Камила Лекберг
Каменоделецът (6)

Стрьомстад, 1923

Не за първи път тя се измъкваше скришом от къщата. Пък и защо не — беше толкова лесно. Трябваше само да отвори прозореца, да се качи на покрива и да се спусне по дървото, чиято гъста корона опираше във фасадата на къщата. Катеренето бе детска работа, но се наложи да смени полата с прилепнали по тялото панталони.

Имаше чувството, че я грабва мощна бурна вълна, на която тя не можеше и не желаеше да устои. Силните й чувства към този мъж я плашеха, но и окриляха. Предишните моментни влюбвания, които дотогава й се струваха толкова сериозни, бледнееха пред това ново, непознато чувство. Сега обичаше със сърцето на зряла жена — любов, чиято сила надхвърляше всичките й очаквания. През дългите часове на размисъл след изненадващата утринна среща успя да разбере, че изпепеляващата я страст се подхранва от копнежа по забранения плод. Това нямаше значение, тя никога не се отказваше от нищо и щеше да се бори за поредната си мечта. Всъщност нямаше никакъв план. Просто знаеше какво иска и го искаше незабавно. Досега никога не се бе сблъсквала с последиците от своите действия — проблемите й винаги се разрешаваха от само себе си. Защо да се притеснява излишно?

Дори не й минаваше през ума, че мъжът може да я отблъсне. Досега никой не бе оставал равнодушен към красотата й. Мъжете бяха като ябълков плод, трябваше само да протегне ръка, за да паднат в краката й. Въпреки това й се струваше, че тази ябълка може да се окаже по-несигурна от останалите. Дори женените мъже, с които беше се целувала зад гърба на баща си, представляваха по-малка опасност. Те все пак принадлежаха към нейния социален кръг. Ако излезеха наяве флиртовете й с тях, това би предизвикало скандал, но мнозина биха проявили известно разбиране. Новата й любов обаче беше обикновен работник. Каменоделец. Това бе немислимо, просто невъзможно.

Поклонниците от нейната среда вече й бяха омръзнали. Безгръбначни бледи същества, с меко ръкостискане и пискливи гласове. Никой от тях не можеше да се мери с истинския мъж, когото срещна днес. Лицето й пламваше само като си спомнеше допира с неговата мазолеста ръка.

Не беше лесно да открие адреса му, стараейки се да не събуди подозрения. Бе успяла да остане за малко сама и да прегледа фишовете за заплати. Взе адреса му и сега трябваше само да надникне, за да открие неговия прозорец.

Първото хвърлено камъче не предизвика никаква реакция. Тя изчака малко, опасявайки се да не събуди хазайката. В къщата цареше тишина. Огледа тялото си, осветено от меката лунна светлина, и сама се възхити от себе си. Бе избрала семпли тъмни дрехи, за да смекчи контраста между двамата. Дори сплете косата си на плитка и я зави на кок, за да прилича на обикновените работнички. Остана доволна от резултата. Затова взе още едно камъче от покритата с чакъл пътека и отново го хвърли по прозореца. В следващия миг зърна силует сред мрака и сърцето й замря. Обладана от ловна страст, Агнес усети силния порив на адреналин във вените си и бузите й порозовяха. Видя го как, учуден, отваря прозореца, скри се зад люляковия храст на къщата и си пое дълбоко дъх. Ловът можеше да започне.

 

 

Патрик излезе от кабинета на Мелберг с натежало сърце. „Проклет да е!“ — бе първата мисъл, която изникна в съзнанието му. Без съмнение, че комисарят му натресе Ернст само за да се заяжда. Беше толкова глупаво, че се чудеше дали да се смее, или да плаче.

Върна се в стаята на Мартин. Колегата му веднага разбра, че нещо не е наред.

— Какво ти каза? — попита той притеснено.

— За съжаление, не може да ти разреши да работиш по случая. Трябвало да довършиш разследването с кражбите на автомобили. Затова получих Ернст. За него, разбира се, нямаше проблем.

