Камила Лекберг
Прокоба (1)

Най-ярко си спомняше парфюма й. Онзи, дето тя държеше в банята. Шишенце с лилав отблясък и сладък, тежък аромат. Вече зрял мъж, веднъж влезе в парфюмериен магазин, решен непременно да го открие. Позасмя се, когато прочете името му: „Poison“ — „Отрова“. Обикновено тя пръсваше малко от течността върху китките си и после я разнасяше по шията си, а ако е с рокля — и по глезените. Гледката го очароваше: крехките й слаби-слаби китки грациозно се отъркваха една в друга. Благоуханието се разнасяше в цялата стая. Той тъгуваше по мига, когато усещаше аромата съвсем близо до себе си и тя се навеждаше да го целуне. Винаги по устата. Винаги толкова леко, че понякога той се питаше дали целувката е била реална, или просто сън.

— Грижи се за сестра си — заръчваше му тя винаги преди да излезе от стаята с елегантната си походка: сякаш не стъпва, а лети.

Години по-късно той не можеше да си спомни дали й отговаряше, или само кимваше в знак на съгласие.