Камила Лекберг
Каменоделецът (9)

Стрьомстад, 1924

Агнес започваше да усеща познатия вкус на скуката. Тайните срещи с любимия продължиха цяла зима и в началото тя се наслаждаваше на всеки миг. Сега обаче студените месеци бяха към края си, а с настъпването на пролетта в душата й назряваше обичайното отегчение. Дори не можеше да разбере какво я беше привлякло толкова силно. Наистина беше хубавец, не можеше да си изкриви душата, но говореше като същински селянин, а и постоянно миришеше на пот. Освен това беше все по-трудно да се измъква нощем без закрилата на тъмнината. Не, трябва да сложи край на това, реши Агнес, седейки пред огледалото в стаята си.

Донагласи тоалета си и слезе долу, за да закуси с баща си. Бе прекарала нощта с Андерш и сега се чувстваше уморена и отпаднала. Целуна баща си по бузата и седна на масата. Взе едно яйце и започна да го бели с безразличен вид. Беше толкова уморена, че й се догади, като усети миризмата му.

— Как си, съкровище? — попита Аугуст притеснено от другия край на голямата маса.

— Малко съм уморена — отвърна дъщеря му жалостно. — Нещо не спах добре.

— Горкичката. — Гласът на баща й бе изпълнен със съчувствие. — Хапни малко и иди да си легнеш. Може би е добре да ти запишем час при доктор Ферн. През цялата зима ми се виждаше малко унила.

Агнес не можа да сдържи усмивката си и побърза да я скрие в салфетката. Сведе поглед и каза:

— Да, чувствах се малко по-уморена от обикновено. Сигурно е било поради тъмнината. Ще видиш как ще живна сега с идването на пролетта.

— Хм, ще видим. Помисли си все пак дали не искаш да те прегледа докторът.

— Добре, татко — съгласи се Агнес и се насили да хапне от яйцето.

Това се оказа груба грешка. В мига, в който усети вкуса на сварения белтък в устата си, коремът й изкъркори притеснително, а гърлото й се изпълни с жлъчен сок. Агнес бързо се изправи, хвана се с ръка за устата и изтича към клозета. Едва успя да вдигне капака на тоалетната чиния, преди вчерашната вечеря да се излее от гърлото й като същински водопад. Очите й се насълзиха. Повърна още няколко пъти, преди да посмее да се изправи и да избърше с погнуса устата си. Излезе с треперещи крака, а отвън я чакаше притеснен баща й.

— Миличко, как си?

Агнес само поклати глава и преглътна, опитвайки се да прогони неприятния вкус на стомашен сок в устата си.

Аугуст я прегърна през рамо, поведе я към салона и я настани на дивана. Допря ръка до челото й.

— О, Агнес, цялата си потна. Веднага ще се обадя на доктор Ферн и ще го помоля да те прегледа още днес.

Отмаляла, дъщеря му само кимна, легна на дивана и затвори очи. Нямаше сили за друго. Имаше чувството, че цялата стая се завъртя зад затворените й клепачи.

 

 

Струваше й се, че витае в някакъв мистичен свят на сенки, напълно откъснат от реалността. Знаеше, че не можеше да постъпи другояче, но съмненията не спираха да глождят душата й. Дали наистина е взела правилното решение? Ана съзнаваше, че никой не я разбира. Как можа да се върне при Лукас след всички усилия да се освободи от него? Как можа да му прости инцидента с Ема? Върна се, защото това бе единственият начин да оцелеят — тя и децата й. Лукас винаги е бил опасен човек, но преди умееше да се контролира. След раздялата им предишната сдържаност се смени с буйна лудост, сякаш целият му свят се срина. „Лудост“ бе единствената дума, която й идваше на ума за случващото се с него. Ана познаваше тази му страна, усещаше я още от самото начало на връзката им. Може би тъкмо опасната му първичност я привлече така неудържимо тогава. Но сега безумието изплува на повърхността и тя постоянно изпитваше смъртен страх.