— Шегуваш се — почти прошепна Мартин, защото Патрик беше забравил да затвори вратата след себе си. — Значи двамата с Лундгрен ще работите заедно?

Патрик кимна мрачно.

— Така изглежда. Ако знаехме кой е убиецът, можехме веднага да му изпратим поздравителна телеграма. Разследването ще се проточи цяла вечност, ако не успея да се отърва от него и да работя сам.

— По дяволите! — възкликна Мартин, а Патрик кимна, съгласявайки се.

Поседя при колегата си, после стана от стола и се опита да възвърне поне малко от предишния си ентусиазъм.

— Е, най-добре да се залавям за работа.

— Откъде ще започнеш?

— Първо ще трябва да съобщя на родителите за развитието на събитията. Ще се опитам да ги поразпитам още малко.

— Смяташ ли да вземеш Ернст? — попита Мартин скептично.

— Не, ще гледам да се измъкна сам. Ще изчакам малко, преди да му съобщя за решението на шефа.

Патрик излезе в коридора и веднага разбра, че Мелберг го беше изпреварил и провалил плановете му.

— Хедстрьом! — пискливият глас на Ернст проряза въздуха.

Патрик понечи да се втурне обратно в стаята на Мартин и да се скрие там, но успя да обуздае детинския си импулс. Все пак някой от тях двамата трябваше да се държи като възрастен.

— Ето ме!

Патрик махна с ръка на Лундгрен, който се втурна към него.

Колегата му беше висок и слаб и вечно намръщен — с други думи, не представляваше кой знае колко приятна гледка. Биваше го само в едно — да ближе задниците на началниците и да мачка колегите с по-нисък чин от неговия. Що се отнася до обичайната полицейска работа, за нея нямаше нито желание, нито талант. След инцидента от лятото Патрик дори го смяташе за опасен — заради дързостта и стремежа му да се изтъкне. А сега беше принуден да работи с него. Той въздъхна тежко и тръгна към новия си партньор.

— Току-що говорих с Мелберг. Каза ми, че момичето е убито и двамата заедно ще работим по случая.

Патрик се притесни. Надяваше се Мелберг да не му е спретнал зад гърба някой номер.

— А на мен ми каза, че аз ще водя разследването и ти ще ми помагаш. Нали така? — попита Патрик миролюбиво.

Лундгрен наведе очи, но Патрик успя да забележи искрите на омраза в погледа му.

— Значи е така… — отвърна му Лундгрен ядно. — И кога започваме… шефе?

Последните му думи бяха изпълнени с дълбоко презрение и Патрик ядосано сви юмруци. Работеха заедно само от пет минути, а вече му се искаше да удуши помощника си.

— Да отидем в кабинета ми.

Патрик влезе пръв и седна зад бюрото си. Ернст се настани на един от столовете пред него и кръстоса дългите си крака.

Той набързо съобщи на Ернст наличната информация по случая и след десет минути двамата полицаи облякоха якетата си, за да отидат при родителите на Сара.

Изминаха разстоянието до Фелбака в пълно мълчание. Нямаше какво да си кажат. Скоро стигнаха до хълма и завиха по алеята към къщата. Патрик веднага разпозна детската количка. Първата му мисъл беше: „Само това липсваше!“. После обаче размисли. Може би беше добре, че Ерика е там. Притесняваше се най-вече за Шарлот, защото не знаеше как ще приеме новината. Всеки реагира по свой начин. Понякога роднините на загиналите споделяха, че по-лесно приемат убийство, отколкото злополука. Така поне има кого да обвинят, което малко облекчава скръбта им. За жалост, не можеше да предположи как ще реагират родителите на Сара.

Патрик тръгна към входната врата, следван от Ернст, и почука внимателно. Отвори им майката на Шарлот. Отдалече личеше, че е много ядосана. По лицето й бяха избили червени петна, а погледът й беше хладен като стомана. Патрик неволно си помисли, че е по-добре да си няма вземане-даване с нея.

Жената разпозна Патрик и веднага се стегна. По лицето й се изписа учудване.

