Камила Лекберг
Каменоделецът (11)

Стрьомстад, 1924

Агнес лежеше в стаята си с мокра кърпа на челото. Докторът я прегледа внимателно и й заръча да остане в леглото, след което слезе в салона да говори с баща й. За миг тя дори се притесни да не би да става дума за нещо сериозно. За кратко забеляза притеснение в погледа на възрастния лекар, но то бързо изчезна и докторът я потупа по ръката и я увери, че всичко ще е наред, а засега трябва да си почива.

Не можеше да признае истинската причина за умората си. Всички онези безсънни зимни нощи се бяха отразили зле на здравето й. Такава беше нейната диагноза, но не биваше и другите да я знаят. Доктор Ферн щеше да й изпише подсилващи капки, а щом сложеше край на приключението с Андерш, всичко щеше да си дойде на мястото. През това време нищо не й пречеше да си остане в леглото едва-две седмици и да се поглези. Агнес се замисли какво да си поиска за обяд. Тъй като вчерашната вечеря изчезна в тоалетната чиния, стомахът й закъркори неудържимо. Може би палачинки или от вкусните кюфтенца с варени картофи, сметанов сос и сладко от червени боровинки — специалитета на готвачката.

Чу как някой се заизкачва по стълбите и се загърна с одеялото, охкайки тихичко. Кюфтенцата можеха да почакат. Това бе последната й мисъл, преди вратата на стаята й да се отвори.

 

 

Вече два дни яростта бушуваше в гърдите му. Каква безподобна наглост! Тази проклетница няма ни срам, ни съвест. Да го посочи на полицията. Кай разбираше, че мълвата скоро ще се разнесе из целия град, и тогава каквото и да говори, хората щяха да запомнят само, че полицаите са идвали да го разпитват във връзка със смъртта на момичето. Той стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Поразмисли, но облече якето си и с решителна крачка излезе навън. Оградата, която сам бе издигнал между имотите им, не му позволи да мине напряко през двора. Затова тръгна по пътя и зави по алеята към Флоринови. Знаеше, че Никлас и Шарлот не бяха вкъщи. Сега вещицата щеше да чуе цялата истина за себе си. Предполагайки, че външната врата е отключена, както в повечето къщи в околността, Кай прекрачи прага, без дори да почука, и продължи направо към кухнята. Лилиан се стресна, като го чу да влиза, но бързо се окопити и на лицето й се изписа обичайното дръзко и високомерно изражение. За каква ли се мислеше. Сякаш беше кралица, а не проста провинциалистка.

— Как, по дяволите, смееш да пращаш полицията у дома? — изрева Кай и удари с юмрук по масата.

Лилиан го изгледа студено.

— Полицаите попитаха дали някой ни мисли злото и аз се сетих за теб. Ако веднага не си вдигнеш чукалата, ще им се обадя отново. Нека сами видят на какво си способен.

Той едва успя да се удържи да не я хване за гушата. Привидното й спокойствие разпали още повече яростта му.

— Само да посмееш, проклета миризлива вещице!

— Така ли?! Ще посмея и още как. Ти постоянно ни правиш мръсотии, заплашваш ни и ни преследваш. Подложени сме на истински тормоз.

Лилиан се хвана театрално за сърцето, а на лицето й се появи изражението на невинно страдаща жертва, което Кай мразеше повече от всичко.

И как успяваше винаги да го изкара злодей, а себе си да представи като мъченица. Всъщност бе точно обратното. Той положи неимоверни усилия да се държи с нея човешки. В началото винаги отвръщаше на нападките й с добрина, за да не пада до нейното равнище. Но преди няколко години реши, че щом Лилиан търси война, ще я има. След това за него всички средства станаха позволени.

Кай едва успя да запази самообладание и просъска:

— Е, тоя път не успя да объркаш полицаите с лъжите си.

— Не бързай толкова. Полицаите имат начин да разберат как е било наистина — отвърна Лилиан злобно.

— Какво искаш да кажеш? — попита Кай, но веднага разбра накъде бие съседката му. — Да оставиш Морган на мира, чуваш ли.

— Едва ли ще се наложи да си отворя устата — каза тя със злорадство. — Полицаите сами скоро ще разберат, че в съседната къща живее луд. А от такъв всичко може да се очаква. Ако те не се досетят, нека прочетат отново оплакванията ми.

— Обвиненията ти срещу него са пълна измислица, сама го знаеш! Морган никога не е стъпвал в къщата ти, нито пък е надничал през прозорците.

— Знам само каквото съм видяла — сопна му се Лилиан. — Всичко е описано в оплакванията ми до полицията. Нека само ги прочетат и веднага ще им стане ясно.

Кай не й отговори. Нямаше смисъл.

Остави яростта да го завладее.

 

 

Мартин толкова се бе задълбочил в документите, че чак подскочи, когато чу Патрик да влиза.

— Извинявай, май без малко не ти докарах инфаркт — каза Патрик и се усмихна. — Зает ли си?

— Не, заповядай! — Мартин даде знак с ръка на колегата си да влезе. — Е, как е? Научихте ли нещо повече за семейството от учителя?

