Камила Лекберг
Каменоделецът (26)

Ню Йорк, 1946

Животът от другата страна на океана се оказа по-различен от очакваното. Около устата й се появиха тънки бръчици на горчивина и разочарование, но дори и на четирийсет и две, Агнес все още бе красива жена.

През първите няколко години се радваше на добър живот. Парите на баща й осигуряваха желания лукс, а ухажорите я глезеха още повече. Не й липсваше нищо. В елегантния й апартамент в Ню Йорк винаги цареше веселие, а красавците се редяха на опашка. Отрупваха я с предложения за женитба, но тя все ги отхвърляше в очакване на някой по-богат, по-елегантен, по-известен в светските кръгове. Убиваше времето с всевъзможни глезотии и не се лишаваше от нищо. Сякаш искаше да компенсира изгубените години и затова трябваше да взема от живота два пъти повече от другите хора. Имаше нещо трескаво във всичко — в любовта, в забавленията, в това, как пръскаше пари за дрехи, бижута и мебели за апартамента. Но тези години останаха далеч в миналото.

Баща й загуби всичко по време на кризата. Богатството му се стопи в миг заради няколко глупави инвестиции. Когато получи телеграмата, изпадна в такава ярост от детинската му наивност, че я накъса на парчета и я стъпка с крака. Как бе посмял да пропилее цялото й наследство? Да я лиши от финансова сигурност, от всичко, което трябваше да й осигури безоблачен живот.

Изпрати му телеграма, в която надълго и нашироко му обясни какво мисли за него и как е съсипал живота й.

Когато една седмица по-късно получи известие, че баща й се е самоубил с изстрел в слепоочието, просто сви устни, смачка хартийката и я изхвърли в кошчето за боклук. Нито се изненада, нито се разстрои. Според нея той си получи заслуженото.

Последваха няколко трудни години. Несравними с годините, прекарани с Андерш, но все пак й се наложи да се бори за оцеляването си. Сега можеше да разчита единствено на добрата воля на кавалерите си. След като остана без собствени средства, заможните изискани ухажори се смениха с по-обикновени поклонници. Предложенията за брак секнаха. Мъжете вече искаха друго от нея, но докато си плащаха, нямаше да им отказва. Явно тежкото раждане беше повредило нещо в организма й и вече не можеше да забременее — това я правеше още по-ценена. Никой от тях не желаеше да стане зависим от нея заради едно дете, а тя самата по-скоро би скочила от балкона, отколкото да преживее този кошмар отново.

Наложи се да се откаже от хубавия апартамент и да го смени с далеч по-малък, по-мрачен и отдалечен от центъра. Там вече не се организираха приеми, а по-голямата част от имуществото бе заложена или продадена.

Войната още повече влоши нещата. И Агнес за първи път, откакто напусна пристанището на Гьотеборг, изпита носталгия към дома. Носталгията ставаше все по-силна и накрая тя взе решение да се върне в Швеция веднага щом войната свърши. В Ню Йорк не я задържаше нищо, но във Фелбака я очакваше собствен дом. След съдбоносния пожар баща й реши да купи имота, на който беше изградена къщата им, и да построи нова. Може би с надеждата, че Агнес някой ден ще се върне. Къщата беше на нейно име и затова не му я взеха, когато загуби всичко. Беше отдадена под наем вече години наред, а парите отиваха в специална нейна сметка, в случай че се завърне. На няколко пъти се опита да ги изтегли, но винаги й отказваха — баща й изрично беше наредил, че може да ги получи само ако се завърне в родината си. Тогава се ядосваше на несправедливостта му, но сега трябваше да признае, че решението му бе доста разумно. Агнес прецени, че парите ще й стигнат поне за една година, а през това време трябваше да намери някой, който да я издържа.

За да осъществи този план, трябваше да съчини легенда за съдбата си. Затова продаде всичко, което й беше останало, и си купи великолепни дрехи и два изискани куфара. Те си останаха празни, защото нямаше с какво да ги напълни, но това никой нямаше да разбере. Представяше се като успяла дама, вдовица на заможен съпруг с неясен бизнес. „Нещо в сферата на финансите“ — така възнамеряваше да отговаря, ако я попитаха, и разбира се, да свива рамене. Не се и съмняваше, че ще се хванат на въдицата. Сънародниците й бяха толкова наивни и се възхищаваха от всеки, посетил обетованата земя. На никого не би се сторило странно нейното триумфално завръщане. Никой не би заподозрян нещо.

