Камила Лекберг
Каменоделецът (30)

Гьотеборг, 1957

Агнес се протегна мързеливо в леглото. Имаше нещо особено в усещането да се любиш с мъж, който те кара да чувстваш прилив на жизнени сили. Загледа се в широкия гръб на Пер-Ерик, докато той обуваше идеално изгладения си панталон.

— Е, кога ще кажеш на Елизабет? — Тя се вгледа в червения си маникюр и не откри никакъв дефект. Като не дочака отговор, го погледна въпросително. — Пер-Ерик?

Той се изкашля.

— Според мен е още рано. Оке почина едва преди месец и какво ще кажат хората, ако…

Тишината в стаята остана да довърши изречението му.

— Мислех, че връзката ни е по-важна от хорското мнение — добави Агнес рязко, с тон, какъвто не беше чувал от нея.

— Да, скъпа, така е. Просто мисля, че е добре… да изчакаме малко. — Пер-Ерик се обърна и я погали по голия крак.

Агнес го изгледа подозрително. Лицето му беше непроницаемо. Тя се дразнеше, че така и не успя да проникне в душата му, да го разбере както останалите мъже, минали през живота й. Може би затова чувстваше, че най-сетне е срещнала мъж, който наистина може да отговори на очакванията й. Крайно време беше. Вярно че все още изглеждаше изключително добре за своите петдесет и три години, но времето я променяше неумолимо и скоро нямаше да може да разчита на външния си вид. Тази мисъл я плашеше и затова беше толкова важно Пер-Ерик да изпълни великодушното си обещание. Агнес винаги е смятала, че е доминираща фигура във връзката им. Сега за пръв път я жегна съмнение. Може би му е позволила да я измами. Надяваше се да не е така — най-вече за негово добро.

 

 

Свещеникът Харалд Спют обичаше професията си и би бил доволен от живота, ако не беше самотата му. На четирийсет години все още не бе открил любовта на живота си и това му причиняваше душевни страдания. Може би причината се дължеше на свещеническата якичка, защото нищо в характера му не би му попречило да намери любовта. Беше искрен, приятен и добросърдечен човек, макар че едва ли би описал себе си със същите думи, защото се отличаваше със смирение и скромност. Не можеше да вини и външния си вид. Не изглеждаше, разбира се, като киногерой, но чертите на лицето му бяха приятни, не беше оплешивял и имаше завидното качество да не напълнява, въпреки пристрастието към вкусната храна и многобройните кифлички с кафе, които съпътстват живота на свещеника в малко градче. Така и не му провървя в интимния живот.

Харалд обаче не губеше надежда. Какво ли биха казали миряните, ако знаеха за безбройните обяви за запознанство, които публикуваше напоследък. След като курсовете по танци и готвене не дадоха резултат, в края на пролетта написа първата си обява, а след това не можа да се спре. Все още не бе срещнал голямата любов, но съдбата го зарадва с няколко срещи на вечеря и добри приятели, с които си кореспондираше. На масата в кухнята го очакваха три писма, на които трябваше да отговори, когато намери свободно време. Но дългът винаги беше на първо място.

Днес посети няколко от по-възрастните енориаши, с които обичаше да си говори, и мина през дома си на път за черквата. Повечето от амбициозните му колеги вероятно биха сметнали епархията му за твърде малка, но Харалд се чувстваше добре тук. Жълтата пасторска къща беше много уютна, а черквата, извисяваща се на върха на хълма, винаги го възхищаваше с гордите си очертания. Мина покрай старото църковно училище и се замисли за последните разгорещени дебати, които разтърсиха малката им общност. Една строителна фирма искаше да разруши запуснатата сграда и да построи на нейно място жилища. Проектът веднага породи протестни статии от местните жители, които държаха постройката да бъде запазена в сегашния й вид. Харалд разбираше донякъде и двете страни, но му се струваше странно, че повечето протестиращи бяха собственици на вили, които идваха тук само през летните месеци. Вероятно намираха Фелбака за свой пристан и им се искаше тя завинаги да си остане живописна и идилична, да се разхождат по улиците й през отпуските и да благодарят на съдбата, че могат да избягат от делниците на големия град. Само че градчетата, които не се развиват, бяха обречени на бавна, но сигурна смърт. Нямаше как да ги запазят непроменени за вечни времена. Хората имаха нужда от нови жилища и не можеше да се разчита, че като се обявят всички къщи за паметници на културата, това няма да окаже влияние на естественото развитие на градчето. Радваха се на успешен туризъм, но животът продължава не само през лятото, размишляваше Харалд, докато вървеше бавно към черквата.

