Камила Лекберг
Каменоделецът (13)

Стрьомстад, 1924

Андерш току-що бе довършил пиедестала, когато го извика майсторът. Той се намръщи и въздъхна, мразеше да го прекъсват. Но трябваше да се подчини. Внимателно прибра инструментите в дървената кутия до гранитния блок и тръгна да разбере защо го викат.

Пълничкият мъж нервно сучеше мустаците си.

— Какви си ги забъркал, Андершон? — попита той с полушеговит, полузагрижен тон.

— Аз? За какво става дума? — учуди се Андерш, свали ръкавиците си и погледна озадачено майстора.

— Обадиха се от администрацията да отидеш там. Веднага.

„По дяволите“, изруга Андерш наум. Да не би в последния момент да са решили да променят нещо в статуята. Да им се не види на тези архитекти или „творци“, или както там ги наричат, седят си спокойно по кабинетите, променят скиците и си въобразяват, че каменоделците могат да нанесат промените със същата лекота. Не могат да разберат, че той бе избрал камъка според първоначалния им чертеж и още в самото начало бе набелязал къде точно да забива клиновете. С всяка нова промяна в скиците рискът камъкът да се пропука нарастваше все повече. Тогава целият му труд щеше да отиде на вятъра.

Андерш знаеше също, че няма смисъл да протестира. Клиентът определя правилата, а за него той е роб без лице и име, от когото се очаква да свърши черната работа вместо архитектите.

— Добре, ще отида да видя какво искат — въздъхна Андерш.

— Едва ли става дума за голяма промяна — успокои го майсторът, който сякаш прочете мислите на каменоделеца и за първи път изрази съчувствие.

— То ще стане ясно — отбеляза Андерш и пое бавно надолу.

След малко почука силно на вратата и влезе. Изтри обувките си доколкото можа, но дрехите му бяха прашни, а лицето и ръцете почернели от мръсотия. Но щом са го извикали, без да го предупредят, не може да очакват да изглежда другояче. Андерш събра кураж и тръгна след мъжа, който го поведе към кабинета на директора.

Сърцето му се сви, когато влезе в стаята. Веднага разбра, че срещата няма нищо общо със статуята. Очакваше го далеч по-сериозен разговор.

Вътре бяха само трима души. Зад бюрото той видя директора, в един от ъглите със сведен надолу поглед седеше Агнес, а третият, непознат човек, го наблюдаваше с нескрито любопитство.

Андерш не знаеше как да постъпи, направи няколко крачки напред и застана мирно. Каквото и да последваше, трябваше да се държи като истински мъж. Рано или късно, щяха да се озоват в тази ситуация. Би предпочел само той да избере кога да се случи.

Потърси погледа на Агнес, но тя не вдигна глава и упорито продължи да гледа обувките си. Сърцето му се свиваше от жалост към нея. Сигурно й бе ужасно тежко. Но важното е, че те се обичаха и трябваше само да изчакат бурята да се поуталожи, за да започнат да градят живота си заедно.

Андерш извърна поглед от Агнес и огледа спокойно мъжа зад бюрото. Изчака той пръв да започне. Последва минута мълчание, която му се стори като цяла вечност. Времето сякаш спря. Най-накрая Аугуст заговори с леденостуден глас.

— Доколкото разбирам, двамата с дъщеря ми сте се срещали тайно.

— Да, бяхме принудени да се крием — отвърна Андерш спокойно. — Но искам да ви уверя, че намеренията ми по отношение на Агнес са изключително сериозни — продължи той твърдо.

Стори му се, че по лицето на Аугуст пробяга мимолетно учудване. Явно не е очаквал такъв отговор.

— Я виж ти! — Аугуст се прокашля, за да спечели малко време и да успее да реши как да реагира. След това отново го обзе ярост. — Как точно си го представяш? Богато момиче и беден каменоделец. Трябва да си пълен глупак, ако вярваш, че това е възможно?

Подигравателният му тон поколеба увереността на Андерш. Наистина ли беше пълен глупак? Предишната му решителност се изпари под натиска на чуждото презрение и той изведнъж осъзна колко наивно прозвучаха думите му. От самото начало беше ясно, че това е невъзможно. Усети как сърцето му се разби на хиляди парчета и потърси погледа на Агнес. Нима това е краят? Дали щеше да я види някога отново? Но тя все така не вдигаше очи.

— Ние с Агнес се обичаме — промълви той тихо, като осъден на смърт, който за последен път се опитва да се защити.

— Познавам дъщеря си много по-добре от теб, младежо. Дори по-добре, отколкото тя мисли. Не мога да отрека, че съм я разглезил и съм й позволявал повече от необходимото, но тя е амбициозно момиче и никога не би пожертвала бъдещето си заради някакъв прост работник.

