Камила Лекберг
Каменоделецът (24)

Фелбака, 1928

Баща й дойде във Фелбака след два дни. Агнес го чакаше със сключени в скута ръце в малката стаичка, където я бяха приютили временно. Когато прекрачи прага, тя разбра, че слуховете са верни. Наистина изглеждаше зле. Косата му беше съвсем оредяла и ако преди няколко години беше малко пълен, сега се беше превърнал в огромна лоена топка и страдаше от задух. Лицето му, зачервено и изпотено от физическото усилие, въпреки това изглеждаше сиво и нездраво.

Баща й прекрачи нерешително прага и с невярващи очи огледа малкото тъмно помещение. Но когато зърна Агнес, се хвърли към нея и силно я прегърна. Агнес не му отвърна — ръцете й не помръднаха от скута. Веднъж вече я беше предал и вече нищо не можеше да се промени.

Аугуст се надяваше да пробуди някакво чувство у нея, но не го дочака и отпусна ръце. Помилва я нежно по бузата, но Агнес потръпна, сякаш я удари.

— Агнес, Агнес, бедна моя Агнес.

Баща й седна на стола до нея, но не я докосна повече. Състраданието в очите му я отвращаваше. Много беше закъснял. Имаше нужда от него преди четири години, тогава копнееше за бащина милувка. Сега вече е късно.

Аугуст й заговори развълнувано, но тя отказваше да го погледне и думите му заседнаха в гърлото.

— Агнес, знам, че направих грешка и че нищо не може да се промени. Но моля те, позволи ми да ти помогна сега. Всичко ще се нареди както преди. Сполетя те ужасно нещастие, но заедно можем да преодолеем болката.

Умолителният му глас ту се издигаше, ту се снишаваше, като морска вълна, преди да се разбие в брега на твърдата й непоколебимост. Думите му звучаха като подигравка.

— Моля те, Агнес, върни се вкъщи. Ще ти дам каквото поискаш.

С крайчеца на окото си тя виждаше треперещите му ръце, а умолителният му глас й доставяше неизпитано досега задоволство. Колко ли пъти през последните мрачни години си бе представяла тази сцена.

Извърна бавно лице към него. Аугуст изтълкува жеста й като знак, че е чула молбите му, и протегна нетърпеливо ръце към нейните. Но тя ги отблъсна рязко с каменно лице.

— В петък заминавам за Америка — отсече тя, наблюдавайки с наслада израза в очите му.

— А-а-мерика — запелтечи той, а по горната му устна избиха капчици пот.

Явно не бе очаквал подобна развръзка.

— Андерш купи билети за цялото семейство. Мечтаеше за нов живот отвъд океана. Възнамерявам да изпълня последната му воля и да замина сама — съобщи Агнес театрално и извърна поглед към прозореца.

Знаеше, че профилът й е още по-красив на тази светлина, а траурните дрехи подчертаваха бялата й кожа, която успя да запази с толкова усилия.

Хората ходеха на пръсти около нея през последните дни. Отделиха й тази малка стая, където можеше да остане колкото поиска. Нямаше и помен от предишното им презрение и злобни подмятания. Жените идваха с дрехи и храна. Това, което носеше на гърба си, беше чуждо или подарено. Огънят й отне всичко.

Посетиха я и колегите на Андерш от каменоломната. Пременени с най-хубавото си неделно облекло, чисти и спретнати, доколкото беше възможно, стиснали шапки в ръка и свели поглед, те шепнеха добри думи за Андерш.

Агнес нямаше търпение да се отърве от тази ридаеща мръсна тълпа. Мечтаеше за деня, когато ще се качи на кораба и ще отплава към новия далечен континент, а морският вятър ще отвее завинаги спомена за мръсотията и мизерията, който сякаш полепваше по кожата й. Трябваше да издържи още само два дни — да изтърпи изпълнените им със съчувствие думи и жалките им опити да й помогнат. След това щеше завинаги да им обърне гръб. Но преди това щеше да отмъсти на този дебел, червендалест старец, който я изостави преди четири години. Щеше да го накара да си плати прескъпо за всеки един ден на мизерия.