— Учителката — поправи го Патрик. — За съжаление, не — добави той и забарабани с пръсти по крака си. — Каза, че не знае за проблеми в семейството на Сара. За сметка на това научихме повече за самата нея. Очевидно е била хиперактивно и доста трудно дете.

— В какъв смисъл? — попита Мартин, който не бе запознат с нашумялата през последните години диагноза.

— Ами как да ти кажа, била е свръхенергична, не я е свъртало на едно място, проявявала е агресия срещу всичко, което не й харесва, трудно се е концентрирала.

— Явно никак не е било лесно да се работи с нея — отбеляза Мартин.

— И аз изтълкувах по същия начин думите на учителката.

— Ти си виждал Сара и приживе. Забелязваха ли се тези неща?

— Ерика я познава по-добре от мен. Аз съм я виждал само няколко пъти набързо и ми се стори доста буйничка, но нищо повече.

— Каква е разликата между АДХД и тази хиперактивност, за която говориш? — попита Мартин. — Хората използват ту единия, ту другия термин за почти идентични ситуации.

— Нямам представа. — Патрик сви рамене. — Дори не съм сигурен, че проблемното й поведение има връзка с убийството, но все отнякъде трябва да започнем, нали?

Мартин посочи документите на бюрото си.

— Проверих различните сигнали за блудство през последните години, но не открих нищо особено. Попаднах на няколко случая на кръвосмешение, но разследванията са прекратени поради липса на доказателства. Спомням си, че само в един от случаите се стигна до съд и присъда. Сещаш ли се за оня баща, който изнасилвал дъщеря си?

Патрик кимна. Рядко се срещаха дела, които оставяха такова неприятно усещане като споменатото от Мартин.

— Да. Делото на Турбьорн Стиглунд, но той още е зад решетките, нали?

— Да, дори се обадих да проверя, но от затвора ме увериха, че не са го пускали дори в отпуск. Така че спокойно можем да го изключим. В останалите случаи става дума за изнасилвания, но на възрастни. Там обаче се появява едно познато име.

Мартин посочи папката, която преди известно време беше на бюрото на Патрик, а сега се оказа в неговия кабинет.

— Надявам се да не ми се сърдиш, че отмъкнах делото за съседската вражда на Флоринови.

— Не, разбира се, защо да ти се сърдя. Предполагам, че намекваш за обвиненията на Лилиан Флорин срещу Морган Виберг?

— Да, тя твърди, че момчето на няколко пъти се е прокрадвало до къщата им и е надничало през прозореца й, когато се преоблича.

— Прочетох го — каза Патрик уморено. — Честно казано, не знам какво да мисля по този въпрос. Твърде съмнително е да е истина. Според мен двамата с Кай просто си разменят измислени обвинения и само губят времето на полицията.

— Да, склонен съм да се съглася с теб. Но в същото време сме длъжни да проверим дали в съседската къща наистина не живее воайор. Знаеш, че повечето от сексуалните престъпници започват именно така.

— Да, знам, но не изглежда много убедително. Да предположим, че Лилиан Флорин казва истината, в което силно се съмнявам. Дори в този случай става дума за човек, който е надничал да гледа възрастна гола жена. Това изобщо не доказва, че Морган проявява сексуален интерес към деца. Не знаем дали Сара е била изнасилена. Съдебният лекар не откри подобни улики по време на аутопсията. Но все пак е добре да се заемем с Морган. Поне да го разпитаме.

— Може ли да дойда с теб? — въодушеви се Мартин. — Или вече завинаги ще бъдеш партньор с Ернст?

Патрик се намръщи.

— Не, това никога няма да го бъде. Ако зависи от мен, веднага те вземам. Но въпросът е какво ще каже Мелберг.

— Е, поне можем да го попитаме. Напоследък ми се струва попритихнал. Кой знае, може да е започнал да омеква на стари години…

— Едва ли — засмя се Патрик. — Но ще поговоря с него. Мисля да отидем следобед. Сега трябва да прегледам едни документи.

— Чудесно. И аз ще успея да изчета остатъка от купчината. Може и да изскочи нещо ново, но да не таим особени надежди.

Патрик кимна.

— Направи каквото можеш.

 

 

Йоста без малко да заспи пред компютъра. Едва когато главата му падаше на гърдите, той се събуждаше. Иначе отдавна да е потънал в царството на съня. Де да можеше да опъне крака и да подремне малко, след което щеше да може отново да работи нормално. Като в Испания. Хората там знаеха колко важна е сиестата. Но не и в Швеция. Тук трябва да изкараш цял осемчасов кошмарен работен ден, без да усещаш умора, като запазваш бодро настроение. Проклета страна.

Резкият звън на телефона го изтръгна от унеса му.

— По дяволите — промърмори полицаят, а настроението му още повече се развали, когато разпозна телефонния номер, изписан на дисплея. Какво ли иска вещицата сега? Спомни си за преживяната от нея трагедия и успя да се поуспокои, преди да вдигне слушалката.