Решението й да вземе децата и да го напусне бе само един от факторите, които подхранваха лудостта му. Имаше ред причини, които го накараха да превърти. Главната гордост на Лукас беше работата, но този път и там претърпя несполука. Няколко неуспешни сделки сложиха край на кариерата му. Малко преди да се върне при него, Ана срещна случайно един от колегите му. Той й разказа, че поведението на Лукас било много странно, че посрещал неуспехите си с изблици на ярост и агресия. Дори бил стигнал дотам, че си позволил да блъсне в стената един от най-важните им клиенти, след което веднага бе уволнен. Клиентът дори подал оплакване в полицията и разследването щяло да започне в най-скоро време.

Слуховете за разклатеното му психично здраве я притесняваха, но не това бе причината да се върне при него. Един ден, когато се прибра вкъщи и откри, че Лукас бе изпотрошил всичко в апартамента, осъзна, че няма избор. Ако не му отстъпеше, със сигурност щеше да нарани или нея, или децата. Имаше само един начин да гарантира сигурността на Ема и Ейдриън — трябваше да държи врага наблизо.

Ана осъзнаваше безнадеждността на ситуацията, но в същото време разбираше, че е попаднала в омагьосан кръг. Беше затворена вкъщи с агресивния си подивял съпруг, който следеше всяко нейно движение. Принуди я да напусне работата си в аукциона, която й носеше толкова радост и удовлетворение. Пускаше я да излезе само за да напазарува или да прибере децата. Той все още нямаше работа, а и не търсеше. Наложи им се да напуснат просторния апартамент в квартал „Остермалм“ и сега се бяха приютили в тясна двустайна квартира в покрайнините на града. Ана би изтърпяла всичко, само да не бие децата. Самата тя ходеше със синини и охлузвания и тази роля й беше добре позната. Играеше я вече от толкова години, че беше й станала като втора природа. Тя познаваше този живот, а онзи на свобода й се струваше нереален. Най-важното за нея бе децата да не забелязват какво се случва. Дори успя да убеди Лукас да им позволи да продължат да ходят на детска градина. Когато беше с тях, Ана се преструваше, че всичко е наред, но не бе сигурна, че успява да ги заблуди. Поне не Ема, която вече беше на четири години. Момиченцето пощуря от радост, че най-накрая щеше да се върне при татко си, но Ана все по-често улавяше наблюдателния детски поглед.

Тя се опитваше да убеди себе си, че е взела единственото правилно решение, но същевременно съзнаваше, че не може да продължават да живеят така. Лудостта на Лукас се задълбочаваше, а тя изпитваше все по-силен страх. Беше сигурна, че някой ден съпругът й ще прекрачи границата и ще я убие. Въпросът бе как да успее да се измъкне от този капан? На няколко пъти се замисли дали да не се обади на Ерика и да я помоли за помощ, но Лукас пазеше телефона като ястреб. Спираше я и вътрешният й глас. Досега винаги бе разчитала на по-голямата си сестра. Крайно време бе сама да се справи с трудностите, както подобава на възрастен човек. В съзнанието й постепенно се зароди един план. Трябваше да събере достатъчно доказателства срещу Лукас, за да не може той да ги оспори в съда. Тогава с децата щяха да получат защита според закона. Понякога едва се сдържаше да не грабне децата и да не изтича до най-близкия дом за малтретирани жени, за да потърси помощ. Но това бе само временно решение. Тя имаше достатъчно опит и знаеше, че без доказателства срещу Лукас щяха да бъдат принудени да се върнат в домашния ад.

Затова започна да документира всичките си синини. В един от магазините по пътя към детската градина имаше фотокабина, където заснемаше следите от побоищата по тялото си. Записваше и точните дата и час, когато я бе удрял, а после криеше снимките в рамката на сватбената им снимка. Нарочно избра това скривалище, символиката й допадаше. Скоро щеше да има достатъчно материал, за да може да повери съдбата си в ръцете на обществото. Дотогава трябваше само да продължи да се бори. И да оцелее.

 

 

Дойдоха в училището по време на голямото междучасие. Въпреки есенния вятър дворът беше пълен с добре облечени деца, които си играеха, без да усещат студа, за разлика от Патрик, който ги погледна с недоумение и настръхнал, побърза да се скрие вътре на топло.

Само след няколко години и собствената му дъщеря щеше да тръгне на училище. Сърцето му се стопли от тази мисъл и той вече си я представяше как подскача по коридора с руси плитки и щърбава устичка — също като Ерика на една от детските й снимки. Надяваше се Мая да прилича повече на майка си. Тя беше толкова сладка като малка и досега изглеждаше такава в неговите очи.