Кеят беше пълнен с народ. Агнес разбутваше хората наоколо, за да си проправи път с куфарите в ръка. Парите не й стигнаха за каюта нито в първа, нито във втора класа, затова трябваше да обитава сред сивата маса в трета класа, където без съмнение, щеше да изглежда като странна птица. С други думи, никой от пътниците нямаше да повярва, че е изискана дама, но слезеше ли в Гьотеборг, вече нямаше да има значение как е пътувала.

Усети как нещо топло докосна ръката й. Сведе поглед и видя малко момиченце в бяла рокличка с волани, което я гледаше с насълзени очи. Тълпата около тях се сгъстяваше все повече. Хората се движеха напред-назад и никой не забелязваше бедното изгубено дете.

— Къде е майка ти? — попита Агнес на английски.

Детето се разрида още по-силно, а тя съобрази, че момиченцето бе твърде малко, за да може да говори. Явно току-що беше проходило и всеки момент можеше да падне в краката на сновящата наоколо тълпа.

Агнес хвана детето за ръка и се огледа, но никъде не се виждаха родителите му. Накъдето и да погледнеше, виждаше само хора в грубо работническо облекло, а момичето явно принадлежеше към друг слой на обществото. Агнес вече се канеше да извика някого на помощ, когато й хрумна нова мисъл. Дръзка, нечувано дръзка, но гениална. Дали историята за богатия й съпруг, който я оставил вдовица, нямаше да прозвучи още по-достоверно, ако доведе със себе си и дете? Все още добре помнеше колко луди бяха момчетата, но момиченцето е нещо съвсем различно. Толкова е сладка. Ще я облича в хубави роклички, а русите й къдрици бяха създадени за розови панделки. Същинско малко съкровище. Тази мисъл все повече я завладяваше и Агнес за секунда взе решение. Хвана двата куфара в една ръка, грабна детето в другата и тръгна решително към кораба. Никой не й обърна внимание, докато се качваше, а тя потисна желанието си да се огледа. Трябваше да се държи самоуверено, сякаш детето е нейно. Момиченцето дори бе спряло да плаче и послушно я последва, без да се съпротивлява. Агнес прие това като знак, че постъпва правилно. Родителите й едва ли са се държали добре с нея, щом толкова сговорчиво тръгна с чужд човек. Ще мине време и Агнес ще й даде всичко, за каквото може да мечтае. Не се съмняваше, че ще бъде прекрасна майка. Момчетата бяха толкова неуправляеми, но момичето е друго нещо. С нея всичко ще е различно.

 

 

Никлас дотича веднага щом Шарлот му позвъни. Тя не искаше да обяснява по телефона защо го вика и той се втурна вкъщи запъхтян. Слизащата по стълбата с поднос в ръка Лилиан го изгледа учудено.

— Защо си вкъщи?

— Шарлот ми се обади. Знаеш ли за какво става дума?

— Не, тя никога нищо не споделя с мен — сопна се Лилиан, но веднага се опита да замаже положението. — На плота в кухнята има плик с пресни кифлички. Току-що ги донесох.

Никлас, без да я изслуша, изтича надолу. Нямаше да се учуди, ако тъща му застане с прилепнало до вратата ухо и да подслушва разговора им.

— Шарлот?

— Тук съм, сменям памперса на Албин.

Никлас влезе в банята и я намери застанала с гръб към него до масата за преповиване. По позата й личеше, че тя е ядосана.

— Е, какво се е случило? Нима е толкова важно? Аз, между другото, имам приемен час — каза той, като помнеше, че нападението е най-добрата защита.

— Обади се Мартин Мулин.

Той се помъчи да си спомни името.

— От участъка в Танумсхеде — поясни Шарлот.

Никлас си спомни младия луничав полицай.

— И какво му е притрябвало? — попита Никлас разтревожено.

— Разбрали са, че някой е заплашвал Сара. В деня, преди да бъде убита.

Гласът й бе леденостуден, а Никлас я изчака да продължи.

— Иии?

— Става дума за възрастен мъж с побеляла коса и черни дрехи. Нарекъл я е „дяволско отроче“. Да ти звучи познато?