Аугуст продължи да пелтечи, шокиран от съобщението й.

— Но как ще се издържаш там? — попита я той притеснено и избърса потта от челото си с малка носна кърпичка, която извади от джоба.

— Не знам — отвърна Агнес с дълбока драматична въздишка и лицето й помръкна. Само за миг, но достатъчно дълго, за да може баща й да забележи отчаянието й.

— Миличка, защо не останеш тук? При мен, стария ти баща.

Агнес рязко поклати глава, очаквайки следващото му предложение. И той не я разочарова. Мъжете са толкова предвидими.

— Ще ми позволиш ли да ти помогна? Да ти дам малко пари като начало. Мога да ти изпращам и издръжка. Моля те, иначе сърцето ми ще се пръсне от притеснение като знам, че си на другия край на света съвсем сама. — Агнес се престори, че мисли, а Аугуст побърза да добави: — Освен това мога да ти купя по-скъп билет. Собствена каюта, в първа класа. Така няма да ти се налага да се блъскаш сред тълпата.

Агнес кимна снизходително и след кратко мълчание каза:

— Е, да, това поне можеш да направиш. Би могъл да ми дадеш парите утре. След погребението — добави тя, а Аугуст потръпна, сякаш се опари.

— Момчетата — поде той с разтреперан глас, нерешително подбирайки думите — приличаха ли на нашия род?

Нейните деца бяха копия на Андерш, но Агнес изрече студено:

— Все едно гледах твоите снимки като малък. Бяха ти одрали кожата. Непрекъснато ме питаха защо си нямат дядо като другите деца — добави Агнес, а думите й се забиваха като нож в сърцето на баща й.

Всичко беше лъжа, но колкото по-силно го измъчваше съвестта, толкова повече щеше да напълни джобовете й.

Аугуст се изправи със сълзи на очи, за да си вземе сбогом с нея. Спря се на прага и се обърна, за да я погледне за последен път. Агнес реши да се смили и снизходително му кимна на прощаване. Както и очакваше, баща й много се зарадва на този жест и й се усмихна през сълзи.

Агнес го гледаше с омраза, докато той излизаше от стаята. Предадеше ли я някой веднъж, нямаше връщане назад. Нито пък прошка.

 

 

Патрик седна в колата и се опита да насочи цялото си внимание върху първата задача за деня. Нужно беше бързо да провери това, което чу, преди да си тръгне от работа вчера. Но трудно можеше да прогони спомена за глупостите, които наговори на Ерика. Защо всичко беше толкова сложно? Преди все си мислеше, че отглеждането на деца е лесна работа. Може би с повече грижи, но не и с толкова тревоги и страхове, както се оказа през последните месеци. Патрик въздъхна печално.

Успя да се съсредоточи едва когато паркира пред кафявите блокове в южния край на Фелбака. Дори забрави за домашните неуредици. Апартаментът, който възнамеряваше да посети, се намираше във втория вход на първия блок. Патрик набързо се изкачи по стълбата до втория етаж. На една от вратите имаше табелка с имената Свенсон/Калин. Почука внимателно. Знаеше, че има малко дете, и беше наясно, че никой родител не иска някой безцеремонен непознат да събуди детенцето им. Отвори му мъж на около двайсет и пет години. Минаваше десет и половина, но стопанинът му се стори някак сърдит и сънлив.

— Мия, за теб е.

Отстъпи настрани, без да поздрави Патрик, и лениво влезе във вратата вдясно от коридора. Патрик надникна в малката гостна, която очевидно използваха за игрална зала — вътре имаше компютър с няколко джойстика, а по бюрото бяха разхвърляни множество дискове с игри. Мъжът, който носеше фамилното име Свенсон или Калин, пусна една от онези агресивни игри, чиято единствена цел бе да убиеш колкото може повече врагове, и потъна в някакъв друг свят.