Думите жегнаха Андерш. Изпита желание да извика, че това не е истина. Че познава друга Агнес. Неговата любима беше мила и добра и го обичаше също толкова силно, колкото той нея. Затова беше готова на пълна саможертва в името на съвместното им бъдеще. Погледна я настойчиво, сякаш очакваше, че силата на волята му ще я подтикне да вдигне глава и да го защити пред баща си, но тя остана мълчалива и студена. Земята се разтресе под краката на Андерш. Не само защото губеше Агнес, но губеше и работата си.

Аугуст отново взе думата. Явно усети болката на Андерш зад изпълнените с гняв очи.

— Впрочем сега всичко се промени. При нормални обстоятелства никога не бих допуснал дъщеря ми да се задоми с един каменоделец, но вие ме поставихте пред свършен факт.

Андерш се обърка. Какво означаваше това?

Аугуст забеляза недоумението му и продължи.

— Мда, дъщеря ми чака дете. Двамата трябва да сте пълни идиоти, за да не предвидите тази възможност.

Андерш остана без дъх. Беше готов да се съгласи с бащата на Агнес. Наистина бяха пълни идиоти, щом не предвидиха подобна възможност. Досега беше напълно убеден, че двамата с Агнес бяха взели всички необходими мерки, за да се предпазят. Изведнъж целият му живот се преобърна. Ураган от емоции се разрази в душата му и го накара да се чувства още по-объркан. От една страна, беше щастлив, че Агнес носеше детето му, но от друга, се срамуваше от баща й и разбираше гнева му. Той самият също би побеснял, ако някой постъпеше така с дъщеря му. Андерш зачака напрегнато продължението.

Аугуст продължи със скръбен глас, без дори да погледне Агнес.

— Има само едно разрешение на проблема. Двамата трябва да сключите брак и затова днес повиках магистрата Флеминг. Той ще ви венчае, а след това ще обсъдим формалностите.

Агнес за първи път вдигна глава. За свое огромно учудване Андерш не съзря в очите й онова щастие, което изпитваше самият той, а само дълбоко отчаяние. Любимата му се обърна към баща си с умолителен глас:

— Моля те, татко, не ме принуждавай да се омъжа за него. Има други начини, не можеш насила да ме омъжиш за него. Той е един… прост работник.

Андерш имаше чувството, че някой го зашлеви. Сякаш за пръв път я виждаше и пред очите му Агнес буквално се преобрази и се превърна в друг човек.

— Но, Агнес? — промълви той, сякаш й се молеше да не се променя, да си остане момичето, което беше обикнал.

В този миг той вече разбираше, че всичките му мечти са рухнали.

Агнес не обърна внимание на думите му и продължи да моли баща си. Аугуст дори не я удостои с поглед, а се обърна към магистрата и каза рязко:

— Моля, венчайте ги.

— Татко, моля те! — възкликна Агнес и театрално се строполи на колене на земята.

— Млъкни! — отсече баща й и я погледна студено. — Ставаш за смях. Нямам никакво намерение да търпя подобни истерични изблици. На каквото си си постлала, на това ще лежиш! — изкрещя той и я накара да млъкне.

Агнес се изправи бавно със скръбно изражение на лицето и остави магистрата да си свърши работата. Получи се странна венчавка. Намръщената булка стоеше на един метър от младоженеца. Въпреки това и двамата отговориха с „да“, тя — навъсена като буреносен облак, а той — напълно объркан.

— Готово — съобщи Аугуст след формалната церемония. — Няма как да те оставя на работа при мен — продължи той, а Андерш само кимна в знак, че друго не е и очаквал. Новоизпеченият тъст добави: — Колкото и срамна да е постъпката ти, не мога да оставя дъщеря си на улицата, поне това дължа на майка й.

Агнес го погледна изпитателно, явно все още таеше слаба надежда, че не всичко е загубено.

— Осигурил съм ти работа в каменоломната във Фелбака. Някой друг ще довърши статуята. Платих и наема за първия месец на една от бараките със стая и кухня. След изтичането му трябва да се оправяте сами.

От устните на Агнес се отрони сподавен вик. Тя се хвана за гърлото, сякаш нещо я душеше, а под краката на Андерш земята се разклати. Презрението в погледа на младоженката попари и последната му надежда за светло бъдеще с нея.

— Моля те, любими татко — примоли се тя отново. — Не можеш да постъпиш така. По-скоро ще се самоубия, отколкото да се преместя във воняща колиба заедно с този човек.