— По дяволите — изруга Никлас и изтича нагоре по стълбата.

Когато отвори вратата към първия етаж, без малко не събори Лилиан. Оказа се прав. Вещицата ги бе подслушвала. Но сега нямаше време да се разправя с нея. Нахлузи обувките на краката си, без дори да ги завърже, грабна якето си и изтича към колата.

Профуча с бясна скорост през градчето и след десет минути заби спирачки пред вратата на родителите си. Къщата се намираше на върха на хълма, над игрището за миниголф. Беше си все същата както през детските му години. Никлас отвори рязко вратата на колата и дори не си направи труда да я затвори. Хукна към входа. Спря се за секунда, пое си дълбоко дъх и почука. Надяваше се баща му да е вкъщи. Макар да не вярваше в християнските традиции, не смяташе за прилично да вдига скандал в черквата.

— Кой е? — откъм вътрешността на къщата се чу добре познатият твърд глас.

Никлас хвана дръжката. Беше отключено, както обикновено. Без да се колебае, влезе вътре и извика:

— Къде си, проклет стар глупако?

— Какво, за бога, се е случило?

Майка му излезе в коридора от кухнята с кърпа и чиния в ръка.

От дневната се появи строгата фигура на баща му.

— Попитай него.

Никлас посочи с трепереща ръка към баща си, когото не бе виждал отблизо от седемнайсетата си година.

— Нямам представа за какво говори. — Баща му дори не погледна сина си. — Каква наглост да идва тук и да ми крещи! Стига сцени, да се маха оттук.

— Много добре знаеш за какво говоря, проклетнико! — Никлас видя със задоволство как баща му изтръпна от тази обида. — Само истински страхливец би се нахвърлил върху малко дете! Ако си я пипнал с пръст, ще се погрижа никога повече да не се изправиш на крака, дяволско изчадие такова…

Майка му изгледа ужасено ту единия, ту другия, преди да надигне глас. Това се случваше толкова рядко, че Никлас веднага млъкна и даже баща му затвори уста, без да е казал нещо.

— Може ли някой да ми обясни какво става? Никлас, не може да се втурваш така вкъщи и да ни крещиш. Ако става дума за Сара, и аз имам право да знам.

Никлас си пое дълбоко дъх и изсъска през зъби:

— Полицаите са разбрали, че оня там — дори не искаше да погледне към баща си — е крещял на Сара и я е заплашвал. В деня, преди да умре. — Отново го обзе силна ярост и се разкрещя: — Какво, по дяволите, ти има? Как може да си позволиш да изплашиш до смърт едно седемгодишно дете и да го наричаш „дяволско изчадие“?! Не разбираш ли, че тя беше само на седем години. На седем! Да не мислиш, че ще повярвам, че това е случайно съвпадение?! Да се нахвърлиш върху нея ден преди да бъде убита! А? — Никлас пристъпи към баща си и той направи крачка назад.

Аста гледаше втрещено мъжа си.

— Вярно ли е? Истината ли казва синът ни?

— Нямам намерение да отговарям на подобни въпроси. Само Господ може да ме държи отговорен за постъпките ми — изрече Арне тържествено и обърна гръб на сина си и на жена си.

— Дори не се и опитвай да се измъкнеш. Сега ще отговаряш пред мен.

Никлас погледна учудено майка си, която последва Арне в дневната със свити в юмруци ръце. Дори Арне остана учуден, че жена му си позволява да му възрази. Отваряше и затваряше уста, без да произнесе нито звук.

— Отговори ми, ако обичаш — продължи Аста и тръгна към Арне, който отстъпваше назад. — Виждал ли си се със Сара?

— Да — сопна й се Арне, правейки последен опит да запази авторитета си, който притежаваше от четирийсет години като някаква даденост.

— И какво й каза?

Фигурата на Аста се извиси заплашително над главите им.

Никлас се стресна, а в очите на баща му се мерна страх.

— Е, бях принуден да проверя дали е по̀ стока от баща си. Дали е наследила повече черти от моя род.

— От твоя род — изсъска Аста. — Че какво има за наследяване. Сред роднините ти има само псевдоправедници и високомерни надути лелки. Хора за чудо и приказ! Е, и до какъв извод стигна?

