Лекберг
Прокоба (110)

— Е, днес купонът приключва — отбеляза Лаш.

Покани участниците да се срещнат в малко по-неформална обстановка от обикновено: кафене на главната улица в Танумсхеде.

— Нямам търпение да се махна оттук — каза Уфе и лапна един бонбон.

Йона го изгледа с неприкрито отвращение и отхапа от ябълката в ръката си.

— Какви планове имате за бъдещето? — попита Лаш и сръбна от чая си.

Преди малко пусна вътре шест бучки захар и удиви всички участници.

— Обичайните — отвърна Кале. — Ще се видя с приятелите ми, ще излезем да пием. Мацките в столичния клуб „Карма“ са се затъжили за мен.

Той се ухили, ала в угасналия му поглед се четеше обезвереност.

— Принцеса Мадлен посещава този клуб, нали? — попита Тина с блеснали очи.

— Да, Маде се отбива много често — небрежно подхвърли Кале. — Преди време излизаше с един мой приятел.

— Наистина ли? — възхити се Тина и за пръв път от месеца насам погледна Кале с уважение.

— Да, но той я заряза. Мамчето и татенцето много се месели.

— Мамчето и… Оооо! — Очите на Тина се разшириха още повече. — Яко!

— А ти какво смяташ да правиш оттук нататък? — обърна се Лаш към Тина.

— Отивам на турне — вирна брадичка тя.

— На турне! — изсумтя презрително Уфе и се пресегна да вземе още един бонбон. — Дринкеншерна ще те води по баровете да пееш глупавото си парче и после цяла вечер да киснеш зад барплота. Ако на това му викаш турне…

— Нямаш представа колко клубове ме поканиха да изпея „I want to be your little bunny“. Дринкеншерна ми обеща да ме запознае и с агенти от звукозаписни компании.

— А думите на Дринкеншерна винаги са истина — иронично подхвърли Уфе и подбели красноречиво очи.

— Радвам се, че най-после няма да се налага да те виждам! — просъска Тина. — Толкова си негативен!

Обърна му демонстративно гръб. Другите се забавляваха, докато гледаха поредната им свада.

— А ти, Мехмет?

Всички погледи се насочиха към Мехмет. Откакто влязоха в кафенето, той само мълчеше.

— Смятам да остана тук — отвърна той, готов да посрещне реакцията им. Тя не закъсня:

— Какво?! — Пет чифта разширени очи се вторачиха в него. — Ще останеш тук, в Танумсхеде?

Кале го гледаше, все едно Мехмет се бе превърнал в жаба пред очите му.

— Да, смятам да продължа да работя в пекарната. Ще дам апартамента си под наем.

— И къде ще живееш? У Симон ли? — Въпросът на Тина отекна в помещението, а мълчанието на Мехмет извика ужасена гримаса по лицата на присъстващите.

— Наистина ли ще го направиш? Да не сте станали гаджета?

— Не, не сме! — кресна Мехмет. — Но и да бяхме, това не ви засяга! Със Симон сме… просто приятели.

— Симон и Мехмет седят на дърво и се ЦЕЛУВАТ! — изпя Уфе и се разсмя толкова неудържимо, че за малко да падне от стола.

— Престани! Остави Мехмет на мира! — Изненадващо шепотът на Йона накара всички да млъкнат. — Според мен постъпката ти е достойна за възхищение, Мехмет, ти си най-достойният човек от всички ни!

— Какво имаш предвид, Йона? — попита меко Лаш и наклони глава. — Защо Мехмет да е най-достоен?

— Просто си е такъв — отвърна тя и подръпна ръкавите си надолу. — Той е свестен и много мил.

— А ти? Ти не си ли свястна? — Във въпроса на Лаш имаше скрит подтекст.

— Не съм — тихо призна Йона.

Отново си припомни сцената с Барби пред читалището; омразата, която изпита към нея. Тогава се чувстваше толкова обидена от клеветите, изречени от Барби, че й идеше да й причини болка. Когато одраска кожата й с ножчето, изпита истинско удовлетворение. Достоен човек не би направил подобно нещо. Но Йона запази този спомен за себе си. Погледна през прозореца преминаващите автомобили. Операторът си бе тръгнал. Това искаше и тя: да се прибере вкъщи. В голямото жилище, където я очакваха бележки на кухненската маса да не чака родителите си, а да си ляга; рекламни брошури на различни университети, оставени демонстративно на масата в дневната. Очакваше я тишина.

— А ти? Ти какво ще правиш? — Уфе се обърна към Лаш с леко подигравателен тон. — След като вече няма да се мъкнеш след нас?

— Ще си намеря занимание — отвърна психологът и отпи от чая. — Ще започна да пиша книга, ще си отворя кабинет. А ти, Уфе? Още не си споделил с нас какво включват плановете ти за бъдещето.

— О, нищо особено — вдигна рамене Уфе, като се стараеше да си предаде небрежен вид. — Сигурно ще направя едно турне по баровете из страната. Ще слушам до втръсване „I want to be your little bunny“. — Той погледна изкосо Тина. — А после… О, и аз не знам. Всичко ще се нареди някак.

За миг несигурността проблесна под маската на безразличието. После Уфе си възвърна самоувереността и се ухили широко.

— Я вижте какво мога!

Сложи лъжичката за кафе върху носа си и я задържа. Нямаше никакво намерение да се тревожи за бъдещето. Момчета с жонгльорски умения като неговите винаги се оправят в живота.

На тръгване от кафенето Йона спря за миг, преди да се качи на автобуса. За секунда й се стори, че Барби отново е сред тях с дългата си руса коса и дълги-дълги изкуствени нокти, които непрекъснато й пречеха в ежедневието. Барби се смееше с онзи кротък израз в очите, който всички тълкуваха като безхарактерност. Йона осъзна колко са сгрешили. Не само Мехмет имаше добра душа, но и Барби. За пръв път Йона се замисли за онзи петък, когато всичко толкова се обърка. Замисли се кой какво всъщност е казал; кой е разпространил онези лъжи; кой дръпна конците и ги превърна в марионетки. В съзнанието й изплува смъртно подозрение, ала преди то да се избистри, автобусът ги отведе от Танумсхеде. Йона се взираше през прозореца. Мястото до нея зееше празно.