Камила Лекберг
Каменоделецът (33)

Гьотеборг, 1958

Животът й се срути окончателно оня вторник. Оня студен, сив, мъглив ноемврийски вторник, който завинаги щеше да остане в паметта й. Странно беше, че почти не помнеше подробности. Приятелите на баща й дойдоха да й кажат за ужасната постъпка на майка й и да я помолят да последва жената от социалните служби. По лицата им личеше, че имат угризения на съвестта, тъй като никой не предложи да я приюти поне за първите дни. Никой от богатите приятели на баща й не искаше да държи в дома си такова дебело чудовище. Нямаше други роднини и затова се наложи да събере най-необходимите си вещи и да тръгне с дребничката лелка, която дойде да я прибере.

Последвалите години се връщаха често в сънищата й. Не ставаше дума за кошмари, нямаше причина да се оплаква от трите приемни семейства, в които попадна до навършването на пълнолетие. От тях й остана единствено разяждащото чувство на ненужност — те всъщност изобщо не се и опитваха да я опознаят, като се изключи първоначалното любопитство. Не ги винеше, че гледат на нея като на атракция — беше само на четиринайсет години, с огромно туловище и на всичкото отгоре дъщеря на убийца. Приемните й родители нямаха никакво желание да опознаят доведеното им от социалните служби дете, но с готовност разпространяваха клюки по адрес на майка й сред любопитните си приятели и познати, които идваха да ги посетят, най-вече за да огледат Мери. Мразеше ги всичките до един.

Най-много обаче ненавиждаше майка си. Мразеше я, защото я остави. Мразеше я, защото беше готова да пожертва всичко за един мъж, вместо за собствената си дъщеря. Мъж, който значеше повече за нея. Чувстваше се още по-унизена, като се замислеше за собствената си жертва в името на майка си. Едва сега разбираше, че майка й я използваше. Трябваше да стане на четиринайсет години, за да се досети, че майка й никога не я бе обичала. Опитваше се да си внуши, че майка й прави всичко от обич — праща я в мазето, бие я и пъха в устата й лъжици „смирение“. Сега знаеше, че не е така. Майка й изпитваше удоволствие да я измъчва, презираше я, а зад гърба й се присмиваше.

Затова Мери реши да вземе едно-единствено нещо от къщи. Позволиха й за един час да огледа апартамента и да си вземе нещо за спомен, останалото щеше да бъде продадено, както самото им жилище. Докато обикаляше стаите, в съзнанието й изплуваха най-различни спомени. Видя баща си седнал във фотьойла с очила на носа, дълбоко потънал в четенето на вестника. Видя майка си пред тоалетката да се подготвя за поредното парти. Спомни си как самата тя се промъкваше тайно в кухнята, за да грабне нещо за ядене. Всички тези спомени се завъртяха в съзнанието й като безумен калейдоскоп и тя усети, че й се повдига. Хукна към тоалетната и повърна една миризлива слузеста маса, чиято воня я накара да се просълзи. Подсмърчайки, избърса устата си с горната част на ръката, седна с гръб към стената, скри лице в коленете си и се разрида.

Напусна апартамента с една-единствена вещ. Синята дървена кутийка, пълна със „смирение“.

 

 

Никой не възрази, когато той каза, че иска да си вземе почивен ден. Айна дори промърмори, че е крайно време, и отмени заплануваните му прегледи.

Никлас пълзеше по пода и гонеше Албин, който тичаше като стрела сред купищата играчки. Беше още по пижама, макар че минаваше десет часът. Няма нищо. Днес можеха да си го позволят. Самият Никлас беше по тениска и анцуг. Албин се смееше толкова радостно, както не го беше чувал досега. Никлас запълзя още по-бързо след него и играта стана по-буйна.

Сърцето му се сви при мисълта, че никога не е играл така със Сара. Беше толкова зает, толкова изпълнен със съзнанието за собствената си значимост, ангажиран с мисълта какво трябва да постигне. С цялото си високомерие смяташе, че игрите и всичко, свързано с децата, е работа на Шарлот, с което тя отлично се справя. Сега за първи път се замисли дали не е допускал грешка. Това го покруси. Не знаеше дори коя е любимата игра на Сара. Нито любимата телевизионна програма. Не знаеше дори дали предпочиташе да рисува с червени, или със сини пастели, нито кой беше любимият й предмет в училище или кои книжки й четеше Шарлот вечер. Всъщност не знаеше нищо за дъщеря си. Абсолютно нищо. Все едно че беше съседско дете — толкова малко знаеше за живота й. Беше наясно само за проблемите й, за ината и агресията. Знаеше, че наранява брат си, че чупи нещата си и се бие със съучениците си. Но нищо от това не определяше същността на Сара — това бе само поведението й.