Арне й отвърна обидено:

— Мълчи, жено! Аз съм от праведно семейство. От пръв поглед личеше, че момичето не е читаво. Надуто, нагло и вресливо — неподобаващо поведение за малка госпожица. Опитах се да й разкажа за Господ, а тя ми се изплези. Затова й казах някои истини. Смятам, че имам пълното право да го сторя. Явно никой не се е постарал да я възпита, затова трябваше да й се обяснят някои неща.

— И затова я изплаши до смърт? — възкликна Никлас и сви юмруци.

— Видях как дяволът в нея се смали пред очите ми от страх — гордо заяви Арне.

— Ах, ти, стар проклетнико…

Никлас пристъпи към него, но в тоя миг някой почука силно на вратата.

Времето сякаш спря за секунда и напрежението спадна. Никлас разбираше, че бе на косъм да извърши най-големия грях. Започнеше ли да удря баща си, нямаше да спре.

Обърна се и излезе от стаята, без да погледне нито майка си, нито баща си. Отвори външната врата. Мъжът, изглежда, се изненада да го види тук.

— Ъъъ, здравейте. Аз съм Мартин Мулин. Виждали сме се и преди. Аз съм от полицията. Искам да поговоря с баща ви.

Никлас отстъпи настрани мълчаливо и тръгна към колата. Усети как полицаят го проследи с поглед.

 

 

— Къде е Мартин? — попита Патрик.

— Отиде във Фелбака — отговори Аника. — Шарлот веднага идентифицира лошия чичко. Става дума за дядото на Сара, Арне Антонсон. Явно човекът не е съвсем с всичкия си. А и двамата със сина му не си говорят от доста години.

— Дано Мартин се сети да провери алибито му и за сутринта на убийството, и за новия инцидент с малкото момченце.

— Преди да излезе, провери точния час на инцидента от вчера. Между един и един и половина, нали?

— Да. Добре че поне на някого мога да разчитам.

Аника присви очи.

— Мелберг още ли не е говорил с Ернст? Доста се изненадах, като го видях тази сутрин. Мислех, че поне временно ще го отстранят, ако не друго.

— Да, знам. И аз си помислих така, като го изпрати вчера вкъщи. И мен ме учуди, че се появи днес, все едно нищо не се е случило. Трябва да поговоря с Мелберг. Този път няма да му позволя да си затвори очите. Иначе аз ще напусна! — Патрик се намръщи.

— Недей да говориш така — ужаси се Аника. — Поприказвай си с Мелберг. Той сигурно вече е решил как да постъпи с Ернст.

— И сама не си вярваш.

Аника сведе поглед. Беше прав. Наистина сама не си вярваше. Тя смени темата на разговора.

— Кога ще разпитвате Кай отново?

— Мислех да е сега, но ми се искаше и Мартин да присъства…

— Току-що тръгна, така че сигурно ще се забави. Опита се да ти се обади, но явно си говорил по телефона.

— Да, проверявах алибито на Никлас за вчерашния ден, което, между другото, се оказа желязно. Работил е с пациенти без почивка от дванайсет до три. Проверих не само официалния му график, но и разговарях с всичките пациенти.

— Какво означава това?

— Де да знаех. — Патрик се почеса по носа. — Това не променя факта, че няма алиби за сутринта на убийството, пък и да не забравяме, че се опита да ни излъже. Но явно няма вина за случилото се вчера. Йоста трябваше да се свърже с другите от семейството и да ги разпита какво са правили по това време.

— Предполагам, че ще попиташ и Кай.

Патрик кимна.

— Как иначе. Както и жена му. И сина му. Мислех да говоря с тях след разпита на Кай.

— И все пак извършителят може да се окаже някой друг, когото дори и не подозираме — предположи Аника.

— И това е най-големият проблем. Докато ние тук се въртим и се мъчим, убиецът сигурно си седи вкъщи и ни се надсмива. Но след вчерашния ден съм напълно сигурен, че той или тя са някъде наблизо и сигурно става дума за някой местен.

— А може и вече да сме го хванали — кимна Аника към килията.

Патрик се усмихна.

— Така е. Сега обаче трябва да говоря с един мъж за едно яке…

— Успех — извика Аника след него.

 

 

— Дан! Дан! — разкрещя се Ерика. Усети паниката в гласа си и се уплаши още повече. Разрови трескаво дрехите в количката, сякаш дъщеря й можеше да се е скрила в някой ъгъл. Но количката беше празна.