Андерш кисело се усмихна. Ако не беше бъдещото дете, отдавна да си е тръгнал, но един истински мъж не може да избяга от отговорност, въпреки всички трудности. Така го бяха възпитавали, откакто се помнеше. Затова все още стоеше в тясната задушна стая и се опитваше да си представи бъдещия си живот с една жена, която очевидно намираше за отблъскващ новия си съпруг.

— Няма връщане назад — отсече Аугуст. — До довечера трябва да си събереш багажа и след това заминавате за Фелбака. И си помисли какво ще избереш. Празничните рокли едва ли ще ти бъдат нужни — добави той жлъчно, с което й даде да разбере колко дълбоко го е засегнала.

Нямаше как да изкупи греха си.

Вратата хлопна силно зад гърба му и двамата потънаха в тишина. Агнес го погледна с толкова омраза в очите, че Андерш потърси опора, за да не падне. Някакъв вътрешен глас му нашепваше да бяга, докато не е късно, но краката му бяха като заковани за пода.

Потръпна при мисълта за мрачното бъдеще, което го очакваше.

 

 

Морган видя полицаите да идват и да си отиват. Не се замисли особено за какво са дошли в къщата на родителите му. Нямаше навика да си губи времето в размисли.

Протегна се. Вече се свечеряваше, а той както обикновено бе прекарал целия ден пред компютъра. Майка му се притесняваше това да не навреди на гърба му, но той не го вземаше присърце, смяташе за излишно да се тревожи предварително. Наистина напоследък беше се поизгърбил, но нищо не го болеше, а външният му вид не го интересуваше. След като, така или иначе, не беше нормален, какво значение имаше дали гърбът му е изправен.

Насаме се наслаждаваше на спокойствието. Сега, когато момичето си отиде, всяко безпокойство беше излишно. Той никак не я харесваше. Наистина. Тя винаги се появяваше, когато той беше затънал в работа, и се правеше, че не чува молбите му да си отива. Останалите деца се страхуваха от него и се задоволяваха с това да му се подиграват зад гърба, в редките случаи, когато излизаше на улицата. Но това момиче беше различно. Тя упорито му досаждаше, изискваше внимание и дори виковете му не я плашеха. Понякога той дори скачаше на крака, запушваше си ушите и започваше да крещи с надеждата, че така ще успее да я изгони. Но тя само му се смееше. Добре че си отиде. Завинаги.

Смъртта го привличаше с невероятна сила. Мисълта за окончателния край непрестанно изплуваше в съзнанието му по най-различни начини. Най-много обичаше да работи върху компютърни игри, в които имаше много смърт. Смърт и кръв.

Понякога дори обмисляше да се самоубие. Не че не му се живееше, просто искаше да разбере какво е усещането да напуснеш този свят. Преди говореше с родителите си за това. Каза им направо, че възнамерява да сложи край на живота си. Искаше да ги уведоми, но след като видя реакцията им, реши да запази подобни мисли за себе си. Признанието му предизвика паника, зачестиха посещенията при психолог, а майка му започна да го наблюдава денонощно. За негово най-голямо недоволство.

Не можеше да проумее защо хората толкова се страхуват от смъртта. Щом ставаше дума за нея, попадаха в плен на странните си чувства. Наистина не го разбираше. Изобщо не му беше ясно защо. Смъртта е просто някакъв начин на съществуване като живота, защо тогава едното да е по-хубаво от другото?

Най-много му се искаше да присъства на аутопсията на момичето. Да наблюдава отстрани. Да види от какво толкова се страхуват всички. Може би отговорът се криеше във вътрешността на тялото. Или можеше да го прочете на лицата на хората, които го отваряха.

Понякога сънуваше, че се намира в моргата, лежащ съвсем гол на студена метална маса. В съня си дори успяваше да види как проблясва скалпелът, преди да се плъзне по кожата на гърдите му.

Пазеше тези свои сънища в тайна. Иначе като нищо ще го сметнат за напълно луд и освен етикета на ненормален, с който вече беше свикнал, ще му прикачат и този.

Морган отново се надвеси над компютъра. Наслаждаваше се на спокойствието и тишината. Наистина се радваше, че я няма.

 

 

Лилиан им отвори още преди да успеят да почукат. Патрик предположи, че през цялото време ги е следила през прозореца. В коридора имаше чифт чужди обувки.

Явно приятелката й Ева беше дошла да й окаже морална подкрепа.

— Е? — попита Лилиан. — Какво каза в своя защита? Може ли вече да направим официалното оплакване, за да го арестувате?

Патрик си пое дълбоко дъх.

— Първо бихме искали да поговорим със съпруга ви. Все още има някои неясноти.

По лицето й пробяга мимолетна несигурност, но тя бързо успя да се овладее и отново придоби войнствено изражение.

— Дума да не става. Стиг е болен и си почива горе. Не мога да ви позволя да го безпокоите.

