Камила Лекберг
Каменоделецът (3)

Стрьомстад, 1923

Огледа внимателно камъка, за да открие най-слабото му място, и удари с чука по клина. Гранитният блок се разцепи на две, точно както очакваше. С годините беше придобил нужния опит, макар че това може би се дължеше и на вродения му талант. Или го имаш, или не.

Любовта на Андерш Андершон към скалите се зароди още в детството му, когато започна да работи в каменоломната. Той ги обичаше и те му отвръщаха със същото. Професията му никак не бе лека. Каменният прах разяждаше белите му дробове с всяка изминала година, а отскачащите отломки можеха да го ослепят или да увредят зрението му. През зимата зъзнеше, без да може да сложи ръкавици — те затрудняваха работата му. През лятото пък буквално се пържеше под изпепеляващото слънце. Въпреки това не можеше да си представи друга работа. Независимо дали сечеше павета — четириъгълните камъни, които щяха да се превърнат в път, или получеше привилегията да изпълни някоя по-сложна задача, мъжът обичаше всяка трудоемка, болезнена минута на работата, уверен, че това е призванието в живота му. Нищо че гърбът го болеше още на двайсет и осем годишна възраст или че не можеше да спре да кашля, когато времето се разваляше. Стигаше му само да се съсредоточи върху задачата си и забравяше за всякакви болежки. Усещаше единствено твърдата ръбеста повърхност на камъните под пръстите си.

Гранитът бе любимият му камък — от него нямаше по-красив на света. Андерш се премести в Бохуслен от Блекинге^[1], както и мнозина други каменоделци. Гранитът в Блекинге бе далеч по-здрав и труден за обработка от този в северните части на страната. Затова майсторите на Блекинге се радваха на голямо уважение, най-вече благодарение на изключителната прецизност, която бяха развили, работейки с по-неподатливия материал. Живееше тук вече от три години, а гранитът го влечеше от самото начало. Заради уникалната комбинация от розови пръски на сив фон и голямото умение, което се изискваше, за да го разцепиш на малки късове. Понякога дори му говореше по време на работа, ласкаеше го, ако му се заинатеше, и го милваше нежно, когато бе мек и податлив като девойка.

Не че му липсваха женски ласки. И той като останалите ергени от каменоломната се отдаваше на страстта при удобен случай, но все още никоя жена не бе накарала сърцето му да трепне. Това не го притесняваше. Бе му добре и сам. Освен това колегите му много го обичаха и често го канеха в домовете си, където можеше да се наслади на гозби, приготвени от женска ръка. Да не забравяме камъните, които заемаха огромна част от живота му. Те бяха далеч по-красиви и верни от повечето жени, преминали през живота му. Истински партньори.

— Ей, Андершон, можеш ли да дойдеш за малко?

Андерш спря работа и се обърна. Беше старшият майстор. Сърцето му се изпълни с очакване, примесено със страх. Щом майсторът те вика, те очакват или добри, или лоши новини. Или ще ти предложи нова работа, или ще те прати вкъщи с празни ръце. Андерш очакваше по-скоро първото. Знаеше, че е добър работник и че управата ще освободи други преди него, ако започнат съкращения. От друга страна обаче, подобни решения невинаги се подчиняват на логиката. Мнозина способни мъже си бяха заминали заради политически интриги и борба за власт. Затова никога не можеше да бъде сигурен. Особено като се има предвид активното му участие в синдиката — това бе уязвимото му място, ако започнеха съкращения. Политически активните работници не се ползваха със симпатиите на началството в каменоломната.

Хвърли един последен поглед на каменния блок и тръгна към майстора. Работеше на надница и всяка непредвидена почивка му костваше пари. За този тип камъни му плащаха по две йоре на парче. Щеше да му се наложи доста да се поизпоти, за да навакса изгубеното време, ако майсторът се впуснеше в дълга пледоария.

— Добър ден, Ларшон — поздрави го Андерш, свали си шапката и се поклони.

Майсторът държеше много на протокола и като нищо можеше да те уволни, ако не проявиш уважение.

— Добър ден, Андершон — промърмори пълният мъж и поглади мустак.

Андерш го изчака мълчаливо да продължи.

— Получихме поръчка от Франция за голям каменен блок. Трябвал им за някаква статуя. Смятаме да възложим тази задача на теб.