— Какво има? — Дан дотича и се огледа притеснено. — Какво се е случило? Защо викаш?

Ерика се опита да му отговори, но езикът й се бе схванал и не можа да произнесе нито звук. Само му посочи с трепереща ръка към количката. Дан не повярва на очите си, като видя празния кош. С ужас осъзна какво се бе случило.

— Къде е Мая? Няма ли я? Къде е?…

Без да завърши изречението, объркан, Дан се заоглежда наоколо. Ерика, треперейки, се вкопчи в ръката му. Едва сега доби дар слово и думите й потекоха като неудържим поток.

— Трябва да я намерим! Къде е дъщеря ми? Къде е Мая? Къде е тя?

— Тихо, успокой се, ще я намерим. Не се притеснявай, всичко ще се нареди.

Той се опита да потисне собствената си паника, за да успокои Ерика. Сложи ръце на раменете й и я погледна в очите.

— Трябва да се опитаме да запазим спокойствие. Върви да се обадиш в полицията. Хайде, всичко ще се оправи.

Ерика усети как гръдният й кош потръпваше нервно при всяко вдишване, но въпреки това стори каквото й каза. Дан остави външната врата отворена и студеният вятър нахлу в къщата. Но това нямаше значение. Тя не усещаше нищо друго освен обхваналия я ужас, от който беше като вцепенена, а мозъкът й отказваше да работи. Не можеше да си спомни къде е оставила телефона и се защура из стаята. Издърпа всички възглавници на земята и хвърляше на пода каквото й попаднеше пред очите. Накрая забеляза слушалката на масата, хвърли се да я вземе и със сковани пръсти се опита да набере номера на участъка. В това време чу гласа на Дан откъм двора:

— Ерика, Ерика, намерих я!

Ерика захвърли слушалката и се втурна навън. Изтича по чорапи надолу по стълбата и продължи по алеята за паркиране. Студът и влагата се просмукаха през дрехите й, но тя не го забелязваше. Виждаше само Дан да тича към нея откъм задната част на двора, носейки нещо в ръце. Чу се силен детски плач и усети как облекчението се разля като огромна вълна в душата й. Мая плачеше, значи беше жива.

Ерика пробяга последните метри, които я деляха от Дан, и грабна детето от ръцете му. Хлипайки, силно притисна дъщеря си до себе си, застана на колене, сложи Мая на земята и свали червения й гащеризон, за да я огледа добре. Детето изглеждаше невредимо и се разпищя с цяло гърло, махайки с ръчички и крачета. Ерика я вдигна, без да се изправя, и отново силно я прегърна. Сълзите й на облекчение се сляха с изливащия се от небето дъжд.

— Хайде, нека да влезем вътре. Съвсем ще се намокриш. — Дан внимателно й помогна да се изправи.

Ерика го последва, здраво прегърнала детето си. Никога не бе изпитвала подобно облекчение — усещаше го с всяка фибра на тялото си. Сякаш някой бе откъснал част от нея и след това отново я бе върнал. Тя продължаваше сподавено да хлипа и Дан я галеше нежно по рамото, за да я успокои.

— Къде я откри?

— Беше на земята пред входа.

Двамата едва сега разбраха, че някой е преместил Мая до там. Беше я вдигнал от количката, промъкнал се покрай къщата и я е занесъл от другата страна. Ужасът при мисълта как е станало всичко това предизвика у Ерика нови ридания.

— Тихо… Всичко свърши — утешаваше я Дан. — Важното е, че я открихме невредима. Но трябва веднага да се обадим в полицията. Или вече си го сторила?

Ерика поклати глава.

— Трябва да позвъним на Патрик. Моля те, обади се ти, не искам никога вече да я изпускам от прегръдката си.

Ерика притисна Мая още по-силно до себе си и изведнъж забеляза нещо, което беше пропуснала. Огледа по-внимателно гащеризончето на детето.

— Какво е това? Каква е тази чернилка?

Дан погледна изцапаната дрешка и попита за номера на Патрик. Ерика с треперещ глас издиктува цифрите. Коремът й се сви на тежка топка.

 

 

Дните й се сливаха. Усещаше парализиращо чувство на безпомощност. Не можеше да скрие нищо от него — нито дума, нито постъпка. Следеше всяка нейна крачка.