От тази мъчителна мисъл Никлас се сви на пода. Беше закъснял да я опознае. Сара беше си отишла завинаги.

Албин, изглежда, почувства, че нещо се е случило. Бойните му викове заглъхнаха, той допълзя при Никлас и се сви на кравайче до него като малко зверче. Останаха да лежат така един до друг.

Някой позвъни на вратата. Никлас скочи, а Албин се заоглежда неспокойно.

— Няма страшно — успокои го Никлас. — Някой чичко или леля ни търси.

Взе го на ръце и отиде да отвори. На прага стоеше Патрик с няколко непознати мъже.

— Какво има пак? — попита Никлас уморено.

— Имаме заповед за обиск. — Патрик му подаде документа.

— Вече бяхте тук — учуди се Никлас, преглеждайки въпросната заповед. Когато стигна до средата на текста, очите му се разшириха и той с недоумение погледна Патрик. — Какво, по дяволите, е това? Опит за убийство на Стиг Флорин? Сигурно се шегувате.

Но Патрик не се шегуваше.

— За съжаление, не. В момента го лекуват от отравяне с арсеник. Без малко да го изпуснат тази нощ.

— Отравяне с арсеник? — глуповато повтори Никлас. — Но как…? — Все още не можеше да разбере какво се случва и дори не се отмести от прага.

— Това се опитваме да разберем. Бихте ли ни пуснали да влезем…

Никлас се отмести мълчаливо. Мъжете зад Патрик вдигнаха чантите си и оборудването и прекрачиха прага със строго изражение на лицата.

Патрик остана при Никлас в коридора и се поколеба за миг, преди да му съобщи.

— Получихме разрешение да ексхумираме тялото на Ленарт. В момента отваряме гроба му.

Никлас зяпна. Всичко му се струваше твърде нереално, за да може да го проумее.

— Защо?… Какво?… Кой?… — запелтечи той.

— Все още не можем да кажем нещо повече, но смятаме, че и той е станал жертва на отравяне с арсеник. За съжаление, не е имал късмета на Стиг — добави Патрик горчиво. След това продължи. — Ще съм ви благодарен, ако стоите настрана и оставите колегите ми да си свършат работата. — Без да дочака отговор, Патрик излезе.

Никлас не знаеше къде да се дене и влезе в кухнята. Седна на масата, като все още държеше Албин на ръце. Сложи го в детското столче и му даде филийка хляб, за да не капризничи. Главата му бучеше от нахлулите въпроси.

 

 

Мартин трепереше от студ. Униформеното яке не можеше да го защити от поривите на студения вятър, който духаше на гробището. А отгоре на всичко малко след като пристигнаха, започна да ръми.

Цялата тази работа му внушаваше отвращение. Досега само няколко пъти беше ходил на погребения, а гледката как изваждат от земята ковчега, вместо да го спускат, приличаше на филм, който прожектират отзад напред — пълен абсурд! Разбираше защо Патрик го помоли да присъства на ексхумацията. Вече го бе преживял веднъж. Само преди няколко месеца, и това му стигаше за цял живот. Един от гробарите сякаш отгатна мислите му и промърмори:

— Да не би в участъка да се състезавате колко трупа можете да изровите за най-кратко време?

Мартин не му отговори, но си помисли, че в близко бъдеще е най-добре да не молят прокурора за такива разрешения.

Турбьорн Рууд застана до него. Дори и той не можа да се въздържи от коментар.

— Скоро във Фелбака ще започнат да спускат ковчезите с ластици. Дръпнеш ги и ги извадиш, ако се наложи.

Мартин не можа да скрие усмивката си, въпреки неетичния коментар. Едва се въздържаха да не се разсмеят с глас, когато телефонът на Турбьорн иззвъня.

— Ало, Рууд е.

Изслуша каквото имаха да му казват, затвори и се обърна към Мартин.

— В момента влизат в къщата на семейство Флорин. Разделихме екипа на две — изпратихме трима там, а другите двама са тук. Да видим дали ще се наложи да ги прегрупираме отново.

— Какво има да вършите тук?