Гласът й прозвуча някак напрегнато и притеснено. Патрик се досети — и Лилиан бе пропуснала, че мъжът й е потенциален свидетел. Затова беше още по-важно да поговорят с него.

— За жалост, нямаме избор. Със сигурност ще може да ни приеме за няколко минути — продължи Патрик властно и дори свали якето си, за да й покаже, че предстоящият разговор е неизбежен.

Лилиан понечи да възрази, но Йоста я прекъсна остро.

— Ако не ни дадете възможност да говорим със Стиг, ще се наложи да повдигнем въпроса за възпрепятстване на разследването. А това е доста сериозно.

Патрик се усъмни дали Йоста има достатъчно основания за подобна заплаха, но тя очевидно постигна желания ефект, защото Лилиан пристъпи сърдито към стълбите и ги поведе нагоре към втория етаж. Искаше дори да ги последва в стаята, но Йоста я спря решително за рамото.

— Ще се оправим и сами, благодаря.

— Но… — Лилиан запремигва, търсейки основателен довод, но накрая се видя принудена да отстъпи. — После да не кажете, че не съм ви предупредила. Стиг не се чувства добре и вие с вашите въпроси само ще влошите състоянието му…

Полицаите се качиха горе, без да й обърнат внимание. Стаята за гости се намираше вляво. Лилиан бе оставила вратата отворена и те веднага откриха съпруга й. Стиг лежеше в леглото, но беше буден и дори ги очакваше, обърнал лице към вратата. Откъм кухнята толкова добре се чуваше неспокойният глас на Лилиан, че без съмнение мъжът ги беше чул да се изкачват. Патрик влезе в стаята преди Йоста и едва не ахна. Стиг беше толкова отслабнал и изтощен, че напомняше скелет, покрит с одеяло. Лицето му беше съвсем изпито и посивяло, а побелялата му преждевременно коса го състаряваше още повече. В стаята беше задушно, чувстваше се дъхът на болест и Патрик трябваше да направи усилие, за да диша този въздух.

Той протегна нерешително ръка към Стиг да се представи и Йоста го последва. Огледаха се къде да седнат в миниатюрната стаичка. Не беше удобно да се извисяват над лежащия в леглото Стиг. Вдигайки ръката си със землист цвят, той им даде знак да се настанят на ръба на леглото.

— За жалост, не мога да ви предложа друго.

Гласът му беше дрезгав и слаб, а Патрик за пореден път се ужаси колко зле изглежда болният. Странно е, че лежи вкъщи, а би трябвало да е в болница. Но това не беше негова работа, още повече че вкъщи имаше лекар.

Патрик и Йоста седнаха внимателно на края на леглото. То се разклати и лицето на Стиг се изкриви в мъчителна гримаса. Патрик побърза да му се извини, притеснен да не са му причинили болка. Стиг само махна с ръка.

Патрик се изкашля.

— Моля, приемете искрените ми съболезнования за загубата на внучето ви.

Гласът му отново прозвуча с оня безличен официален тон, който той така ненавиждаше.

Стиг затвори очи и се опита да събере сили, за да отговори. Думите на полицая пробудиха горчивите чувства в душата му, които той се опита да заглуши.

— Формално погледнато, Сара не беше мое внуче. Истинският й дядо, бащата на Шарлот, почина преди осем години, но аз я обичах искрено като моя родна. Израсна пред очите ми от мъничко бебенце до… — думите заседнаха в гърлото му — последния ден. — Той затвори очи и след като се поуспокои, отново ги погледна.

— Разговаряхме с останалите членове на семейството, за да разберем какво се е случило онази сутрин, но бих искал да ви попитам дали сте чули нещо по-особено? Знаете ли например кога Сара е излязла сутринта?

Стиг поклати глава.

— Вземам силни приспивателни и обикновено не се събуждам преди десет, а по това време вече… я е нямало. — Стиг отново затвори очи.

— Когато попитахме съпругата ви дали някой би могъл да желае злото на Сара, тя спомена съседа ви Кай Виберг. Какво мислите за това?

— Нима Лилиан е обвинила Кай за смъртта на Сара? — Стиг ги погледна с учудване.

— Не директно, но намекна, че той има мотив да навреди на семейството ви.

От гърдите на Стиг се изтръгна дълбока въздишка.