Агресията му все повече нарастваше. Вече дори не криеше насладата си от причинените й болка и унижение. Удовлетворяваше всяко свое желание по всяко време, а горко й, ако му се възпротивеше. Вече дори не се опитваше. Без съмнение, той не беше с всичкия си. Нямаше никакви задръжки, а в очите му се спотайваше злоба, която събуждаше инстинкта й за оцеляване — затова му се подчиняваше напълно. Само и само да я остави жива.

За себе си вече не се надяваше на нищо добро. Най-много я болеше за децата. Бяха ги спрели от детската градина и сега водеха същия затворен живот като нея. Гледаха я с безизразни очи и я следваха по петите и за нея това беше безмълвен укор. Ана признаваше напълно вината си. Трябваше да ги защити. Трябваше да прогони Лукас от живота им, нали такъв беше планът й от самото начало. Но после се уплаши, прояви моментна слабост и отново попадна в клопката му. Остави го да я убеди, че така е най-добре за децата, че така ще им осигури безопасност. Всъщност не й стигна кураж. Стана жертва на навика си да избира най-лесния път. Сега обаче се оказа, че е поела в грешна посока. Пътят излезе тежък и трънлив. Най-лошото бе, че поведе и децата си по него.

Понякога си представяше как го убива. Така или иначе, смъртта му бе неизбежна, но тя можеше да я изпревари. Гледаше го нощем как спи до нея, гледаше го часове наред, докато лежеше будна, без да може да потъне в дебрите на съня. С наслада си представяше как острието на кухненския нож се забива в плътта му и прекъсва тънката нишка, на която се крепи животът. Друг път буквално усещаше въжето в ръцете си, което увива и затяга около врата му.

Но всичко си оставаше с мечтите. Нещо, може би вродената й страхливост, я караше спокойно да лежи в леглото, когато мрачните мисли се блъскаха в съзнанието й.

Понякога нощем си представяше детето на Ерика — момиченцето, което още не бе видяла. Завиждаше й. Това дете щеше да получава същата топлина и грижи, които Ерика й даряваше, докато растяха заедно по-скоро като майка и дъщеря, отколкото като сестри. Но тогава не го оценяваше. Чувстваше се притисната в ъгъла и подчинена. Горчивината от липсата на майчинска любов превърна сърцето й в корав камък и тя не можеше да оцени грижите на сестра си. Надяваше се, че Мая ще се окаже по-възприемчива към океана от любов, който можеше да й даде Ерика. И не само заради сестра си. Въпреки разликата в годините и разстоянието, което ги разделяше, Ана познаваше отлично сестра си и разбираше, че Ерика изпитва нужда от ответна любов. Най-странното е, че Ана винаги я бе смятала за по-силна, и това разсейваше горчивината й. Сега, когато самата тя бе по-слаба от всякога, проумяваше истинската същност на сестра си. Ерика се страхуваше, че хората може да си мислят като майка им, която очевидно смяташе дъщерите си за недостойни за любов. Би искала сега да прегърне Ерика и да й благодари за годините безкористни грижи, за безпокойството, за напътствията, за загрижените погледи, с които посрещаше грешките на Ана. Да й благодари за всичко, което преди я задушваше и й тежеше като окови. Каква ирония на съдбата! Преди всъщност дори не знаеше какво е истинското насилие и оковите. Разбра го едва сега.

Чу как ключът се завърта в ключалката и трепна. Децата замряха на място, както си играеха тихо на пода.

Ана се изправи и отиде да го посрещне.

 

 

Арнолд го гледаше загрижено през тъмните си слънчеви очила. Шварценегер. Терминаторът. Ех, да можеше да е като него. Готин. Печен. Машина без чувства.

Себастиан се взираше в плаката на стената над леглото си. Гласът на Рюне все още ехтеше в съзнанието му, фалшивият му притеснен глас. Престорената му загриженост. Всъщност се притесняваше единствено какво ще кажат хората. Опита се да си спомни точните му думи:

— Научих, че Кай е обвинен в ужасни престъпления. Трудно ми е да повярвам, че е истина, но въпреки това съм длъжен да те попитам дали се е случвало да се държи непристойно с теб или с други момчета? Например гледал ли ви е, докато се къпете, или нещо подобно?