— Не е кой знае какво. Основната ни задача е да транспортираме останките, без да ги замърсим. След това ще вземем проби от пръстта. Просто трябва да изпратим тялото в съдебната медицина. Лекарите там ще направят нужните анализи. Веднага щом ковчегът замине, ще тръгнем за Фелбака, за да помогнем при обиска. Предполагам, че ще ни последвате?

Мартин кимна.

— Да, така възнамерявам. — Замълча за миг. — Този случай се оказа дяволски объркан.

Турбьорн Рууд кимна на свой ред.

— Да, така е.

С това темите им за разговор се изчерпаха и двамата продължиха мълчаливо да чакат гробарите да си свършат работата. След малко капакът на ковчега се показа над земята. Ленарт Клинга се върна в света на живите.

 

 

Цялото тяло го болеше. Пред очите му се мяркаха неясни сенки, които бързо изчезваха. Стиг се опита да отвори уста, за да каже нещо, но тялото му отказа да му се подчини. Струваше му се, че току-що е излязъл на ринга срещу Тайсън и е претърпял ужасяваща загуба. За миг се усъмни дали не е мъртъв. Не можеше да е още жив и да се чувства така.

Тази мисъл го хвърли в паника. Със сетни сили се опита да извлече от гърлото си поне един звук. Чу някакво хриптене в далечината, което му напомни собствения му глас.

Да, той говореше. Една от неясните сенки се надвеси над него, придобивайки все по-отчетливи контури. Пред очите му изникна усмихнато женско лице и Стиг примижа, опитвайки се да фокусира погледа си.

— Къде? — успя да произнесе той с надеждата да го разберат.

Тя разбра.

— Намирате се в болницата на Удевала. Приехме ви вчера.

— Жив? — изхриптя Стиг отново.

— Да, жив сте — усмихна му се сестрата, която имаше приятно овално лице. — Но за малко да ви изпуснем. Най-страшното е зад гърба ви.

Ако можеше, би се разсмял. „Най-страшното“, да, лесно й беше да го каже. Тя нямаше представа как се чувстваше, как гореше всяка клетка на тялото му, как го боляха всички кости. Но че е жив, нямаше никакво съмнение. Едва успя отново да размърда устни.

— Жена ми?

Силите не му стигнаха да произнесе цялото й име. За миг му се стори, че на лицето на сестрата се изписа някакво странно изражение. Може би му се бе сторило от силната болка.

— Сега трябва да почивате. Посетителите ще трябва да почакат.

Стиг се задоволи с този отговор. Заля го умора и той покорно се остави да го отнесе със себе си. Важното бе, че е жив. Намираше се в болницата, но жив, а не мъртъв.

 

 

Обискът на къщата течеше много бавно. Не биваше да рискуват да пропуснат нещо. Бяха готови да жертват цял един ден. Щяха да оставят голяма бъркотия след себе си, но Патрик знаеше какво търсят и не се съмняваше, че ще го намерят.

— Как върви?

Обърна се, като чу гласа на Мартин откъм вратата.

— Готови сме с половината стаи на първия етаж. Все още нищо. А вие?

— Ковчегът е на път. Дяволски сюрреалистично преживяване.

— Да, да знаеш, че рано или късно, споменът ще изплува в някой кошмар. Вече няколко пъти сънувам как някакъв скелет протяга ръце към мен през капака на ковчега и разни подобни.

— Стига. — Лицето на Мартин се изкриви в гримаса. — Значи нищо не сте открили? — Въпросът му прозвуча по-скоро като констатация. Опитваше се най-вече да прогони от съзнанието си приказките на Патрик.

— Не, нищо — отвърна Патрик със съжаление. — Трябва да е тук, усещам го.

— Да, винаги съм смятал, че имаш някаква женска черта, трябва да е женска интуиция — засмя се Мартин.

— О, я върви да свършиш малко полезна работа, вместо да поставяш мъжествеността ми под съмнение.

Мартин го послуша и тръгна да търси откъде да започне.

По устните на Патрик пробяга бърза усмивка, но бързо изчезна, като си представи Мая в ръцете на убиеца.

След два часа започна да губи надежда. Бяха претърсили целия първи етаж и мазето, без да открият нищо. Установиха, че Лилиан е вманиачена на тема ред и чистота. Техниците бяха събрали разни шишета от мазето, но трябваше да ги изпратят за анализ. Може би все пак грешеше? След това си спомни съдържанието на видеокасетата, която бе прегледал толкова пъти през изминалата вечер, и решителността му се върна. Невъзможно беше да греши. Тук е, но къде?

— Да продължим ли горе? — попита го Мартин и посочи стълбата към втория етаж.