Сърцето му се разтуптя от радост, примесена с малко страх. Пред него се отваряше изключителна възможност — щеше сам да изсече каменен блок за статуя. Сигурно щеше да получи доста повече пари, а и работата щеше да му донесе много повече радост и предизвикателства. Същевременно поемаше огромен риск. Щеше да носи отговорност за каменния блок до изпращането му във Франция. Ако нещо се случеше, нямаше да получи нито грош. Беше чувал историята за един каменоделец, който трябвало да приготви материал за две статуи. Всичко вървяло добре до последния етап от работата, когато, без да иска, развалил и двата камъка. Толкова се отчаял, че сложил край на живота си и оставил вдовица и седем деца. Такива бяха условията на работа. Не можеше нито да ги промени, нито да откаже предложението.

Андерш поплю в дланта си и подаде ръка на майстора, който също поплю, и те си стиснаха здраво ръцете, скрепвайки договора. Андерш щеше да поеме работата по изсичането на каменния блок. Притесняваше го малко какво ще кажат колегите му. Мнозина от тях бяха много по-опитни от него и сигурно някой щеше да мърмори защо не са възложили работата на него, все пак храни семейство. И парите от тази поръчка биха били добре дошли за приближаващата зима. Същевременно всички знаеха, че Андерш, макар и млад, бе най-способният каменоделец. Надяваше се, че това ще им запуши устите. Освен това щеше да избере няколко души за помощници, а досега неведнъж бе доказал, че в преценката си не се влияе само от уменията на даден работник, а и от нуждата му от пари.

— Мини през кантората утре, за да обсъдим подробностите — добави майсторът, засуквайки мустак. — Архитектът ще дойде напролет, но чертежите са тук и можем да започнем да се подготвяме.

Андерш се усмихна кисело. Преглеждането на чертежите сигурно щеше да му отнеме няколко часа, с което щеше да изостане още повече с настоящата си работа. В момента имаше нужда от всяка стотинка. За новата поръчка щяха да му платят едва след приключването на проекта. Трябваше да започне да свиква с мисълта за още по-дълги работни дни — щеше да му се наложи да припечелва допълнително и да продължи да сече и павета. Отиването в кантората му беше неприятно не само затова, че ще се наложи да прекъсне работата си. Не обичаше да ходи там. Тамошните служители имаха нежни бели ръце, движеха се внимателно и без да бързат, носеха хубави дрехи и винаги го караха да се чувства като непохватен великан. Андерш държеше много на хигиената си, но въпреки това му се струваше, че кожата му е пропита от прах и мръсотия. Сега обаче нямаше избор. Колкото по-бързо приключеше с това посещение, толкова по-скоро щеше да се върне в каменоломната, където се чувстваше в свои води.

— Хайде, до утре тогава — продължи майсторът и запристъпя от крак на крак. — В седем часа. Гледай да не закъсняваш — наставнически нареди той.

Андерш само кимна. Как ще закъснява, като е извадил такъв късмет! С бодра стъпка пое обратно към паветата. След тази радостна новина работата му заспори още повече. В този миг животът му се струваше прекрасен.

 

 

Тя имаше чувството, че се носи сред открития Космос. Че лети между планети и небесни тела, обгърнати от мека светлина. През съзнанието й прелитаха картини от миналото и настоящето. В съня си виждаше Сара. Виждаше я как се смее. Виждаше малкото й съвършено телце. Кожата й бе млечнобяла, а ръчичките с дълги нежни пръстчета. Още през първите минути от живота си Сара стисна показалеца на Шарлот толкова здраво, сякаш това бе единствената й опора в новия плашещ свят. А може би наистина беше така. Имаше чувството, че малките пръстчета буквално обгърнаха сърцето й и никога нямаше да го пуснат.

Ето че в полета си достигна и до Слънцето. Силната му светлина й напомни за цвета на косата на Сара. Червена като адски пламък, както се бе пошегувал някой. Спомни си как беше се ядосала. В детенцето, което държеше в прегръдката си, нямаше нищо дяволско. Нямаше нищо дяволско и в червената коса, която в началото стърчеше като петльов гребен, но с годините се сгъсти, омекна и се спусна като водопад по раменете на дъщеря й.