Почукаха на първата отворена врата. Озоваха се в просторна и светла класна стая с големи прозорци и детски рисунки по стените. Зад катедрата седеше млада учителка, унесена в четене. Почукването им я стресна.

— Да? — обърна се тя към тях въпросително и въпреки крехката си възраст, с такъв строг учителски глас, че на Патрик дори му се дощя да застане мирно и да се поклони учтиво.

— Ние сме от полицията. Търсим учителката на Сара Клинга.

Лицето й доби мрачно изражение.

— Това съм аз.

Младата жена стана от стола и тръгна към тях с протегната за поздрав ръка.

— Беатрис Линд. Преподавам от първи до трети клас.

Покани ги да седнат на малките столчета зад чиновете и Патрик се почувства като същински великан. По устните му се разля усмивка, като видя отчаяните опити на Ернст да намести дългите си крайници на миниатюрното столче. След това отново стана сериозен и се обърна към учителката.

— Такава ужасна трагедия — промълви Беатрис с треперещ глас. — Как може едно детенце днес да е тук, а утре вече да го няма…

Патрик забеляза как и устните й потреперват.

— И то да се удави…

— Оказа се, че не става дума за нещастен случай.

Патрик остана изненадан, че новината още не беше достигнала до всички жители на градчето. На лицето на Беатрис се изписа искрено недоумение.

— Как така, какво искате да кажете? Защо не е нещастен случай? Нали се е удавила?…

— Сара е убита — отговори Патрик и осъзна, че думите му прозвучаха доста рязко. Затова смекчи тона и продължи: — Не става дума за нещастен случай и затова трябва да съберем повече информация за Сара. За характера й, за евентуални проблеми в семейството и тъй нататък.

Патрик забеляза, че Беатрис се замисли над думите му, въпреки първоначалния шок. След малко тя събра сили и отговори:

— Сара беше… как да ви кажа… — Жената търсеше най-подходящите думи. — Тя беше изключително енергично дете. Не можеше да стои мирна и понякога в класната стая настъпваше пълен безпорядък. Беше родена за лидер и децата винаги я слушаха. Ако не успеех да ги спра навреме, обръщаха всичко с главата надолу. В същото време… — Беатрис отново се поколеба, сякаш претегляше всяка дума. — В същото време тази нейна енергия беше извор на творчество. Сара имаше вроден талант на художник и изключително естетическо чувство. Не съм срещала дете с по-голямо въображение. Беше невероятно изобретателна във всяко отношение — и в белите, и в работата в час.

Ернст се размърда неспокойно и каза:

— Чухме, че става дума за някакъв по-специфичен проблем, от онези неврологичните със съкратени имена.

Несериозният му тон накара Беатрис да го погледне строго. Патрик с удовлетворение отбеляза как колегата му засрамено се сви на стола.

— Да, така е, Сара страдаше от дефицит на внимание. Работехме допълнително с нея. Вече имаме големи познания в тази област и можем да предложим на тези деца нужната помощ, за да могат да се справят с училищната програма.

Думите й прозвучаха като от учебник и на Патрик му стана ясно, че младата жена взема въпроса присърце.

— В какво се изразяваха проблемите на Сара? — попита Патрик.

— Вече ви обясних. Тя беше изключително енергична и понякога получаваше пристъпи на ярост. Но освен това беше невероятно надарена натура. Не беше нито злобна, нито лоша или невъзпитана, както биха си мислили хора, незапознати с тези проблеми. Просто й беше трудно да контролира импулсивността си.

— Как реагираха на поведението й другите деца? — попита Патрик с искрен интерес.

— Различно. Едни не искаха да общуват с нея и я избягваха, други спокойно приемаха пристъпите й и се разбираха отлично. Най-добрата й приятелка беше Фрида Карлгрен. Те дори живеят в съседство.

— Да, ние вече разговаряхме с нея — кимна Патрик и се размърда на малкото столче. Вече усещаше, че краката му изтръпват, а левият глезен съвсем се схвана. Мислено пожелаваше същото и на Ернст.

— Ами семейството й? — намеси се Ернст. — Дали Сара е имала проблеми вкъщи?