— Да, най-добре ще е. Тук, струва ми се, нищо не сме пропуснали. Прегледахме всичко милиметър по милиметър.

Качиха се заедно нагоре по стълбите. Никлас беше излязъл на разходка с Албин и можеха да работят на спокойствие.

— Ще започна от стаята на Лилиан — каза Патрик.

Влезе в първата врата вдясно от стълбището и се огледа. Спалнята на Лилиан блестеше от чистота, както и всичко в къщата, а леглото беше толкова изрядно, че би задоволило изискванията и на най-строгия казармен старшина. В стаята цареше дух на женственост. Стиг едва ли се е чувствал комфортно тук, преди да го преместят в съседната стая. Пердетата и кувертюрата бяха надиплени, а по бюрото и нощните шкафчета имаше дантелени покривчици. Навсякъде за украса имаше порцеланови статуетки, а по стените бяха окачени керамични фигурки и картини с ангели. Издържаната в розови тонове обстановка оставяше такова сладникаво впечатление, че на Патрик му се догади. Стаята приличаше на кукленска. Всяко петгодишно момиченце би подредило така стаята на майка си.

— Ох — въздъхна Мартин, надничайки. — Като клетка на фламинго.

— Даа, едва ли биха снимали тази стая за някое интериорно списание.

— Освен като пример за належаща нужда от основен ремонт — констатира Мартин. — Впрочем имаш ли нужда от помощ? Като гледам, те чака доста работа.

— Давай, не ми се стои тук дълго.

Започнаха от двата ъгъла. Патрик седна на пода, за да прегледа нощните шкафчета, а Мартин се зае с гардероба, който заемаше една от стените.

Работеха мълчаливо. Мартин се пресегна към кутиите от обувки на най-горната полица в гардероба, постави ги внимателно на леглото и започна да разтрива кръста си. Още не можеше да се оправи от вдигането на тежести при преместването. Помисли си, че все пак трябва да посети масажиста си.

— Какво има при теб? — попита Патрик отдолу.

— Някакви кутии за обуща.

Свали капака на първата, прегледа внимателно съдържанието й и отново я затвори.

— Само куп стари снимки.

Повтори същото със следващата кутия и извади малка овехтяла синя дървена кутийка. Капачето заяде и се наложи с усилие да я отвори. Патрик вдигна очи, като го чу как ахна.

— Бинго!

Патрик се усмихна.

— Бинго — повтори той победоносно.

 

 

След като се повъртя нерешително пред автомата с шоколади, Шарлот най-накрая се предаде. Ако сега не може да си позволи парче шоколад, то кога ще може?

Пусна няколко монети в отвора и натисна копчето до десерта „Сникърс“. Нека да е от по-големия.

Смяташе да го изяде по пътя, но си помисли, че ще й прилошее, ако го изгълта наведнъж. Затова събра смелост и се върна в чакалнята при Лилиан. Както и очакваше, майка й веднага забеляза десерта и я погледна с упрек.

— Знаеш ли колко калории съдържа това нещо? Трябва да отслабваш, а те веднага ще ти се лепнат на задните части. Точно сега, когато най-накрая успя да свалиш няколко кила…

Шарлот въздъхна. Все тази песен слушаше цял живот. Лилиан никога не купуваше сладки неща за къщи, а по тялото й, изглежда, никога не е имало грам излишни тлъстини. Може би затова Шарлот толкова я привличаше сладкото и започна да се крие. Измъкваше дребни монети от джобовете на родителите си и тичаше до павилиона в центъра, където си купуваше пасти и желирани бонбони, и с наслаждение изяждаше всичко, преди да се е върнала вкъщи. Затова в седми клас вече имаше наднормено тегло, а това вбесяваше Лилиан. Тя дори понякога я събличаше гола, изправяше я пред огледалото и безжалостно я щипеше по отпуснатия корем.

— Погледни се! Приличаш на същинско прасе. Наистина ли искаш да приличаш на прасе?

В тези моменти Шарлот я мразеше. Майка й го правеше само когато Ленарт го нямаше вкъщи. Той не би допуснал подобно нещо. Баща й бе единствената й защита. Шарлот вече беше голяма, когато той почина, но без него тя се чувстваше като малко беззащитно момиче.

Загледа се в майка си, която седеше срещу нея. Външният й вид беше безупречен, както обикновено, за разлика от Шарлот, която не си беше взела резервни дрехи. Лилиан дори бе успяла да приготви цяла чанта с принадлежности, в случай че й се наложи да пренощува, и сега беше с нов тоалет и свеж грим.