Но кошмарният сън измести усещането за детските пръстчета, стиснали сърцето й, и за червената коса, която се развяваше по раменете на подскачащата жизнерадостна Сара. Вместо това си представи как косата й, тъмна и натежала от водата, обгръща лицето й като начупен ореол. Как се полюшва и плава на повърхността, а отдолу дълги зелени водорасли се протягат като ръце към нея. Дори морето бе покорено от красивата коса на дъщеря й и поиска тя да остане при него завинаги. Кошмарът продължи. Млечнобялата бебешка кожа се обагри в лилаво със сини нюанси, а клепачите се склопиха над мъртвите детски очи. Тялото на момиченцето се завъртя бавно във водата със скръстени на гърдите ръце. Завърташе се все по-бързо и по-бързо, докато сивата водна повърхност не се покри с малки вълни. Чак тогава зелените ръце потънаха надолу в морската бездна. Детето отвори очи. Те бяха съвсем, съвсем бели.

Събуди се от някакъв писък, толкова далечен, сякаш идваше от друг свят. Едва когато усети ръцете на Никлас, които разтърсиха раменете й, осъзна, че е чула собствения си глас. За миг изпита облекчение. Всичко бе само сън. Сара беше жива и здрава. Кошмарът бе изиграл с нея зла шега. Но когато видя лицето на съпруга си, действителността я връхлетя с пълна сила. В гърдите й отново се надигна вик. Той го предвари, като я прегърна силно, и викът се удави в глухи ридания. Ризата му беше мокра на гърдите и Шарлот усети непознатия вкус на неговите сълзи.

— Сара, Сара — хлипаше тя.

Макар и будна, все още имаше чувството, че се носи сред Космоса и ако Никлас не я държеше в ръцете си, щеше да се изгуби завинаги.

— Знам, знам. — Той я люлееше, а гласът му прозвуча някак дрезгаво и дълбоко.

— Къде беше? — изхлипа Шарлот през сълзи, ала Никлас продължи да я люлее и гали по косата с трепереща ръка.

— Шшш, нали сега съм тук. Опитай се да поспиш още малко.

— Не мога…

— Сега ще заспиш. Шшш…

И той продължи да я люлее, докато съзнанието й отново се изпълни с мрак и тя попадна в плен на съня.

 

 

Когато се върнаха в участъка, разбраха, че всички вече бяха научили новината. Смъртните случаи с деца бяха рядкост. Обикновено ставаше дума за автомобилна злополука веднъж на няколко години. Сега сърцата на всички бяха натежали от скръб.

Аника погледна въпросително Патрик, когато двамата с Мартин минаха покрай будката на дежурния. На него обаче не му се говореше с никого. Искаше час по-скоро да се върне в стаята си и да затвори вратата. Срещнаха Ернст Лундгрен в коридора, но и той не промълви нито дума и Патрик мълчаливо се прибра, а Мартин последва примера му. В академията не ги бяха подготвили добре за подобни ситуации. Едно от най-неприятните задължения е да съобщиш на някого новината за смъртта на негов близък или роднина, а най-страшно е да съобщиш на родителите за гибелта на детето им. Никой не заслужаваше подобна съдба — да е принуден да поднесе такава новина.

Патрик седна зад бюрото, подпря глава на ръцете си и притвори очи. В мрака зад склопените клепачи виждаше само бледосиньото лице на Сара и втренчените й в небето очи. После се взря в снимката, която стоеше на бюрото пред него, и я доближи до лицето си. Първата снимка на Мая в ръцете на Ерика в родилния дом. Струваше му се грозничка и в същото време прекрасна. Как се съчетават тези неща, може да разбере само родител, видял детето си за първи път. А Ерика се усмихваше, уморено и измъчено, но същевременно гордо, че е успяла заедно с него да сътвори това чудо.

Патрик съзнаваше, че се държи сантиментално и дори патетично. Едва днес за първи път разбра напълно отговорността, която лежеше на раменете му след раждането на дъщеря му, отговорност, примесена с безкрайна обич и страх. Когато видя удавеното момиче да лежи като статуя в лодката, за миг го прониза мисълта, че би било по-добре Мая да не се бе раждала. Как би могъл да живее в постоянен страх, че може да я загуби?

Върна обратно снимката на мястото й и се облегна назад с ръце на тила. Струваше му се безсмислено да продължи да работи, преди да му се обадят от Фелбака. Най-много от всичко му се искаше да се прибере вкъщи, да се пъхне в леглото и да прекара остатъка от деня, завит през глава. Някой почука на вратата и разсея тежките му мисли.

— Влез.

Аника предпазливо надникна в стаята.