— Никога не можах да разбера тези двамата, но враждата им води началото си още преди аз да се появя в живота на Лилиан. И Ленарт беше още жив по това време. Ако трябва да съм напълно честен, дори не знам кой започна пръв, а Лилиан не по-малко от Кай разпалваше тази вражда. Опитвам се да стоя настрани, доколкото е възможно, но никак не ми е лесно. — Стиг поклати глава. — Не разбирам защо продължават да я подклаждат. Винаги съм смятал съпругата си за добра и състрадателна жена, но със семейството на Кай тя се държи като безумна. Знаете ли, понякога даже ми се струва, че това им доставя удоволствие, сякаш тази вражда е главната цел в живота им. Знам, че звучи налудничаво. Та кой нормален човек би се подложил доброволно на подобен стрес, да ходи по съдилища и тъй нататък? Да не говорим колко скъпо ни струва. Кай е доста заможен, но ние с Лилиан сме пенсионери и не сме богати… Не разбирам как е възможно да продължават да враждуват по този начин?

Въпросът беше риторичен и Стиг не очакваше отговор.

— Стигало ли се е до физическа разправа някога между тях двамата? — попита Патрик с интерес.

— Не, боже опази — изрече Стиг убедено. — Не са чак толкова луди.

После се разсмя.

Патрик и Йоста се спогледаха.

— Но вие сте чули, че Кай е идвал днес у вас.

— Нямаше как да не чуя. Вдигнаха страшна олелия. Кай се развика и не искаше да си отива, но Лилиан го изхвърли като мръсно коте. — После погледна към Патрик. — Не мога да ги разбера някои хора. Каквото и да се е случило между него и Лилиан, би трябвало да прояви поне малко човешко съчувствие. Имам предвид Сара…

Патрик бе склонен да се съгласи, че събитията от последните няколко дни говореха за липса на съчувствие, но за разлика от Стиг, не искаше да хвърли цялата вина върху Кай. Поведението на Лилиан също бе ужасно неуважително. Обзе го неприятно подозрение, което се опита да потвърди със следващия си въпрос.

— Видяхте ли Лилиан след посещението на Кай?

Полицаят затаи дъх.

— Разбира се — отвърна Стиг, учуден, че Патрик го пита подобно нещо. — Донесе ми чай и ми разказа колко нагло се е държал Кай.

Патрик започна да се досеща защо Лилиан бе толкова притеснена, когато те поискаха да говорят със съпруга й. Беше забравила за него, което се оказа груба грешка.

— Забелязахте ли нещо различно във външния й вид? — продължи Патрик.

— Различно? Какво искате да кажете? Беше доста възбудена, нищо повече.

— Нямаше ли следи от удар по лицето?

— Удар по лицето? Не, в никакъв случай. Кой твърди подобно нещо?

Стиг изглеждаше объркан и Патрик дори го съжали.

— Лилиан обвинява Кай, че я е ударил. Дори ни показа следи от побой, включително и по лицето.

— Но по нея нямаше никакви следи, след като Кай си тръгна. Не разбирам… — Стиг се размърда неспокойно в леглото и на лицето му отново се изписа болка.

Помръкнал, Патрик с поглед даде знак на Йоста, че разпитът е приключен.

— Ще слезем да поговорим отново със съпругата ви — каза той и се изправи колкото може по-внимателно.

— Добре, но кой би могъл да…?

Оставиха Стиг сам и объркан. Патрик си помисли, че след като си тръгнат, го очаква много сериозен разговор с жена му. Но сега беше техен ред да разговарят сериозно с нея.

Слизайки по стълбата, Патрик кипеше от гняв. От смъртта на Сара бяха изминали само три дни, а Лилиан вече се възползваше от случая, за да наклевети съседа си. Умът му не побираше как бе способна на подобно бездушие. Най-много го възмущаваше, че губи времето и парите на полицията, вместо да ги остави да се съсредоточат върху разследването на убийството на собственото й внуче. Как може дори да не се замисли за последствията? Патрик не намираше думи за злобата и глупостта на тази жена.

Щом влязоха в кухнята, по лицата им Лилиан разбра, че е загубила битката.

— Стиг сподели с нас нещо доста интересно.

Думите на Патрик засилиха лошото й предчувствие.

Приятелката й Ева ги погледна учудено. Сигурно Лилиан бе успяла да я заблуди с плачливата си история, но скоро щеше да се разкрие истината.

— Не мога да разбера защо ви трябваше да тормозите този толкова болен човек. Изглежда, днешните полицаи сте напълно лишени от чувство на такт — изсъска Лилиан като последен опит да си възвърне контрола над ситуацията.

— Не се безпокойте, нищо страшно не се е случило — каза Йоста и спокойно се настани на стола срещу двете жени.

Патрик седна до него.

— Да поговорим с него, беше много правилна мисъл, защото чухме неочаквано твърдение. Може би ще ни разясните възникналото недоразумение?

Лилиан дори не ги попита за какво става дума, а ядосана, изчакваше те да продължат. Йоста заговори пръв.