— Йоста Флюгаре, полицейски участък на Танумсхеде.

Жената беше толкова превъзбудена, че трябваше да я помоли да се успокои. Иначе не можеше да разбере за какво говори. Но молбата му остана нечута и той повтори:

— Лилиан, моля ви, говорете по-бавно, нищо не разбирам. Поемете си дълбоко дъх и започнете отначало.

Този път тя явно го чу и заговори по-спокойно. Учудването на Йоста нарастваше с всяка нейна дума. Какво неочаквано развитие на събитията. Наложи се дълго да я успокоява, преди да успее да приключи разговора. След това набързо грабна якето си и отиде при Патрик.

— Слушай, Хедстрьом.

Йоста дори не си направи труда да почука, но колегата му работеше на отворена врата и сам си беше виновен, ако някой влезеше при него, без да чука.

— Да? — изгледа го Патрик учудено.

— Току-що ми се обади Лилиан Флорин.

— И? — подкани го Патрик с нарастващо любопитство.

— Чакай да чуеш новината. Лилиан твърди, че Кай се е нахвърлил да я бие.

— Шегуваш ли се? — възкликна Патрик и се извъртя със стола си така, че застана лице срещу лице с Йоста.

— Не, тя твърди, че преди малко е влязъл при нея и започнал да й крещи, а когато се опитала да го изгони, той буквално й налетял със стиснати юмруци.

— Та това е пълна лудост — недоверчиво произнесе Патрик.

Йоста сви рамене.

— Поне тя така казва. Обещах й да отидем веднага.

Той демонстративно показа якето си.

— Разбира се — отвърна Патрик и скочи от стола, за да вземе от закачалката своето.

След двайсет минути те вече паркираха пред къщата на семейство Флорин. Лилиан им отвори при първото почукване и ги пусна в антрето. Едва бяха престъпили прага, когато тя започна да говори, енергично жестикулирайки.

— Вижте какво ми причини! — възкликна тя и им показа малко червено петно на бузата си, а после вдигна ръкава на пуловера, за да покаже петното и на ръката си.

— Ако не го арестувате за това, то… — Лилиан толкова се разлюти, че едва намираше думи от ярост.

Патрик успокояващо я докосна по здравата ръка.

— Обещавам ви, че ще проучим въпроса внимателно. Не беше зле да ви види лекар.

Лилиан поклати глава.

— Трябва ли? Той ме удари по лицето и ме хвана с всички сили за ръката, но нищо по-сериозно — призна тя с нежелание. — Но на вас сигурно за доказателство ще ви трябват снимки?

Лицето й просветна за миг, преди Патрик да убие и тази надежда.

— Не, няма нужда. Достатъчно е това, което видяхме. Ще отидем да поговорим с Кай, за да решим какво да правим. Има ли на кого да се обадите?

— Да, приятелката ми Ева може да дойде при мен.

— Чудесно. Тогава е най-добре веднага да й позвъните, да си направите кафе и да се опитате да се успокоите. Всичко ще се нареди.

Патрик говореше така, че тя да се отнася с доверие към него, но нещо в театралното й поведение го отблъскваше. Нещо не бе наред.

— Може би трябва да подам официално оплакване? Да попълня някакви документи и така нататък? — попита Лилиан обнадеждена.

— Това може да почака. Първо двамата с Патрик ще поговорим с Кай — каза Йоста с неприсъща за него твърдост, но Лилиан не се задоволи с подобни обещания.

— Ако отново претупате всичко от мързел, вместо да защитите една беззащитна жена, станала жертва на нападение, не си мислете, че ще премълча това. Веднага ще уведомя началника ви, а после, ако е нужно, ще се обърна към вестниците. Това трябва да ви е ясно.

Йоста прекъсна излиянията й с леден глас:

— Никой нищо няма да претупа, Лилиан, но сега ще направим следното. Първо ще поговорим с Кай и едва след това ще се заемем с формалностите. Ако имате възражения, можете веднага да се обадите на началника ни Бертил Мелберг и да се оплачете. Иначе ще трябва да изчакате да разпитаме обвиняемия.

След кратка вътрешна борба Лилиан реши да отстъпи.

— Щом е така, отивам да се обадя на Ева, но да знаете, че ви чакам да се върнете — промърмори тя сърдито и тръшна демонстративно вратата след тях толкова силно, че ехото се разнесе из цялата улица.

— Какво мислиш? — попита Патрик, учуден, че тъкмо Йоста бе успял да й затвори устата.

— Не знам… — отвърна той. — Но нещо… ме притеснява.

— И аз имам същото чувство. Друг път случвало ли се е Кай да се нахвърля срещу нея?

— Не, иначе със сигурност щяхме да разберем начаса. От друга страна, досега не са го обвинявали в убийство.

— Да, прав си — съгласи се Патрик. — Но въпреки това той не прилича на човек, който би налетял на бой. По-скоро е от хората, които винаги са готови да те препънат.

— Да, склонен съм да се съглася. Но нека чуем какво ще ни каже.

— Да, така е най-добре — каза Патрик и почука на вратата.