Имаше навика да спре на прага, да килне глава назад и да погледне нагоре към камбанарията, преди да отвори тежката порта. Във ветровити дни като днешния му се струваше, че тя се поклаща, и величественото зрелище на гранитната грамада, сякаш готова да се стовари върху него, будеше у него почит към смелите мъже, построили грандиозната сграда. Понякога си мечтаеше колко интересно би било да живее в онова време, да е един от каменоделците, изграждащи чудеса със собствените си ръце от простите каменни стени до величествените статуи. Но той бе достатъчно просветен, за да съзнава, че романтичните му мечти нямат нищо общо с реалността. Едва ли животът на тези хора е бил приятен, а Харалд твърде много ценеше съвременните удобства, за да може да се откаже от тях.

След като си помечта така, отвори вратата на черквата и виновно помисли, че би искал Арне да не е там. Той не беше лош човек, пък и добросъвестно си вършеше работата, но Харалд не одобряваше крайния църковен традиционализъм, който Арне без съмнение олицетворяваше. Едва ли имаше по-мрачен човек на земята. Сякаш целият му живот бе изпълнен с болка и търсеше във всичко все негативното. Понякога, когато Арне беше близо до него, Харалд имаше чувството, че той буквално изсмуква жизнената му енергия. Дотягаше му и с вечното си мрънкане по адрес на жените свещеници. Ако му даваше по пет крони всеки път, когато се оплакваше от предшественичката на Харалд, досега да го е направил богат. Самият той не можеше да разбере какво толкова ужасно е да има жени проповедници. Когато Арне съвсем изгубеше мярка, му се искаше да го скастри и да му каже, че думите Господни не се проповядват с пениса, но успяваше да прехапе език в последния момент. Горкият Арне сигурно би хвърлил топа, ако чуеше подобни думи от свещеник.

Когато влезе в черквата, разбра, че е таил напразна надежда Арне да си е у дома. Из черквата гърмеше неговият глас и Харалд предположи, че сигурно разговоря с някакви туристи, имали късмета да срещнат най-суровия клисар в Кралство Швеция. В първия миг се изкуши да се измъкне, но въздъхна и реши да последва християнския си дълг и да избави туристите.

Вътре обаче не се виждаха никакви туристи. Арне бе застанал на амвона и проповядваше гръмогласно на празните пейки. Харалд го гледаше изумен и се чудеше какво ли го е прихванало.

Арне размахваше ръце, сякаш държеше истинска проповед, и спря само за миг, когато видя Харалд на вратата. После продължи, сякаш нищо не се е случило, и свещеникът забеляза, че подът на амвона е покрит с бели листове. А Арне късаше ли, късаше страниците на псалтира и ги хвърляше на пода — това обясняваше всичко.

— Какво правиш? — възмути се Харалд и с решителна крачка тръгна към Арне.

— Каквото отдавна трябваше да направя — изгледа го той враждебно. — Изкоренявам безобразията на съвременната мода. Богохулство — изсъска той и продължи да къса страница след страница. — Не разбирам защо трябва да се променя всичко старо. Преди беше толкова по-добре. Сега хората нямат капка морал, пеят и танцуват, без значение дали е четвъртък, или неделя! Да не говорим, че се съвкупяват безразборно, не признавайки светостта на брачния съюз.

Косата му стърчеше на всички посоки и Харалд си помисли дали не е превъртял клетият Арне. Недоумяваше какво бе предизвикало този внезапен изблик на гняв. Вярно е, че постоянно мрънкаше едно и също по този повод, но досега не си бе позволявал подобни номера.

— Защо не се успокоиш, Арне? Слез от амвона да поговорим.

— Все ще говорим. Каква полза от това — крещеше Арне от високото си място. — Нали това ти казвам, сега е най-подходящият момент за ново начало.

А листовете продължаваха да се сипят по пода като големи снежинки.

Харалд наистина се ядоса. Какво си позволява, да вандалства в прекрасната му черква! Трябваше да сложи край на тази лудост!

— Арне, слез веднага оттам! — изкрещя свещеникът и клисарят застина на място. Досега не го бе чувал да повишава тон и това определено имаше ефект. — Давам ти десет секунди да се махнеш оттам, иначе сам ще те сваля, нищо че си такъв здравеняк! — продължи Харалд, почервенял от гняв, а погледът му не оставяше съмнение, че говори сериозно.