— Стиг твърди, че сте се качили при него веднага след посещението на Кай и по тялото ви не е имало следи от нанесен побой. Дори не сте му споменали за подобен инцидент. Бихте ли ни обяснили?

— Предполагам, че червенината се появява след известно време — промърмори Лилиан храбро и за пореден път се опита да се измъкне от неловкото положение. — А и не исках да безпокоя Стиг, като се има предвид състоянието му. Предполагам, че разбирате.

Те наистина разбираха отлично, и то далеч повече. Това й беше ясно.

Патрик продължи.

— Надявам се, че съзнавате колко е сериозно да отправяте фалшиви обвинения.

— Не си измислям — избухна Лилиан. След което добави с по-мек тон. — Но… може би… преувеличих малко. Само защото беше на косъм да ми се нахвърли. Видях го по очите му.

— А нараняванията, които ни показахте?

Лилиан не отговори, а и не беше нужно. Полицаите вече бяха разбрали, че беше си ги нанесла сама, преди да дойдат. Патрик за първи път се замисли дали тази жена е с всичкия си.

Лилиан продължи да упорства.

— Исках просто да ви дам повод да го приберете за разпит. Така щяхте да съберете доказателства, че той или Морган са убили Сара. Сигурна съм, че е някой от тях, и исках само да ви помогна.

Патрик я гледаше и не вярваше на очите си. Дали това беше толкова целеустремена жена, каквато не беше срещал досега, или беше просто луда. Във всеки случай вече трябваше да сложи край на този цирк.

— Бихме били много благодарни, ако ни оставите занапред да си вършим работата. И да оставите на мира семейство Виберг. Разбрахте ли?

Лилиан кимна, но ясно личеше, че е бясна. През целия разговор приятелката й я наблюдаваше учудено и използва случая да си тръгне заедно с Патрик и Йоста. Със сигурност случилото се щеше да промени отношението й към Лилиан.

По пътя към участъка Йоста и Патрик се въздържаха от коментар относно измислиците на Лилиан. Всичко това беше оставило у тях твърде неприятно впечатление.

Лекото притеснение не напускаше Стиг. Той знаеше, че Лилиан ще се ядоса, но нямаше как да постъпи другояче. Тя наистина изглеждаше съвсем нормално, когато се качи при него, а и не можеше да проумее защо твърди, че Кай я е ударил. Дали наистина бе способна да излъже за подобно нещо?

Стъпките й затрополиха сърдито по стълбата, от което той се опасяваше. За миг изпита желание да се завие с одеялото през глава и да се престори на заспал, но се опомни. Едва ли щеше да е толкова страшно. Лилиан трябва да разбере, че не биваше да лъже. Най-вероятно всичко беше някакво недоразумение.

Изражението на лицето й потвърди най-лошите му предположения. По всичко личеше, че е просто бясна, и Стиг се сви под погледа й. Той се чувстваше ужасно, когато я обхващаха подобни изблици на ярост. Не можеше да разбере как толкова добър и топъл човек като Лилиан може изведнъж да се превърне в толкова зла жена. Дали намеците на полицаите не съдържаха малко истина. Дали не бе измислила всичко. Но побърза да прогони тази налудничава мисъл. Сега ще си поговорят и всичко ще си дойде на мястото.

— Не можеш ли поне веднъж да си държиш езика зад зъбите!

Лилиан се надвеси страховито над него, а злобният й тон прониза мозъка му като с метално острие.

— Но, мила, аз казах само…

— Истината! Това ли ще ми кажеш! Че си казал истината! Какъв късмет, че по света все още има справедливи хора като теб, Стиг. Честни и праведни, които, без да мигнат, поставят жена си в идиотско положение. А аз си мислех, че си на моя страна!

По лицето му се изля дъжд от слюнка и Стиг не можеше да познае изкривената й физиономия.

— Ама аз винаги съм на твоя страна, Лилиан. Просто не знаех…

— Не знаел! Всичко ли трябва да ти обяснявам, проклети глупако!

— Но ти нищо не ми каза… А и полицаите ми наговориха куп глупости, искам да кажа, ти едва ли би си измислила подобно нещо.

Стиг се мъчеше отчаяно да намери някаква логика за връхлетялата я ярост. Едва сега забеляза на лицето на жена си петно, което вече беше започнало да придобива синьо-лилав оттенък. Погледът му изведнъж стана по-строг и той се вгледа изпитателно в нея.

— Каква е тази синина на лицето ти, Лилиан? Предишния път, когато идва при мен, я нямаше. Да не би полицаите да казаха истината? Излъга ли, че Кай те е ударил? — Гласът му бе изпълнен с недоверие, но забеляза как Лилиан посърна. Това беше достатъчно. — Как ти дойде на ума да направиш такава глупост?