Кухнята се намираше отляво на коридора. Патрик се събу при входната врата и влезе вътре.

— Заповядайте. Аз тук храня Лиам.

Момченцето седеше в детското си столче и ядеше каша и плодово пюре. Патрик му махна и детето се усмихна с пълна уста.

— Седнете — покани го Мия и посочи стола срещу тях.

Патрик седна и извади бележника си.

— Бихте ли ми разказали какво се случи вчера?

Ръката й, с която държеше лъжичката, затрепери — явно вчерашното събитие силно я беше развълнувало. Жената кимна и накратко описа случката. Патрик записа показанията й, които не се различаваха от оставените вчера по телефона.

— Значи не видяхте никого наблизо до количката?

Мия поклати глава, а Лиам, на когото явно се хареса жестът й, започна да я имитира и енергично да върти глава, което, разбира се, затрудни храненето.

— Не, не видях никого. Нито преди, нито след това.

— Оставили сте количката при задния вход?

— Да, там е по-закътано и ми се стори по-сигурно. Не исках да влизам вътре с него. Не само защото спеше, но и трудно се бута количката между рафтовете в магазина. Влязох само за няколко минути.

— А когато излязохте навън, видяхте, че някой е изсипал сиво-черен прах в количката и по детето?

— Лиам пищеше с цяло гърло. Предполагам, че устата му е била пълна, но е успял да изплюе повечето от праха. И езикът, и бузите му бяха съвсем черни.

— Заведохте ли го на лекар?

Мия поклати глава. Патрик разбра, че я е засегнал.

— Не. Предполагам, че трябваше да го сторя, но бързахме да се приберем, а и Лиам се чувстваше добре. Беше просто уплашен и неспокоен, затова…

Тя замълча, а Патрик побърза да добави:

— Сигурен съм, че нищо опасно не се е случило. Постъпили сте правилно. Малчуганът изглежда напълно здрав.

Лиам размаха енергично ръце, сякаш за да потвърди думите му, и зяпна нетърпеливо в очакване на поредната лъжица. Момченцето определено се радваше на добър апетит, особено ако се съдеше по двойната му брадичка.

— Като ви се обадих вчера, говорихме за дрешките му…

— Да, не ги изпрах. Както ме помолихте. Целите са покрити с черното вещество. Прилича ми на пепел.

Жената отиде да донесе дрешките му, а Лиам впи жаден поглед в лъжичката, която тя остави. Патрик се поколеба за миг, премести се на стола й и продължи да го храни. Първите две лъжички минаха леко, но после Лиам реши да демонстрира автомобил и забръмча с устнички. Кашата изпръска лицето на Патрик. В това време Мия се върна в кухнята и избухна в смях.

— На какво приличате само! Трябваше да ви предупредя или да ви дам дъждобран. Много съжалявам за случилото се.

— Няма нищо — успокои я Патрик и избърса последните капки каша. — Моето момиченце е на два месеца, така че вече зная какво ме очаква.

— Разбирам — каза Мия и седна на предишното му място. Остави го да дохрани Лиам. — Ето го пуловерчето — добави тя и остави дрешката на масата.

— Бих искал да го взема за анализ. Може ли?

— Да, и без това смятах да го изхвърля. Ще го сложа в една торбичка.

Патрик го прибра и се изправи. Подаде на стопанката визитната си картичка.

— Ако се сетите за още нещо, обадете ми се.

— Непременно. Просто не мога да разбера защо на някого е притрябвало да прави това? Защо ви е пуловерчето?

Патрик не можеше да й разкрие причината за интереса си към случилото се. Все още пазеха в тайна информацията за откритата в гърлото на Сара пепел. Погледна към Лиам. Слава богу, че този път не се стигна дотам. Въпросът бе дали непознатият е имал същата ужасна цел? Или нещо му е попречило? А пък и преди да анализират пепелта по пуловерчето, не можеше да се каже дали случаят има връзка с убийството на Сара. Въпреки че беше готов да се обзаложи, че такава връзка ще бъде открита. Това не можеше да е просто съвпадение.