Себастиан се изсмя вътрешно на наивността му. Дали ни е гледал, докато се къпем… Та това бе нищо в сравнение с всичко останало, което тровеше живота му. Което сега ще се узнае. Вече знаеше как става това — правят снимки, пазят ги и ги разменят помежду си. Колкото и добре да ги криеха, сега щяха да излязат наяве.

Няма да мине и ден, и за това ще научи цялото училище. Момичетата ще го гледат, сочат с пръст и ще му се присмиват, а момчетата ще ръсят шеги за гейове по негов адрес и ще му махат женствено с ръка всеки път щом мине покрай тях. Никой нямаше да го съжали. Никой нямаше да види зейналата в гърдите му рана.

Себастиан се обърна наляво и се загледа в плаката с Клинт в ролята на Мръсния Хари. Ех, да имаше такъв пистолет. Или още по-добре — автомат. Щеше да последва примера на момчетата в САЩ. Да се втурне в училището в дълго черно палто и да премаже всеки, изпречил се на пътя му. Най-вече готините. Те бяха най-ужасни. Но Себастиан знаеше, че това са случайно мярнали се мисли. Знаеше, че е неспособен да нарани някого. Всъщност какво му бяха виновни те. Вината си бе изцяло негова и затова можеше да нарани само себе си. Можеше да ги спре. Каза ли им изобщо някога „не“? Надяваше се Кай да види мъката му, да съзре болката в очите му и сам да спре.

Всичко бе толкова сложно. Донякъде още беше привързан към Кай. В началото той беше мил с него и дори го даряваше с бащинска обич, която така и не получи от Рюне. С Кай можеше да си говори за всичко. За даскалото, за момичетата, за майка му и за Рюне. Кай го прегръщаше и го изслушваше. Едва по-късно нещата излязоха от релси.

В къщата цареше тишина. Рюне отиде на работа, доволен от получения отговор. Обвиненията срещу Кай са фалшиви, както си и мислеше. Дори очакваше да го види скоро и да го чуе как се оплаква от неоснователните обвинения на полицаите.

Себастиан стана от леглото и излезе от стаята си. Спря се за миг на прага и се обърна назад. Изгледа ги един по един и им кимна като за поздрав. Клинт, Силвестър, Арнолд, Жан-Клод и Долф. Те олицетворяваха всичко онова, което той не беше.

За кратък миг му се стори, че отвърнаха на поздрава му.

 

 

Адреналинът все още пулсираше в тялото му след срещата с баща му. Никлас бе в такова бойно настроение, че реши да продължи към следващия човек, с когото имаше неуредени сметки.

Спусна се надолу по хълма Галербакен и рязко заби спирачки, когато видя Жанет в магазина да се подготвя за честването на Деня на Вси светии. Никлас паркира колата и влезе вътре. За първи път, откакто я познаваше, не усети онова трепетно чувство, което изпитваше при вида й. Изпита горчивина и яд от отвращение и към себе си, и към нея.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Жанет се обърна и го изгледа студено, а Никлас така блъсна вратата след себе си, че табелката с надпис „Отворено“ се разтресе.

— Не разбирам за какво говориш.

Жанет му обърна гръб и продължи да изпразва кашона с най-различни предмети за украса, на които да сложи етикет с цена и да ги подреди по полиците.

— Напротив. Отлично разбираш за какво говоря. Била си в участъка и си им наговорила куп глупости, че съм те принудил да излъжеш за алибито ми. Как можа да паднеш толкова ниско? Отмъщение ли търсиш, или просто ти доставя удоволствие да създаваш проблеми на хората? И за какво, по дяволите, го правиш? Загубих дъщеря си преди седмица, а ти не можеш да проумееш, че не искам повече да мамя жена си.

— Толкова много ми обещаваше. — В очите на Жанет проблеснаха искри. — Обеща ми, че ще сме заедно, че ще се разведеш с Шарлот и ще създадем семейство. Обеща ми куп неща, Никлас.

— Така е и защо, по дяволите, го сторих според теб? Защото искаше да го чуеш. Защото с готовност си отваряше краката, когато ти говорех за годежен пръстен и съвместното ни бъдеще. Защото от време на време ми се искаше да се развличам с теб в леглото. Едва ли може да си толкова глупава, че да ми вярваш. Познаваш отлично правилата на играта. Все пак не съм първият женен мъж, минал през леглото ти — добави Никлас грубо, макар да виждаше как след всяка следваща дума тя се свива като от удар.