— Какво ви води насам, господа полицаи? — попита тя и ги пусна да влязат.

Патрик поиска да представи колегата си, но Ернст го прекъсна.

— Познаваме се отпреди.

И двамата с Лилиан се поздравиха с кимване.

„Нищо чудно“ — съобрази Патрик.

Като се имат предвид безкрайните оплаквания, с които Лилиан и съседът й непрекъснато затрупваха полицията, сигурно повечето от колегите му познаваха тази жена. Но днес, за съжаление, те бяха дошли не заради тази банална междусъседска война.

— Може ли да влезем за малко? — попита Патрик.

Лилиан кимна и ги поведе към кухнята, където Никлас седеше до масата, почервенял от гняв. Патрик се огледа, търсейки Ерика и Шарлот. Никлас забеляза погледа му и обясни:

— Ерика помага на Шарлот да вземе душ.

— Как е Шарлот? — попита Патрик, докато Лилиан им поднасяше кафе.

— Дълго време не беше на себе си, но посещението на Ерика й се отрази добре. За първи път поиска да се изкъпе и преоблече след… — Никлас се поколеба, — след случилото се.

Патрик не знаеше как да постъпи. Дали да говори само с Никлас и Лилиан и да остави грижите за Шарлот на Ерика, или да я изчака? Беше ли достатъчно силна, за да издържи подобен разговор? Спря се на втория вариант. Щом е станала на крака, а имаше и подкрепата на семейството си. Все пак Никлас е лекар.

— По-добре е да изчакаме Шарлот.

Никлас и Лилиан приеха думите му спокойно. Патрик забеляза как си размениха погледи, но не можа да разтълкува скритото им послание. Последваха пет минути мълчание. Беше някак неловко да говорят празни приказки при подобни обстоятелства.

Патрик се огледа наоколо. Кухнята беше уютна и нямаше съмнение, че за нея се грижи същински педант. Всичко блестеше от чистота, а съдовете и украшенията бяха подредени в идеални прави редици. Нямаше нищо общо с тяхната кухня, където мивката винаги беше пълна с чинии, а кофата за боклук преливаше от опаковки на полуфабрикати, които само трябваше да се затоплят в микровълновата печка. Чу да се отваря някаква врата и след малко Ерика и Шарлот застанаха на прага на кухнята. Ерика държеше спящата Мая на ръце. В първия миг по лицето й се изписа изненада, а после и тревога. Със свободната си ръка тя подхвана Шарлот и я поведе към свободния стол. Патрик виждаше за първи път Шарлот след случилото се, но забеляза, че се бяха възвърнали и цветът на лицето й, и ясният поглед.

— Защо сте дошли? — попита тя.

Гласът й бе все още пресипнал след дългите часове, изпълнени ту с мълчание, ту с писъци. Шарлот погледна към Никлас, но той сви рамене, показвайки, че няма представа.

— Решихме да те изчакаме, преди да… — Патрик се запъна, като не намираше нужните думи. За щастие, Ернст замълча и остави Патрик да води разговора. — Получихме нова информация за смъртта на Сара.

— Значи знаете повече за злополуката. Какво се е случило? — възкликна Лилиан.

— Изглежда, не става дума за злополука.

— Как така? Нещастен случай ли е, или не? — попита Никлас с нескрито отчаяние.

— Не, не е нещастен случай. Сара е била убита.

— Убита? Как? Но нали ни казахте, че се е удавила?

Шарлот изглеждаше объркана и Ерика я хвана за ръката. Мая продължаваше да спи спокойно, без да има ни най-малка представа за случващото се около нея.

— Да, удавила се е, но не в морето. Съдебният лекар откри сладка вода в дробовете й вместо морска. Твърде вероятно е Сара да е била убита във вана.

Над масата се спусна тежка тишина. Патрик погледна притеснено Шарлот, а Ерика уплашено се опитваше да улови погледа му.