Войнствеността напусна Арне също толкова бързо, както се появи. И той послушно изпълни нареждането на свещеника.

— Така — каза Харалд с далеч по-мек глас и прегърна Арне през рамото. — Хайде да отидем у нас, ще сварим кафе, ще опитаме от вкусните сладки на Сигне и ще си поговорим за всичко, само ти и аз.

И те тръгнаха надолу по пътеката между пейките. Дребният мъж, прегърнал високия. Като двойка младоженци.

 

 

Докато слизаше от колата, усети леко замайване. През нощта почти не можа да спи. Мисълта за ужасното престъпление, в което обвиняваха Кай, не й даваше мира.

Най-много я измъчваше липсата на каквото и да било съмнение във вината му. В мига, в който чу полицаите да изричат обвиненията срещу него, знаеше, че го е извършил. Всичко си дойде по местата. Едва сега осъзна защо бе протекъл така брачният им живот.

Дори й се повдигна от погнуса и облегната на колата, тя повърна на асфалта. Цяла сутрин се бореше с пристъпите на гадене. В службата началникът й разреши предвид обстоятелствата да се прибере вкъщи. Но мисълта да прекара цял ден сама я влудяваше. По-лесно можеше да се справи с любопитните погледи на хората, отколкото да ходи из къщата му, да седи на дивана му или да готви в кухнята му. Споменът, че някога я е докосвал, макар да е било много, много отдавна, будеше желание да съдере кожата си.

В края на краищата нямаше избор. Издържа един час, като едва стоеше на краката си, преди началникът й отново да й нареди да се прибере. Потегли към къщи със свито сърце. Колата й едва пъплеше нагоре по хълма, дори шофьорът зад нея започна ядосано да й свири, но Моника не му обърна внимание.

Ако не беше Морган, веднага би събрала багажа си и би заминала при сестра си. Но не можеше да го изостави. Той се чувстваше добре само в малката си къщичка, а конфискуването на компютрите разтърси затворения му свят. Вчера го намери да крачи неспокойно сред купчините вестници, загубил единствената си връзка с реалния свят. Надяваше се скоро да му ги върнат.

Моника извади ключа за външната врата и когато понечи да отключи, се спря. Не й се влизаше. Усети внезапно желание да отиде при сина си и пъхна ключа обратно в джоба на палтото си. Слезе по стълбите и тръгна към къщичката на Морган. Сигурно щеше да се ядоса, че ще наруши дневния му режим с посещението си, но този път нямаше значение. Спомни си бебешкия мирис, който й придаваше толкова сила, че бе готова да обърне планини заради сина си. Сега отново изпита непреодолимо желание да зарови лице във врата му, нищо че беше голям, да го прегърне и да потърси утеха в него, за първи път от толкова години.

Почука внимателно на вратата и изчака. Отвътре не се чу никакъв звук и това я разтревожи. Почука отново, малко по-силно, и зачака напрегнато да чуе стъпките му. Последва пълна тишина.

Моника натисна дръжката — беше заключено. С треперещи пръсти потърси резервния ключ над вратата и накрая го откри.

Къде ли можеше да бъде? Морган не ходеше никъде сам. Досега никога не е излизал на разходка без нея или без да я предупреди. От притеснение сърцето й се бе качило в гърлото и тя вече беше готова да го види мъртъв. От това се боеше най-много. Че един ден ще спре да говори за смъртта и наистина ще сложи край на живота си. Може би загубата на компютрите и нахлуването в личния му живот окончателно го бяха накарали да поеме към последния си пристан, откъдето няма връщане.

Къщата беше празна. Моника се огледа тревожно и погледът й попадна върху бележка, оставена на най-близката до вратата купчина вестници. Разпозна почерка на Морган, още преди да успее да прочете съдържанието, и отпусна рамене — едва тогава разбра колко силно се бе стегнала.

Компютрите са освободени. Отивам с полицая да ги прибера.

Отново я обзе безпокойство. Не ставаше дума за предсмъртно писмо, както се опасяваше, но нещо не беше наред. Защо полицаите ще го вземат, за да му върнат компютрите? Не е ли по-логично да му ги донесат лично?