Седна в колата и извади мобилния телефон от задния си джоб. Още нямаше сведения от екипа, извършил обиска на дома на Кай, и това изглеждаше странно. Вчера имаше толкова много работа, че съвсем забрави за тях, но сега се учуди защо още не са му докладвали. После изруга, когато се сети, че бе изключил телефона си, докато разпитваше Кай, но след това пропусна да го включи. Иконата за съобщения мигаше — гласовата му поща беше пълна. Патрик набра 133 и нетърпеливо прослуша съобщенията. Затвори капачето на телефона и тържествуващо го пъхна в джоба на якето си.

 

 

За съвещание Патрик отново избра кухнята — най-голямото помещение в участъка, а пък и чаша горещо кафе би се отразила на всички добре при създалата се ситуация. Аника дори успя да изтича до съседната сладкарница и купи плик с лешникови сладки, целувки и шоколадови топчета. Колегите му не бяха от срамежливите и когато той влезе в стаята, всички вече дъвчеха нещо…

Патрик се изкашля.

— Както ви е известно, вчерашният ден беше богат на събития.

Йоста кимна и се протегна за следващия лешников сладкиш. Обаче не можеше да се мери с Мелберг, който вече приключваше третия и се канеше да грабне четвърти. Ернст седеше настрани и колегите му се стараеха да не гледат към него. Все още не се знаеше какви ще бъдат последствията и кога виновният ще бъде наказан. Докато следствието беше в разгара си, нямаха време да се занимават с подобни второстепенни проблеми. Но въпреки това знаеха, че няма да му се размине. Знаеше го и самият Ернст.

Всички бяха устремили погледи в Патрик. Той продължи:

— Мисля да започна с едно кратко обобщение на постигнатото досега. Сигурен съм, че сте запознати с повечето факти, но все пак е добре да обсъдим докъде сме стигнали.

Патрик се изкашля още веднъж, взе флумастера и започна да нахвърля схема върху големия скицник, докато говореше.

— Първо, разпитахме бащата, Никлас, относно алибито му. Все още не знаем къде е бил в понеделник сутринта, нито пък защо ни излъга. Подозираме го и в насилие над дете въз основа на данните от медицинския картон на сина му Албин. Въпросът е дали самата Сара също е била подложена на физически тормоз и дали не се е стигнало до убийство.

Патрик нарисува една точка на белия лист и написа името на Никлас до нея. След това прокара две прави линии до думите „алиби“ и „подозрения за насилие над дете“. И отново се обърна към колегите си.

— Вчера ни посети приятелката на Сара, Фрида, заедно с майка си. Момичето разказа, че някакъв „лош чичко“ здравата е уплашил Сара в деня, преди да бъде убита. Държал се заплашително с нея и я нарекъл „отрок от Йевле“. Някой да има представа какво може да означава това?

Патрик погледна въпросително присъстващите. Всички мълчаха. По съсредоточените им лица личеше, че се опитват да разгадаят смисъла на мистериозното послание.

Накрая Аника ги погледна, поклати многозначително глава и каза:

— Вероятно е казал „дяволски отрок“.

Всички се сепнаха.

— Ама разбира се — възкликна Патрик, ядосан на глупостта си. Отговорът беше очевиден, как не можа да се сети. — Звучи ми като проява на религиозен фанатизъм. Сара го е описала като стар чичко с побеляла коса. Мартин, обади се на майката на Сара и я попитай дали някой от техните познати не отговаря на това описание.

Мартин кимна.

— Вчера получихме и един доста интересен сигнал. Една жена оставила количката със спящото си дете зад железарския магазин, докато си напазарува. Когато излязла, детето й ревяло, а цялата количка била посипана с някакъв черен прах, част от който попаднала и в устата на детето. Явно някой се е опитвал да го кара да го глътне. Днес отидох да поговоря с майката на момченцето и взех дрешката, с която е било облечено. Цялата предница е поръсена с нещо, което прилича на пепел.