Патрик разбираше, че цялото семейство е изпаднало в шок, и започна внимателно да им задава въпроси, за да ги върне към действителността. Предполагаше, че така е най-добре. Във всеки случай това бе част от работата му и трябваше да проведе разпита заради Сара, а и заради самите тях.

— Бих искал да се върнем към сутринта, когато Сара изчезна. Кой от вас я видя последен?

— Аз — отвърна Лилиан. — Аз я видях последна. Шарлот си почиваше в приземния етаж, а Никлас беше на работа. Малко след девет часа Сара дойде при мен и каза, че отива у Фрида. Облече якето си и излезе. Дори ми махна с ръка за довиждане — продължи Лилиан с почти механичен глас.

— Можете ли да ми кажете по-точен час от това малко след девет? Девет и двайсет или девет и пет? Всяка минута е от значение — поясни Патрик.

Лилиан се замисли.

— Мисля, че беше към девет и десет, но не съм сигурна.

— Добре. Ще попитаме съседите дали не са видели нещо и могат ли да потвърдят този час.

Патрик записа показанията на Лилиан в бележника си и продължи.

— Никой от вас не я е виждал след това, така ли?

Всички поклатиха глава.

— А вие, останалите, какво правихте по това време? — попита грубо Ернст.

Патрик се подразни от липсата на дипломатичност у колегата си, но успя да запази самообладание.

— Въпросът на Ернст е съвсем рутинен. Длъжни сме да попитаме всички членове на семейството. Най-вече за да ви изключим от списъка на заподозрените.

Изглежда, тонът, далеч по-мек от този на колегата му, успя да ги поуспокои. Никлас и Шарлот отговориха спокойно на неудобния въпрос. Изглежда, приеха обяснението на Патрик.

— Аз бях в кабинета си — каза Никлас. — Започвам работа в осем.

— А ти, Шарлот? — попита Патрик.

— Както ви каза мама, аз си почивах. Имах мигрена — обясни жената учудено.

Сякаш не можеше да разбере как само допреди два-три дни е смятала тежкото си главоболие за един от най-големите проблеми в живота си.

— Стиг също беше вкъщи. Лежеше на втория етаж. От няколко седмици е на легло — уточни Лилиан, все още видимо раздразнена от това, че Патрик и Ернст имаха наглостта да разпитват семейството й по този начин.

— Добре че споменахте Стиг. Ще трябва да поговорим и с него по-късно. Засега може да почака — продължи Патрик, който съвсем беше забравил за съпруга на Лилиан.

Последва продължително мълчание. В това време отнякъде се чу плач и Лилиан отиде да вземе Албин. И той като Мая проспа по-голямата част от суматохата вкъщи. Момченцето все още беше сънено, когато Лилиан го внесе в кухнята, а на лицето му бе изписано обичайното сериозно изражение. Баба му седна на един стол и го остави да си играе със златната й верижка.

Ернст си пое дълбоко дъх, готвейки се да зададе нов въпрос, но Патрик го спря с поглед и продължи внимателно разпита.

— Можете ли да се сетите за някого, който би искал да нарани Сара?

Шарлот го погледна с недоумение и му отговори с все още пресипнал глас:

— Кой би искал да нарани Сара? Та тя беше само на седем години!

Гласът й съвсем заглъхна, но тя положи неимоверни усилия, за да запази самообладание.

— Значи не можете да се сетите за какъвто и да било мотив? Никой ли не е искал да ви навреди?

Лилиан веднага реагира. Лицето й отново пламна от гняв.

— Някой, който да иска да ни навреди? Веднага ще ви кажа кой е. Съседът ни Кай — никой друг. Той мрази семейството ни и ни тероризира вече години наред!

— Мамо, не говори глупости — прекъсна я Шарлот. — Двамата с Кай враждувате от години. Защо ще му трябва да нарани Сара?

— Този мъж е способен на всичко. Пълен психопат. Не забравяйте и сина му Морган. На него му хлопа дъската, а от такива хора всичко може да се очаква. Нали видяхте какво се случи, като пуснаха по улиците всякакви луди. Пълна бъркотия. Всичките трябва да ги затворят отново, начело с него!