Моника мигновено взе решение. Хукна към колата и потегли стремително. Не отпусна педала на газта по целия път до Танумсхеде, а ръцете й стискаха волана толкова здраво, че дланите й се изпотиха. Когато пресичаше кръстовището при механата „Танумс“, чу сирена зад гърба си и покрай нея с бясна скорост прелетя линейка. Моника натисна несъзнателно педала на газта още повече и буквално профуча напред. До магазина на господин Ли беше принудена внезапно да спре и коланът се вряза силно в гърдите й. Линейката бе спряла пред полицейския участък, а от двете й страни се бяха образували колони от автомобили, които не можеха да минат през мястото на произшествието. Моника поизпъна шия и видя някакво тъмно тяло, проснато на пътя. Това й стигаше.

Свали колана си като на забавен кадър, отвори широко вратата на колата и я остави така, след като слезе. Приближи се бавно към мястото на катастрофата, обзета от злокобно предчувствие.

Първо видя кръвта. По асфалта под главата му се бе образувала голяма червена локва. После видя очите му. Широко отворени и мъртви.

Някакъв мъж тръгна към нея с разтворени ръце, за да я спре. Устните му говореха нещо. Моника го подмина и продължи напред. Строполи се тежко на колене до Морган. Сложи главата му в скута си, не забелязвайки бликащата кръв, която напои и панталона й. До ушите й достигна неистов вой. Зачуди се кой ли стене така от мъка и страх. После осъзна, че това бе тя самата.

 

 

Караха с превишена скорост по целия път до Удевала. Албин, както ги увери Лилиан, беше на сигурно място в дома на Вероника и Фрида, затова тръгнаха направо от участъка. Шарлот се надяваше да не е твърде късно. От думите на майка си тя разбра, че животът на Стиг виси на косъм. Стисна ръце като за молитва, въпреки че не беше вярваща.

Стиг беше най-добрият човек, когото познаваше. Едва сега осъзна колко силно се бе привързала към него, откакто се преместиха в дома на Лилиан. Беше го виждала и преди, но все за кратко. Опозна го едва след като заживяха заедно. Топлите й чувства към него се дължаха до голяма степен на близостта му със Сара. Стиг успяваше да извади наяве онези черти на характера й, които оставаха скрити за Шарлот. Сара никога не го нагрубяваше, не изпадаше в ярост в негово присъствие, нито пък скачаше като луда, неспособна да контролира енергията си. Седеше мирно и спокойно на ръба на леглото му, държеше ръката му и разказваше как е минал денят й в училище. Шарлот се чудеше колко различна бе Сара при общуването със Стиг. Сега се ядосваше, че никога не му го каза. Потъна толкова дълбоко в собствената си скръб, че дори не се замисли за неговата. Сигурно му е било ужасно тежко да лежи на втория етаж, измъчен и болен, изоставен сам с мислите си. Трябваше поне веднъж да се качи при него, за да си поговорят.

Шарлот скочи от колата веднага щом спряха на паркинга. Затича се към входа и дори не изчака Никлас. Той познаваше болницата по-добре от нея и скоро щеше да я настигне.

— Шарлот!

Лилиан тръгна към нея, обляна в сълзи, с широко разперени ръце, когато я видя да влиза в чакалнята. Всички погледи бяха обърнати към нея. Разплаканите хора предизвикват у околните същата реакция като при катастрофа. Никой не можеше да откъсне поглед от тях.

Шарлот потупа неловко майка си по гърба. Лилиан не бе много по милувките и затова й се струваше странно да я прегърне.

— О, Шарлот, толкова е ужасно! Качих се да му дам малко чай и го намерих съвсем отнесен! Взех да го викам и дори го разтърсих, но той не реагираше. Никой не може да ми каже какво му е! Държат го в реанимацията и не ме пускат да вляза. Нима нямам право да съм до него, не мислиш ли? Представи си, че умре!

Лилиан крещеше толкова силно, че думите й ехтяха в чакалнята, а от погледите на хората Шарлот се почувства още по-неловко. След това се стегна и си спомни, че майка й винаги преиграваше, но сега тревогата й бе искрена.

— Седни, а аз ще отида да взема кафе. Никлас скоро ще дойде. Веднага ще му дадат информация, все пак го познават.

— Мислиш ли?

Лилиан стисна силно ръката на дъщеря си.

— Да.

Шарлот внимателно освободи ръката си. Сама се изненада от спокойствието, с което говореше. Загубата на Сара бе притъпила чувствата й, затова сега успяваше да запази мисълта си трезва, въпреки притеснението за Стиг.

