Камила Лекберг
Каменоделецът (8)

Стрьомстад, 1923

С трепереща ръка Агнес почука на прозореца му. Отбеляза със задоволство, че той веднага й отвори. Явно я чакаше. В стаята му беше топло. Зачуди се дали лицето му пламти от горещината, или от очакване. Сигурно бе второто. Нейното лице също гореше от страст.

Мечтаеше за този миг, откакто хвърли първото камъче по прозореца му. Инстинктивно усещаше, че трябва да подходи към него предпазливо. А тя добре познаваше мъжете. Знаеше какво искат от нея и винаги успяваше да им го даде. Затова й се наложи седмици наред да се преструва на срамежлива девойка. Едва издържа. Ако зависеше от нея, би се пъхнала в леглото му още първата вечер, но това със сигурност щеше да го отблъсне. Можеше да спечели сърцето му само ако играеше театър. Курва или светица. И двете роли й се удаваха еднакво добре.

— Страх ли те е? — попита я Андерш, след като седнаха на ръба на тясното му легло.

Агнес едва се сдържа да не се усмихне. Ако знаеше колко е опитна в това, което предстоеше, със сигурност щеше да се уплаши. Сега обаче трябваше на всяка цена да не се издаде. За първи път в живота си изпитваше толкова силен копнеж. Затова сведе надолу поглед и кимна леко. Когато Андерш я прегърна, за да я успокои, тя си позволи да се усмихне, като притисна лице в рамото му.

След това потърси устните му. Целувките им ставаха все по-дълбоки и еротични. Усети как ръката му се плъзна по тялото й и внимателно разкопча блузата й. Беше ужасно муден. Изпита желание да разкъса дрехата си, но така щеше да разруши образа, изграден с толкова труд. С времето щеше да му разкрие истинската си природа и да го накара да се гордее, че е успял да събуди у нея такава страст. Мъжете са толкова простодушни.

Когато и последната й дреха падна на пода, Агнес срамежливо се скри под одеялото. Андерш я погали нежно по косата и въпросително я погледна. Изчака я да му кимне, преди да се шмугне при нея.

— Би ли загасил свещта? — попита го тя, стараейки се да говори с треперещ, уплашен глас.

— Да, разбира се — отвърна Андерш смутено.

Как можа да не се сети, че любимата му ще потърси закрила в мрака? Протегна ръка към нощното шкафче и загаси пламъка с пръсти.

Агнес усети как той се обърна към нея в тъмното, а ръцете му зашариха мъчително бавно по тялото й.

В точно пресметнатия момент тя успя да изстене приглушено от престорена болка, надявайки се, че Андерш няма да забележи липсата на кръв. Притесненията й се оказаха напразни. Той дори я дари с още по-голяма нежност. Явно и този път бе изиграла отлично ролята си. Сексът с него се оказа по-скучен от очакваното, все пак й се наложи да потисне инстинктите си. Андерш определено имаше потенциал и тя скоро щеше да го изненада приятно.

Сложила глава върху ръката му, си мислеше дали да не поеме инициативата за още един път, но реши да не бърза. Засега можеше да се задоволи с отличната си игра. Андерш беше в ръцете й. Оставаше й да се наслади на плодовете от усърдния си труд. Ако изиграеше добре картите си, можеше да разчита, че ще прекара зимата твърде приятно.

 

 

Моника обикаляше с количката между етажерките и прибираше върнатите книги по местата им. Книгите бяха страстта на живота й. Едва не умря от скука през първата година, когато Кай се пенсионира. После чу, че местната библиотека търсела да назначи служител на половин работен ден, и веднага се отзова. Кай казваше, че само смахнатите са готови да работят, без да имат нужда. Но Моника обичаше работата си твърде много, за да не обръща внимание на недоволството на мъжа си. Тя се разбираше отлично с колегите си и общуването с тях осмисляше живота й. Кай ставаше все по-свадлив и обидчив с всяка изминала година, а и Морган не се нуждаеше от нея. Вече дори не й се вярваше, че някой ден ще се сдобие с внуци. Съдбата й отне и тази малка радост. Сърцето й се изпълваше с болезнена завист всеки път щом някоя от колежките й заговореше за внучетата си. Душата й помръкваше при вида на светналите им погледи. Не че не обичаше Морган. Обичаше го. Макар че никак не й беше лесно. Вярваше, че и той я обича, но просто не умее да изрази чувствата си. Може би дори не разбираше, че това, което изпитва към нея, е любов.