— Извинявай, че те безпокоя. Исках само да ти кажа, че се обади съдебният лекар и каза, че са получили тялото и докладът от аутопсията ще е готов след два дни.

Патрик кимна уморено.

— Благодаря, Аника.

Жената се поколеба.

— Вие с Ерика познавахте ли я?

— Да, дори напоследък доста често срещах и Сара, и майка й. Шарлот и Ерика се сприятелиха след раждането на Мая.

— Имаш ли представа как се е случило?

Патрик въздъхна и запрелиства листовете на бюрото си, без да поглежда Аника.

— Удавила се е, както вероятно вече си чула. Сигурно е слязла на кея да си играе, паднала е във водата и не е могла да изплува. Водата е толкова студена, че сигурно бързо е премръзнала. Най-ужасно беше, че трябваше да съобщя на Шарлот за случилото се…

Гласът му секна и той извърна лице, за да скрие напиращите сълзи.

Разбирайки, че сега е по-добре да не го тревожи, Аника затвори внимателно вратата. И на нея не й спореше работата този ден.

 

 

Ерика отново погледна часовника. Шарлот трябваше да дойде преди половин час. Понагласи нежно Мая, която сучеше от гърдата й, и се протегна към телефона. Сигналите се заредиха един след друг, но никой не вдигна. Странно, сигурно е излязла и е забравила за срещата им. Макар че това изобщо не й бе присъщо.

Двете се бяха сближили доста през последните месеци. Дали защото се намираха в труден етап от живота си, или пък просто си приличаха? Интересно бе, че чувстваше Шарлот като своя сестра, дори по-близка от Ана. Знаеше, че Шарлот се притеснява искрено за нея, и това й даваше някаква сигурност в хаоса, в който сега живееше. През целия си живот Ерика се бе грижила за някого и най-вече за Ана, затова беше толкова приятно поне за малко да се почувства в ролята на слаба и беззащитна. Същевременно знаеше, че и Шарлот си има своите грижи. Не само защото семейството й бе принудено да живее с Лилиан, която очевидно не беше с лек характер. Имаше и още нещо. Всеки път щом Шарлот споменеше съпруга си Никлас, чертите й се изостряха, а в погледа й пробягваше притеснение. Ерика го бе виждала няколко пъти набързо, но шестото й чувство подсказваше, че не може да му се вярва. Не, това бе твърде силно казано. По-скоро й се струваше, че Никлас е изтъкан от добри намерения, но в края на краищата винаги поставя собствените си желания и интереси на първо място. Разказите на Шарлот само потвърждаваха нейното усещане. Макар че трябваше да чете между редовете, докато приятелката й величаеше съпруга си. Тя се възхищаваше от него и неведнъж бе споменавала колко й е провървяло, че той я е избрал за своя съпруга. Ерика не можеше да отрече, че Никлас по външност бе по-привлекателен от Шарлот — висок, рус, строен, така го описваха новите му пациентки — а и за разлика от жена си, имаше университетска диплома. По отношение на душевните качества обаче тя печелеше по точки. Никлас бе този, който трябваше да благодари на щастливата си звезда. Шарлот беше любвеобилна, мъдра и добра жена и когато Ерика успее да преодолее състоянието си на пълна апатия, ще направи всичко възможно, за да й помогне да го прозре. За съжаление, нямаше сили за нищо друго, освен да се притеснява за приятелката си.

Няколко часа по-късно навън се спусна пълен мрак и зад прозореца се разрази буря. Ерика погледна часовника и разбра, че сигурно е заспала с Мая на ръце, която използваше гърдите й вместо биберон. Тъкмо се пресегна към телефона, за да позвъни на Шарлот, когато чу външната врата да се отваря.

— Кой е?

Патрик трябваше да се прибере едва след два часа. Може би Шарлот най-после бе решила да се появи.

— Аз съм.

Гласът на Патрик прозвуча толкова безжизнено, че изпълни сърцето й с тревога.

Когато влезе във всекидневната, съмненията й се усилиха още повече. Лицето му бе посивяло, а очите му просветнаха едва след като видя Мая, която все още спеше в скута на Ерика. Патрик се доближи до тях само с две крачки и преди Ерика да се усети, грабна спящото дете и го притисна силно. Не отпусна здравата прегръдка дори след като Мая се събуди, стресната от внезапния полет, и се разрева с пълно гърло.

— Какво правиш? Изплаши детето!