Никлас хвана ръката й, но това не я успокои. Албин захленчи, раздразнен от възбудените им гласове.

— Кай ме мрази, защото имам смелост да се опълча срещу него! Мисли се за много важен, какво като е бил директор и има много пари! Като се настани тук с жена си, той си мисли, че всички трябва да му се кланят. Толкова е безскрупулен, че нищо няма да ме учуди!

— Мамо, престани! — Този път гласът на Шарлот прозвуча твърдо и силно, а в очите й се четеше яд. — Стига вече сцени!

Реакцията на Шарлот накара Лилиан да млъкне. Тя стисна устни, но не посмя да отвърне на дъщеря си.

— Така — продължи Патрик, шокиран от истеричния пристъп на Лилиан. — Значи, нямате други врагове освен съседа ви?

Всички поклатиха глава отрицателно. Патрик затвори бележника си.

— Това е засега. Моля ви, приемете още веднъж най-искрените ми съболезнования — каза той и се обърна към Ерика: — Ще останеш ли още малко, или искаш да те закарам вкъщи?

Без да сваля очи от Шарлот, Ерика отговори:

— Ще остана още малко.

На излизане Патрик се спря на прага и си пое дълбока глътка въздух.

 

 

От долния етаж се чуваха някакви гласове, ту по-силни, ту по-приглушени. Той се чудеше кой би могъл да бъде. Както обикновено, никой не си направи труда да му обясни какво се случва. А може би така е по-добре. Сам не знаеше дали иска да вниква в подробностите. От една страна се радваше, че може да остане загърнат в леглото си като в пашкул, сам с мъката по изгубеното внуче. Болестта му помагаше да понася по-лесно мъката. Физическата болка, която пронизваше цялото му тяло, заглушаваше скръбните чувства.

Стиг с усилие се обърна в леглото с лице към стената. Обичаше момиченцето като своя кръв и плът. Знаеше, че има труден характер, но в кратките мигове, когато се отбиваше при него, тя не капризничеше. Сякаш инстинктивно усещаше колко е болен, съжаляваше го и се отнасяше с уважение към състоянието му. Може би само то осъзнаваше сериозността на болестта му. Стиг се опитваше да скрие от останалите колко непосилно е страданието му. И баща му, и дядо му си бяха отишли унизени и измъчени, в препълнени с пациенти болнични стаи. Стиг бе готов на всичко, за да избегне подобна съдба. Затова пазеше последните си сили за пред Лилиан и Никлас. А болестта сякаш му помагаше да избегне болницата. От време на време състоянието му внезапно се подобряваше. Наистина се чувстваше по-слаб и по-уморен от обикновено, но можеше да се справя с ежедневието. Болката обаче винаги се връщаше и го приковаваше към леглото седмици наред. Никлас се притесняваше все повече, но за щастие Лилиан успяваше да го убеди, че за Стиг е най-добре да си остане вкъщи.

Лилиан беше за него божи дар. През шестте години брак понякога се случваше да се скарат. Тя можеше да бъде рязка и твърда, но в грижите й за него се разкриваха истинските й добродетели и нежната й душа. Откакто той се разболя, живееха в мир и разбирателство. Лилиан обичаше да се грижи за него, а той обичаше да бъде обгрижван от нея. Сега дори не можеше да си представи, че по едно време бяха готови да се разделят. Всяко зло за добро. Така обичаше да си казва, докато не ги сполетя най-голямото нещастие на света. В него нямаше нищо добро.

Момиченцето чувстваше колко той е зле. Сякаш още усещаше топлината от нежната й ръчичка върху лицето си. Тя обикновено сядаше на ръба на леглото и му разказваше всичките си приключения през изминалия ден, а той я слушаше със сериозно изражение и кимаше с глава. Отнасяше се към нея като към възрастна и тя ценеше това.

Не можеше да повярва, че вече я няма.

Стиг затвори очи и потъна в обгърналата го силна вълна от болка.