Сега ролите им се размениха. Стиг заговори рязко, а Лилиан се сви на ръба на леглото и закри лицето си с ръце.

— Не знам, Стиг. Сега разбирам, че беше глупаво, но просто исках да ги накарам да започнат да разследват семейството му. Сигурна съм, че по някакъв начин са замесени в смъртта на Сара! Откога ти повтарям, че този мъж няма никакви задръжки? А ненормалният му син непрекъснато се вре по храстите да ме наблюдава! Защо полицаите не предприемат нищо!

Тялото й се разтресе в ридания, а Стиг с последни сили преглътна болката, надигна се и прегърна плачещата си жена. Погали я успокоително по гърба, но погледът му остана тревожен.

 

 

Когато Патрик се прибра вкъщи, Ерика седеше сама на тъмно, потънала в мислите си. Кристина беше извела Мая на разходка, а Шарлот отдавна си бе тръгнала. Думите на приятелката й я притесниха.

Чу го да отваря вратата и стана да го посрещне.

— На тъмно ли седиш?

Той остави пликовете с продукти на кухненския плот и запали лампите. Светлината я заслепи, едва след няколко секунди тя свикна с нея, седна тежко на стола и се загледа как мъжът й вади покупките.

— Колко е хубаво вкъщи! — възкликна Патрик щастливо и се огледа. — Добре че мама има възможност да идва да ни помогне от време на време — продължи той, без да забелязва недоволния поглед на Ерика.

— О, да, просто прекрасно — отвърна тя кисело. — Сигурно чувството да се прибереш поне веднъж в подреден и изчистен дом е неповторимо!

— Да, наистина! — потвърди Патрик, като все още не можеше да разбере, че сам си копае гроба.

— Ами защо тогава не си останеш вкъщи да продължиш да поддържаш този прекрасен ред! — изкрещя Ерика.

Внезапният вик го накара буквално да подскочи. Обърна се към нея и я изгледа учудено.

— Какво толкова казах?

Ерика мълчаливо стана от стола и излезе. Понякога беше такъв глупак. Щом не разбира, тя няма намерение да му обяснява.

Върна се в тъмната дневна и се загледа през прозореца. Времето навън беше в унисон с душевното й състояние — сиво, буреносно и студено. Изпълнено с измамни мигове на покой, следвани от буйни пориви на вятъра. По лицето й се търкулнаха сълзи. Патрик седна до нея на дивана.

— Извинявай, държах се като глупак. Сигурно не ти е лесно с майка ми.

Ерика усети как брадичката й се разтрепери. Беше толкова уморена да плаче. Сякаш само това правеше през последните няколко месеца. Ако беше поне малко по-подготвена за това, което я очакваше! Винаги си е мислела, че ролята на майка ще изпълни дните й с божествена радост, което изобщо не съответстваше на сегашното й емоционално състояние. В най-мрачните си мигове дори мразеше Патрик, че не споделя чувствата й.

Той сякаш прочете мислите й и каза:

— Наистина бих искал да си разменим местата. Но няма как да стане, така че не се прави на силна и сподели с мен как се чувстваш. Може би си струва да поговориш и с някой друг, с някой професионалист? Сигурно биха ни помогнали от детската консултация.

Ерика енергично поклати глава. Депресията й трябва да премине от само себе си. Сигурна беше. А пък имаше и много по-тежки случаи от нейния.

— Днес за малко се отби Шарлот — съобщи Ерика.

— Как е тя? — попита Патрик тихо.

— В известен смисъл по-добре. — След като се поколеба, попита: — Има ли някакъв напредък по техния случай?

Патрик се облегна назад, въздъхна дълбоко и каза:

— За съжаление, не. Още дори не знаем откъде да започнем. На всичкото отгоре шантавата майка на Шарлот, изглежда, е много по-загрижена от съседската си вражда, отколкото от разследването. Щеше да ни е по-лесно, ако се опитваше да ни помогне.

— Какво се е случило? — полюбопитства Ерика.

Патрик й разказа накратко за събитията от днешния ден.

— Нима мислиш, че някой от семейството на Сара има отношение към нейната смърт? — учуди се Ерика.

— Не, не мисля. Освен това имат сигурно алиби за онази сутрин.

— Така ли? — възкликна Ерика.

Патрик искаше да я попита какво има предвид, но в това време се отвори външната врата и Кристина влезе с Мая на ръце.