Отдъхна си, като видя Никлас да влиза в чакалнята, и го посрещна на вратата.

— Мама е в истерия. Ще отида да взема кафе. Обещах й да се опиташ да провериш какво е състоянието му.

Никлас вдигна ръка и погали Шарлот по бузата. Този жест бе толкова непривичен, че тя трепна от учудване. Дори не можеше да си спомни дали някога преди бе проявявал подобна нежност.

— Как си? — попита я той с искрена тревога, а сърцето й се изпълни с трепетна радост, въпреки мъчителните обстоятелства.

— Добре съм — усмихна се тя като доказателство, че стои здраво на краката си.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Поговори с колегите си, за да разберем какво става.

Никлас изпълни заръката й. Върна се малко по-късно, когато двете с Лилиан вече пиеха кафето си, и седна до тях.

— Е? Научи ли нещо?

Шарлот се опита мислено да извлече някоя добра новина от съзнанието му. За свое огорчение не успя.

— За съжаление, трябва да се подготвим за най-лошото. Правят всичко по силите си, но не е сигурно дали Стиг ще доживее до вечерта. Остава само да чакаме.

Дишайки тежко, Лилиан се хвърли на врата на зет си, който също толкова сковано като Шарлот се опита да я погали по гърба. Шарлот имаше чувството, че присъства на един вид дежавю. Майка й беше в същото състояние, когато почина баща й. Тогава лекарите се видяха принудени да й дадат успокоителни, за да не рухне съвсем. Всичко бе толкова несправедливо. Не стигаше ли, че загуби вече един съпруг. Шарлот се обърна към Никлас.

— Не могат ли да определят какво му е?

— Правят му всевъзможни изследвания и сигурно ще разберат каква е причината. Сега е най-важно да успеят да запазят живота му, за да приложат правилното лечение. Може да е всичко — от рак до вирусна инфекция. Казаха само, че е трябвало отдавна да го доведем в болницата.

Шарлот забеляза как по лицето му се мярна сянката на вина. Тя сложи глава на рамото му.

— Никлас, ти си един обикновен човек. Стиг отказваше да дойде в болницата, а и състоянието му не изглеждаше толкова сериозно, когато го прегледа, нали? От време на време дори се подобряваше и болката изчезваше.

— Не трябваше да го слушам. Нали съм лекар! Трябваше да постъпя другояче.

— Не забравяй, че имахме и други проблеми — прошепна Шарлот, но Лилиан успя да ги чуе.

— Защо все нас ни сполетяват подобни нещастия? Първо Сара, а сега и Стиг — захлипа тя и издуха нос в салфетката, която й подаде Шарлот.

Хората в чакалнята, които се бяха зачели във вестниците си, вдигнаха очи към тях. Шарлот усети нарастващо раздразнение.

— Опитай се да се стегнеш. Лекарите правят всичко възможно — каза тя меко, но категорично.

Лилиан я погледна възмутено, но я послуша и спря да хлипа.

Шарлот въздъхна и се спогледа с Никлас. Не се съмняваше, че майка й се притеснява за Стиг, но с навика си да драматизира всеки проблем и да се прави на светица, натоварваше околните. Лилиан обожаваше да е в центъра на вниманието и правеше всичко възможно да застане там, дори и в ситуации като сегашната. Такава си беше. Шарлот се опита да преглътне досадата си. Този път майка й наистина страдаше.

Шест часа по-късно още нямаше никакви новини. Никлас няколко пъти разговаря с лекарите, но не получи повече информация. Състоянието на Стиг продължаваше да е нестабилно.

— Някой трябва да се прибере при Албин.

Шарлот погледна едновременно към Никлас и Лилиан. Видя как майка й се кани да възрази. Не искаше да пусне нито дъщеря си, нито зет си, но Никлас я изпревари:

— Права си. Ще се уплаши страшно, ако Вероника се опита да го приспи у тях. Аз ще отида, а ти остани.

Лилиан явно остана недоволна, но разбра, че са прави, и запази мълчание.

Никлас целуна нежно Шарлот по бузата и погали тъща си по рамото.

— Всичко ще се оправи, ще видиш. Обадете ми се, ако научите нещо.

Шарлот го изпрати с поглед и се отпусна в неудобния стол. Затвори очи, очертаваше се дълга нощ.