Ерика се опита да издърпа плачещото дете от прегръдката му, за да го успокои, но той я спря и притисна дъщеря си още по-силно. Мая зарева почти истерично, а Ерика го заудря по ръката и се развика:

— Я се стегни! Какво ти става? Не виждаш ли, че тя се уплаши?

От тези думи Патрик сякаш се опомни и погледна учудено дъщеря си, която бе почервеняла от страх и обида.

— Извинявай.

Патрик подаде детето на Ерика, която започна да го люлее, опитвайки се да го успокои.

Скоро детският плач поутихна и премина в тихо хлипане. Ерика се обърна към Патрик, който седеше на дивана, вторачен в бушуващата буря.

— Какво се е случило, Патрик? — попита го Ерика нежно. В гласа й се прокрадна нотка на безпокойство.

— Днес получихме сигнал за удавено дете. От Фелбака. Двамата с Мартин отидохме на мястото.

— О, боже. Какво се е случило? Кой се е удавил?

В следващия миг мислите й се подредиха като парченца от пъзел и всичко й се изясни.

— Господи — повтори Ерика. — Сара е, нали? Шарлот обеща да намине днес следобед, но така и не се появи. Опитах да й се обадя, но никой не отговори. Права съм, нали? Намерили сте Сара.

Патрик успя само да кимне, а Ерика се свлече във фотьойла. Краката й омекнаха. Спомни си как оня ден Сара подскачаше по дивана в дневната им. Спомни си как огнената й коса летеше във въздуха, а смехът й се лееше като буен ромолящ поток.

— О, боже — отрони Ерика за трети път и притисна устата си с ръка.

Сърцето й се сви на топка. Патрик, стиснал челюсти, продължаваше да гледа тъпо навън.

— Беше ужасно, Ерика. Не познавах Сара добре, но като я видях да лежи безжизнена в лодката… През цялото време пред очите ми беше Мая. И това не ми дава мира. Представи си това да беше се случило с Мая! А после трябваше да отида да съобщя на Шарлот…

От гърдите на Ерика се изтръгна приглушено измъчено ридание. Нямаше думи да опише състраданието, което изпълни душата й. Към Шарлот и дори към Никлас. Тя разбра защо Патрик реагира толкова бурно, като се върна у дома и прегърна силно дъщеря им. Никога повече нямаше да я пусне. Щеше да я задържи в прегръдката си завинаги, в безопасност. Мая се размърда неспокойно. С присъщата за малките деца чувствителност усети, че нещо не е наред.

Бурята продължаваше да вилнее и Патрик и Ерика мълчаливо наблюдаваха буйната игра на стихията. Не можеха да прогонят мисълта за откраднатия от морето детски живот.

 

 

Съдебният лекар Турд Педерсен пристъпи към работа с необичайно угрижен вид. Дългогодишната му практика толкова бе притъпила чувствата му, че нито една от кошмарните картини, с които се сблъскваше по време на работа, не оставяше дълготрайни следи в съзнанието му — тази негова закоравялост будеше възхищение у едни и омерзение у други. Въпреки това му се струваше твърде неестествено да прокара скалпела през детското тяло — това противоречеше на всичките му инстинкти, независимо от опита или рутината, натрупани през годините. Нямаше възпиращ механизъм, който да го предпази при вида на детската беззащитност, и той усети, че ръката му трепери леко, когато я прокара по момичешките гърди.

Предполагаемата причина за смъртта бе удавяне. Така му съобщиха в началото и сега му оставаше или да я потвърди, или да я отхвърли. До този миг всичко свидетелстваше за първото.

Посинялото тяло изглеждаше още по-бледо на фона на безмилостната силна светлина в залата за аутопсии, сякаш момичето зъзнеше. От хладната алуминиева маса под нея лъхаше студ и Педерсен потръпна под зелените си работни дрехи. Детето беше съвсем голо. Струваше му се нередно да докосва и да реже беззащитното телце. Опита се да прогони тази мисъл. Знаеше, че работата му бе важна и за нея, и за родителите й, макар че понякога им бе трудно да го разберат сами. Щяха да се справят по-лесно с болката и скръбта, ако знаеха истинската причина за смъртта на любимото си чедо. Няма значение, че в този случай всичко изглеждаше напълно ясно. Правилата си бяха правила. Осъзнаваше това отлично в чисто професионален план, но не можеше да пренебрегне факта, че той самият е баща на две момченца, и понякога се питаше дали работата му не е напълно лишена от човещина и хуманност.