Около масата настъпи тишина. Всички забравиха за кафето и сладкишите.

Патрик продължи:

— Изпратих дрешката за анализ и нещо ми подсказва, че това е същата пепел, която откриха в стомаха на Сара. Разполагаме с точния час на престъплението, затова ще проверим алибитата на няколко души. Йоста, двамата с теб ще се заемем с тази работа.

Йоста кимна и събра с пръст последните трохички от чинията си.

Скицникът беше изпъстрен с бележки и схеми. Патрик допря флумастера до листа и се замисли за миг. Направи още една точка и до нея написа „Кай“. Беше стигнал до най-съществената част от доклада си.

— След получен сигнал от колегите от Гьотеборг разбрахме, че Кай Виберг е заподозрян в разпространяване на детска порнография.

Всички се стараеха да игнорират Ернст, който се размърда неспокойно на стола си.

— Вчера го доведохме в участъка за разпит и обискирахме дома му с помощта на колегите от Удевала. Разпитът не даде кой знае какъв резултат, но това беше само първата стъпка. Предстоят ни още разговори с него. Ще използваме уликите от Гьотеборг, за да идентифицираме някои от жертвите от най-близкото обкръжение на заподозрения. Кай активно участва в работата с младежта от доста години, затова никак не би било чудно, ако е блудствал с някое дете от Фелбака.

— Има ли някакви улики, които го свързват с убийството на Сара? — попита Йоста.

— Ще стигна и дотам — отвърна Патрик уклончиво.

Мартин го погледна учудено, защото нищо не бяха успели да измъкнат от него по време на разпита.

— След обиска на дома му обаче разполагаме с улика, която би могла да ни помогне за първия голям пробив в разследването.

Колегите му слушаха с изострено внимание. Патрик се изкуши и за по-голям ефект позабави отговора.

— По време на обиска в дома му вчера е било намерено якето на Сара.

Всички ахнаха.

— Къде? — попита Мартин, леко обиден, че Патрик не бе споделил с него тази новина.

— Работата е там, че то е намерено не в голямата къща, а в малката в двора, където живее синът му Морган.

— По дяволите — възкликна Мартин. — Сигурен бях, че този ненормалник е забъркан по някакъв начин. Такива като него…

Патрик го прекъсна.

— Съгласен съм, че находката ни е уличаваща, но въпреки това не бива да се ограничаваме само с тази версия. Все пак не знаем кой го е оставил там — бащата или синът. Не бих се учудил Кай да го е скрил в къщата на Морган. Освен това все още има твърде много въпросителни, като например несполучливия опит на Никлас да си осигури алиби за деня на убийството. Смятам, че трябва да продължим да работим върху всички версии. Имате ли въпроси?

Гласът на Мелберг изпълни стаята.

— Чудесна работа, Хедстрьом. Браво! И да проверите всичко, точка по точка, както си го записал — посочи той скицника. — Въпреки това съм склонен да се съглася с Йоста — този Морган, изглежда, не е с всичкия си, затова на твое място — Мелберг допря театрално ръка до гърдите си — бих направил всичко възможно, за да го притисна. Но разследването е твое и ти решаваш — довърши Мелберг с такава интонация, че всички разбраха какво мисли по въпроса — Патрик трябваше да последва съвета му.

Патрик не отговори, а Мелберг изтълкува мълчанието му като знак на съгласие. Началникът кимна доволен. Разследването вървеше към края си.

Патрик се върна ядосан в кабинета си и се зае с текущите задачи. Нека Мелберг си мисли каквото иска, но той няма намерение да играе по неговата свирка. Наистина това, че откриха якето на Сара в къщата на Морган, беше факт, но нещо, дали интуицията, или натрупаният професионален опит, му подсказваше, че не всичко е както изглежда на пръв поглед.