Без да обръща внимание на неодобрителните погледи на майка си, Шарлот на инат излапа последното парче от сладкиша. Как изобщо имаше сили да се притеснява за хранителните й навици, докато Стиг се бореше за живота си. Не спираше да й се учудва. Но всъщност нямаше нищо странно, като се има предвид що за човек е била баба й.

— Защо не ни пускат при Стиг? — попита Лилиан недоволно. — Не разбирам. Как може да не пускат при болния роднините му.

— Сигурно си имат причини — успокои я Шарлот, но си спомни за миг странното изражение на лекаря. — Може би само ще им пречим.

Лилиан изсумтя, стана от стола и започна демонстративно да крачи напред-назад.

Шарлот въздъхна. Опитваше се да запази крехкото съчувствие, което изпита към майка си вчера, но тя се държеше така, че това й се удаваше трудно. Извади мобилния си телефон от дамската чанта и провери дали е включен. Стори й се странно, че Никлас не се обажда. Дисплеят беше тъмен, което й подсказа, че батерията е паднала, без да разбере. Стана, за да отиде при монетния автомат в коридора, но по пътя се сблъска с двама мъже и с изненада позна Патрик Хедстрьом и рижавия му колега. И двамата сякаш не я забелязаха и навъсено се вглеждаха в някого в чакалнята.

— Здравейте, какво правите тук? — попита тя с недоумение, но изведнъж се сети какво би могло да означава идването им. — Да не би да сте намерили нещо? Нещо за Сара? Намерили сте, нали? Какво е то?…

Шарлот нетърпеливо гледаше ту единия, ту другия. Но и двамата не отговаряха.

Накрая Партик й каза:

— В момента не разполагаме с повече информация по случая на Сара.

— Но защо?… — попита го тя объркано, без дори да успее да довърши въпроса си.

— Дойдохме, защото трябва да поговорим с майка ви.

Шарлот отстъпи изненадана настрани, за да ги пропусне. И като в мъгла наблюдаваше как всички в чакалнята впериха погледи в разиграващата се пред очите им сцена, в която двамата полицаи застанаха пред Лилиан, а тя ги посрещна със скръстени на гърдите ръце и свъсени вежди.

— Ще трябва да дойдете с нас.

— Но нали разбирате, че няма как да го сторя — сопна им се Лилиан. — Съпругът ми е на смъртно легло и аз не мога да го изоставя.

Тя дори тропна с крак, за да покаже, че не се шегува, но полицаите останаха безразлични към жеста й.

— Стиг ще оживее, а вие, за съжаление, нямате избор. Скоро търпението ми ще се изчерпи — отвърна й Патрик.

Шарлот не вярваше на ушите си. Сигурно ставаше дума за някакво ужасно недоразумение. Ако Никлас беше тук, със сигурност щеше да успокои всички и да изясни ситуацията. Всичко й се струваше пълен абсурд.

— А всъщност за какво става въпрос? — изсъска Лилиан и сякаш прочете мислите на Шарлот. — Трябва да е станало някакво недоразумение.

— Тази сутрин ексхумирахме тялото на Ленарт Клинге. Съдебните лекари анализират резултатите от пробите. Освен това извършихме обиск в дома ви… — Патрик погледна към Шарлот, но отново извърна лице към Лилиан. — И попаднахме на няколко интересни улики. Бихме могли да ги обсъдим тук, ако пожелаете, пред дъщеря ви, или ще ни последвате в участъка.

В гласа му нямаше никакви емоции, но погледът му беше леденостуден, абсолютно несвойствен за него.

Очите на Лилиан и Шарлот се срещнаха за миг. Шарлот не можеше да разбере за какво говори Патрик. Странният блясък в очите на майка й я обърка още повече. Полазиха я студени тръпки. Беше се случило нещо лошо.

— Но татко имаше синдром на Гилен-Баре. Почина от неврологично заболяване — каза тя с леко въпросителна интонация.

Патрик не отговори. Когато му дойде времето, Шарлот щеше да научи повече, отколкото би искала.

Лилиан отмести поглед от дъщеря си, позамисли се и накрая каза спокойно:

— Ще дойда с вас.

Шарлот остана в чакалнята, объркана дали да ги последва, или не. Нерешителността й си каза думата. Застинала, тя мълчаливо гледаше как майка й се отдалечава по коридора, съпровождана от двамата полицаи.