— Не мога да разбера какво сте направили с това дете — започна да мърмори тя. — Не спря да плаче през целия път до къщи и така и не успях да я успокоя. Така е, като непрекъснато я носите на ръце. Съвсем сте я разглезили. Двамата със сестра ти никога не сте ревали така…

Патрик взе Мая, с което прекъсна тирадата й, а Ерика позна по плача на детето, че е гладно, и с въздишка седна на фотьойла, разкопча сутиена си и извади от чашката му подгизналата от мляко подплънка. Ето че пак дойде време за познатата процедура…

 

 

Моника усети някакво напрежение още щом влезе в къщата. Въздухът сякаш беше пропит от яростта на Кай и тя изведнъж изпита ужасна умора. Какво се беше случило пък сега? Вече едва понасяше холеричния му характер, но откакто го помнеше, той винаги е бил такъв. Бяха заедно от тийнейджърските си години, но пламенният му темперамент тогава й се струваше привлекателен. Спомените й вече бяха започнали да избледняват. Не че това имаше някакво значение. Така се стече животът й. Тя забременя и се ожениха, роди се Морган и дните се изнизаха един след друг. Съпружеският им живот беше мъртъв вече от години и те дори не деляха една спалня. Свързваше ги единствено навикът, усещането за позната сигурност. Понякога се замисляше за развод. Дори веднъж, преди двайсетина години, си беше събрала куфара и искаше да избяга, като вземе Морган. Но изведнъж се сети, че трябва да приготви вечеря на Кай, да изглади ризите му и да пусне пералнята, за да не оставя купчина мръсни дрехи след себе си. Докато се усети, беше разопаковала куфара.

Моника тръгна към кухнята — знаеше, че ще го намери там, както всеки път когато е ядосан. Може би защото от там наблюдаваше обекта на своята омраза. Ето и сега беше отместил леко завеската и се взираше в съседската къща през пролуката.

— Здравей — каза Моника, но не получи цивилизован отговор.

Вместо да я поздрави, той я посрещна с яростна тирада.

— Знаеш ли какво направи вещицата днес? — Кай не очакваше отговор, а и Моника знаеше, че няма смисъл да пита. — Изпрати тук полицаите с обвинението, че съм й нанесъл побой! Насинила се сама и твърдяла, че съм я бил. Пълна откачалка!

Моника влезе в кухнята, твърдо решена, че няма да му позволи отново да я въвлече в разприте си, но тази история надхвърли всичките й очаквания. Гневът неволно се надигна в гърдите й.

— Но ти нали не си й посягал? Защото понякога доста се палиш… — попита го Моника, за да заглуши притеснението си.

Кай я погледна така, сякаш е загубила ума си.

— Какво, по дяволите, говориш? Наистина ли смяташ, че като последен глупак ще й дам подобен коз! Не че не бих искал да я напердаша, но съм напълно наясно как тя ще се възползва от това! Вярно, отбих се у тях и й казах в лицето каквото мисля за нея, но и с пръст не съм я докоснал!

Моника разбра, че той казва истината, и хвърли изпълнен с омраза поглед към съседската къща. Кога най-сетне ще ги остави на мира!

— Е, и какво стана? Повярваха ли й?

— Не, слава богу. По някакъв начин са разбрали, че лъже. Смятаха да говорят със Стиг и сигурно той им е казал нещо. Провървя ми, че този път ми се размина.

Моника седна срещу мъжа си. Лицето му пламтеше, а пръстите му барабаняха гневно по масата.

— Не е ли крайно време да се откажем от борбата и да се преместим? Не може да продължава така.

Тя не за първи път се обръщаше към него с подобна молба, но той винаги й отвръщаше с една и съща решителност и твърдост.

— И дума да не става. Няма да й позволя да ме прогони от дома ми. Няма да й доставя подобно удоволствие.

За по-голяма убедителност Кай удари с юмрук по масата, макар че нямаше нужда. Всичко това Моника беше чувала и преди и знаеше, че няма смисъл да настоява. А ако трябваше да е напълно честна, и тя самата не искаше да позволи на Лилиан да излезе победителка. Особено след клеветите й по адрес на Морган.

Мисълта за сина й я накара да смени темата.

— Виждал ли си Морган днес?

Кай неохотно отмести поглед от къщата на съседите и промърмори:

— Не, а трябваше ли? Той никога не излиза от бърлогата си.

— Да, но все пак можеше да се отбиеш и да му кажеш „здравей“. Да го попиташ как е.

Моника беше наясно, че мисълта й е утопична, но продължаваше да се надява. Морган все пак беше и негов син.

— Защо да го правя? — изсумтя Кай. — Ако иска да си общуваме, може да дойде тук. — Съпругът й се изправи. — Е, ще има ли накрая нещо за ядене?

Моника също стана и започна да сервира масата. Преди няколко години сигурно би си помислила, че и Кай може да приготви нещо, така и така си е вкъщи. Сега дори и това не й минаваше през ума. Всичко беше както преди и така щеше да си остане.