Патрик едва успя да потисне усмивката си, като забеляза как колегата му започна да разтрива глезените си.

— За жалост, не мога да ви помогна. — Беатрис сви устни. Явно не бе свикнала да обсъжда семействата на учениците си зад гърба им. — Срещала съм се с родителите и с баба й само един-два пъти. Сториха ми се почтени и уравновесени хора. Нямаше никакви признаци Сара да има проблеми у дома.

В този миг звънкият училищен звънец оповести края на междучасието и коридорът се изпълни с детски гласове — учениците се връщаха в класните стаи. Беатрис се изправи и им подаде ръка, с което сложи край на разговора. Патрик едва се измъкна иззад чина. С крайчеца на окото си забеляза как Ернст енергично разтрива единия си крак, който очевидно се беше схванал. Сбогуваха се с учителката и закуцукаха навън като двама старци.

— По дяволите, какви неудобни мебели — промърмори Ернст, докато вървяха към колата.

— Да, вече не сме гъвкави като едно време — съгласи се Патрик и с въздишка се настани на шофьорското място. Стори му се като истински лукс да се облегне на удобната седалка и спокойно да опъне крака.

— Ти може и да не си — изрепчи се Ернст. — Аз не съм мръднал от тийнейджърските си години. Просто не мога дълго да издържа на такива столчета.

Патрик се опита да смени темата на разговора.

— Не научихме нищо ново.

— Мен ако питаш, малката е била същинска фурия — добави Ернст. — Сега хората намират различни извинения, за да оправдаят невъзпитаните си деца. Дефицит на внимание, дрън-дрън. По мое време това се лекуваше с няколко удара с учителската линия, а сега ги тъпчат с лекарства и ги мъкнат по психолози. Пълни щуротии. Нищо чудно, че обществото ни се разпада. — Ернст се загледа мрачно навън и поклати глава.

Патрик си спести коментара. Нямаше смисъл да си хаби думите.

 

 

— Пак ли ще я храниш? По наше време им давахме кърма през четири часа — каза Кристина и погледна неодобрително към Ерика, която се бе настанила на фотьойла, за да нахрани Мая, макар че бяха минали само два часа и половина.

Ерика вече знаеше, че няма смисъл да спори със свекърва си, и се престори, че не я чува. Тя цяла сутрин не млъкна и на Ерика й дойде до гуша. Кристина веднага забеляза, че къщата не е изчистена добре, и сега кръжеше наоколо с прахосмукачката и развиваше любимата си теория, че домашната прах предизвиква астма у малките деца. Преди това демонстративно изми всичките съдове от мивката и даде купища съвети за поддръжката им. Чиниите трябвало да се изплакват веднага след хранене, преди да засъхнат хранителните остатъци. Най-добре, разбира се, било да се измият веднага, за да не се натрупва цяла планина… На Ерика й идеше да заскърца със зъби от яд, но се стараеше да мисли как ще подремне, когато свекърва й изведе детето на разходка. На моменти обаче се чудеше дали всичко това си струва усилията.

Настани се във фотьойла и се опита да накара Мая да засуче гърдата й. Малката усещаше напрегнатата атмосфера вкъщи и цял ден не спря да плаче. Затова Ерика понечи да я успокои с малко мляко, но тя зарита още по-неспокойно. Ерика цялата се изпоти от битката с дъщеря си, но Мая накрая се предаде и засука. Майка й се отпусна и включи телевизора, за да изгледа поредния епизод на „Дързост и красота“. Сега трябваше само да се вживее в сложните взаимоотношения между Брук и Рич.

Кристина хвърли бърз поглед към екрана на телевизора, докато минаваше наблизо с прахосмукачката.

— Ох, как изобщо можеш да гледаш подобни глупости? Защо не почетеш малко например?

Ерика дори не си направи труда да й отговори. Само усили звука на телевизора и се наслади за секунда на вкуса на победата. Но след като забеляза обидената физиономия на свекърва си, намали звука. Досети се, че с поведението си по-скоро губеше. Погледна набързо часовника си. Боже, още нямаше дванайсет. А до идването на Патрик остава цяла вечност. След това я очакваше още един такъв ден, преди Кристина най-сетне да си събере багажа и да си тръгне, доволна, че отново е успяла да помогне на сина си и снаха си. Два дълги дни…