Камила Лекберг
Прокоба (101)

— Няма ли най-сетне да престанеш с тези глупости?

Йона затвори очи. Както винаги, гласът на майка й звучеше сурово и обвинително.

— С баща ти обсъдихме положението и смятаме, че е ужасно безотговорно да пропиляваш така живота си. Освен това не излагаш само себе си, а и нас — лекари с репутация!

— Знаех си, че нещата пак ще опрат до работата ви — промърмори Йона.

— Какво каза? Моля те, говори по-ясно. Не те разбирам, Йона. Вече си на деветнайсет години, а още не си се научила да артикулираш звуците правилно. Честно казано, през последните дни с татко ти прочетохме доста обезпокоителни статии във вестниците. Хората ще започнат да се чудят какви родители сме. А ние дадохме всичко от себе си. Но двамата с баща ти имаме много важна мисия в живота. Ти си вече достатъчно голяма да го разбереш и да се научиш да уважаваш професията ни. Вчера оперирах малко русначе. Страдаше от вроден сърдечен порок. В родината му не можели да му помогнат, но аз го спасих! Върнах му живота! Редно е да уважаваш повече живота, Йона. Винаги си била щастлива. Да сме ти отказвали нещо? Имаш дрехи, покрив над главата си, храна. Помисли за всички деца, които не са имали дори половината… какво говоря?… една десета от онова, което имаше ти. Те биха били благодарни да бъдат на твое място. И определено нямаше да вършат подобни глупости и да се режат! Ти си ужасна егоистка, Йона. Време е да пораснеш! С баща ти смятаме…

Йона прекрати разговора с едно натискане на червената слушалка, опря се на стената и се свлече на пода. Безпокойството й растеше главоломно и напираше да изригне през гърлото й. Преизпълваше всяка фибра от тялото й и я издуваше до пръсване. Не за пръв път я завладяваше паническото усещане, че няма къде да избяга. С треперещи ръце тя извади бръснарското ножче, което винаги държеше в портфейла си. Пръстите й трепереха толкова неконтролируемо, че го изпусна. Изруга и се опита да го вземе от пода. Поряза се на няколко места, ала след няколко опита все пак успя. Силно съсредоточена, тя се взираше в ножчето, докато го доближаваше до кожата си: осеяна с белези от стари рани, ръката й приличаше на лунен пейзаж с редуващи се бели и розови петна и отчетливи червени резки, подобни на малки реки. Когато кръвта бликна от раната, Йона изпита моментално облекчение. Вкара ножчето още по-надълбоко и струйката се превърна в река от пулсираща кръв. По лицето й се изписа успокоение. Вдигна ножчето и начерта нова червена ивица сред множеството белези. После погледна усмихнато в камерата. Изглеждаше почти щастлива.