Вече не даваше пет пари за нея. Прекрачи границата и нямаше смисъл да се опитва да замаже положението или да щади чувствата й. Можеше да й каже само горчивата, болезнена истина, а тя не заслужаваше друго след долната си постъпка.

— Проклета свиня — извика Жанет и посегна към един от разопакованите предмети.

Една порцеланова фигурка прелетя край главата му, но вместо да го уцели, се заби във витрината. Стъклото се пръсна с оглушителен трясък и на пода се посипаха хиляди парчета. Настъпи тишина, също толкова оглушителна като предхождащия я гръм, а стените отвърнаха на екота. Двамата се гледаха втренчено с искряща в очите ярост. Накрая Никлас се обърна и спокойно излезе от магазина. Единственият звук, който раздра тишината, бе проскърцването на стъпките му по счупеното стъкло.

 

 

Арне гледаше безпомощно как тя събира нещата си. Добре че Аста бе твърдо решена да довърши започнатото, иначе погледът му със сигурност щеше да я изненада и разколебае. Мъжът й никога преди не бе проявявал безпомощност. Яростта й даде сили да продължи да сгъва дрехите си и да ги подрежда в големия куфар. Все още не знаеше нито как ще го изнесе от къщи, нито къде ще отиде. Не че имаше някакво значение. Не желаеше да остане нито секунда повече в дома му. Най-накрая прозря истината. Чувството й, че нещо не е наред, че Арне не може да е прав за всичко, надделя. Той не беше нито всемогъщ, нито съвършен, а просто един слаб, жалък човечец, който изпитваше удоволствие да мачка хората. А и вярата му в Бог едва ли бе особено дълбока. Аста едва сега осъзна, че винаги извърташе Божието слово в подкрепа на собственото си мнение. Ако Господ наистина бе такъв, какъвто го представяше Арне, то с вярата й в него бе свършено.

— Ама, Аста, не разбираш ли? Защо правиш така?

Гласът му бе писклив като на малко момче и тя дори не си направи труда да му отговори. Арне стоеше на прага и кършеше ръце, докато гледаше как тя вади дрехите си една по една от гардероба и чекмеджетата. Нямаше намерение да се връща, затова бе най-добре да си вземе всичко наведнъж.

— Къде ще отидеш, а? Та ти си нямаш никого?

Арне вече я умоляваше, подобно поведение бе толкова неприсъщо за него, че Аста трепна. Опитваше се да не мисли за всичките пропилени години, но за щастие, бе доста прагматична по природа. Стореното бе сторено. Важното беше сега да заживее истински.

Арне разбра, че ситуацията му се изплъзва от контрол, и реши да изпробва добре изпитания метод, като й повиши глас.

— Аста, стига вече глупости! Веднага си разопаковай багажа!

Жената вдигна глава за миг и в погледа й се отразиха четирийсетте години домашен гнет. Събра в него целия си гняв и омраза и го прониза с тях. За свое удовлетворение го видя как се смали пред очите й и заговори с плах, жалостив глас. Глас на човек, осъзнал, че завинаги е загубил предишната си власт.

— Не исках… Не трябваше да говоря така на момичето, обаче едва сега го разбрах. Но тя беше толкова нагла, че чух гласа на Господ, който ми нареди да се намеся, и…

Аста го прекъсна грубо:

— Арне Антонсон! Господ никога не ти е говорил и няма да ти проговори. Твърде си глупав, за да чуеш словата му. А що се отнася до вечното ти мрънкане, че баща ти бил пропил парите за семинарията и затова не си станал свещеник, трябва да знаеш, че проблемът далеч не се крие в парите. Майка ти държеше изкъсо баща ти и не му даваше да пропие повече от позволеното. Преди да умре, сподели с мен, че не е искала да хвърли спестяванията им на вятъра, като те прати в семинарията. Може и да беше лоша жена, но не си затваряше очите за истината и разбираше, че не ставаш за свещеник.

Арне съвсем се задъха, а лицето му пребледня като платно. За миг си помисли, че той ще получи инфаркт, и усети как душата й поомекна. Но съпругът й се обърна и излезе от къщата. Аста бавно си отдъхна. Победата не й достави удоволствие, но какво да се прави, щом той не й остави изход.