Измина доста време, преди те с Кай да разберат, че нещо не е наред с детето им. Всъщност знаеха, че Морган е различен, но не им достигаха познания, за да осъзнаят проблема. Не беше умствено изостанал, дори напротив. Беше много развит в интелектуално отношение. Не забелязваше признаци на аутизъм. Той не се затваряше в себе си и обичаше да го милват. Моника бе чела, че това са типични за болестта симптоми. Морган тръгна на училище, много преди да се заговори за хиперактивност и дефицит на внимание, затова и през ум не й минаваше, че може да има подобна диагноза. Въпреки това осъзнаваше, че нещо не е наред. Синът й се държеше странно и не се поддаваше на никакво възпитание. Сякаш не можеше да разбере тихия език на общуване между хората и правилата, регулиращи поведението им. Каквото и да кажеше или стореше, все беше погрешно. Моника знаеше, че хората шушукат зад гърба им. Мнозина смятаха, че проблемите на Морган се дължат на лошо възпитание, но Моника не приемаше тези обвинения. Синът й беше доста тромав. Непрекъснато правеше бели — несъзнателно, а понякога и нарочно. Това я притесняваше най-много. Изглежда, беше невъзможно да го научи да прави разлика между доброто и лошото поведение. Опитаха какво ли не — наказания, пари, заплахи, обещания — всички познати методи, с които родителите възпитаваха децата си. Но на него нищо не му действаше. Морган бе способен на ужасни неща, без да изпитва ни най-малки угризения, дори когато биваше разобличен.

Преди петнайсет години неочаквано им провървя. Един от многото лекари, които бяха посетили, се оказа изключително отдаден на професията си и следеше всички новости в своята област. Един ден им съобщи, че е открил диагноза, която обяснява поведението на Морган и се нарича синдром на Аспергер. Било форма на аутизъм, при която децата имат нормален и даже повишен коефициент на интелигентност. Когато Моника чу за тази нова диагноза, от сърцето й падна огромен камък. Харесваше й да произнася тази дума, сякаш всеки звук галеше слуха й — Аспергер. Значи нито си въобразяваха, нито бяха лоши родители. Права бе, че Морган не можеше да разчита езика на тялото, мимиката на лицето и скрития смисъл на думите — все неща, които улесняваха ежедневното общуване между хората. Те оставаха невидими за ума му. За първи път можеха наистина да му помогнат. Или поне тя… Защото Кай не се интересуваше твърде от Морган. Особено след като осъзна, че синът му никога няма да успее да задоволи високите му изисквания. Оттогава окончателно вдигна ръце от него. Моника сама изчете всичко, което намери за синдрома на Аспергер, и откри начин да улесни ежедневието на сина си. Направи малки карти, които му подсказваха как да се държи, ако попадне в определени ситуации. Разиграваха различни сценки, а Моника се опитваше да му покаже как да анализира чуждите думи и с интелекта си да компенсира липсата на интуиция. Наред с това се опитваше да използва недвусмислени думи и изрази. Изчисти речта си от всички сравнения и метафори, от всички образни изразни средства, които я украсяваха. Усилията й пожънаха резултат. Морган започна да се справя по-добре с живота, но си остана единак. Предпочиташе да седи сам с компютрите си.

Затова Моника намрази Лилиан Флорин. Можеше да й прости всичко останало. Не се интересуваше от разрешенията за строителство, от нарушенията и заплахите. Смяташе, че Кай също подклажда враждата и дори понякога изпитва удоволствие да я дразни. Лилиан обаче успя да я разлюти с непрекъснатите си нападки срещу Морган. Мнозина, начело със съседката й, смятаха, че могат да се гаврят с него само защото е различен. Горко на онзи, който се отличава от останалите. Морган беше трън в очите на хората, защото все още живееше с родителите си, макар и не в същата къща, но все пак в техния двор. Лилиан беше най-зла от всички. На Моника направо й призляваше само като си помислеше какви безумни обвинения отправя към сина й. Неведнъж дори съжали, че са се преместили във Фелбака. Няколко пъти дори се опита да говори с Кай, макар да знаеше, че това е безполезно. Инатът не му позволяваше да отстъпи.

След като върна и последната книга от количката на мястото й, тя обиколи още веднъж рафтовете, за да се увери, че всичко е по местата си. Ръцете й се разтреперваха, когато си спомняше безбройните злостни нападки на Лилиан срещу Морган. Не само ходеше да се оплаква в полицията, но и непрекъснато разпространяваше лъжливи слухове, с които завинаги опетни името му. Нямало дим без огън, така се шушукаше. И макар всички да знаеха каква клюкарка е Лилиан, една лъжа, повторена сто пъти, се превръщаше в истина.

Сега съседите, водени от съчувствие, щяха да й опростят всичките грехове. Все пак беше загубила внучето си. Но Моника не изпитваше и капка съжаление към нея. Пазеше го за дъщеря й Шарлот. Умът й не побираше как Лилиан е могла да роди такава дъщеря. Рядко се среща такова мило момиче и сърцето й се късаше от мъка, като си помислеше за нея.

За Лилиан обаче не би проронила нито една сълза.

 

 

Айна не можа да скрие изненадата си, когато Никлас както обикновено влезе в кабинета си в осем часа сутринта.

— Здравей, Никлас. — Не знаеше как да продължи. — Мислех, че ще си останеш вкъщи по-дълго?

Той поклати глава. Нямаше сили за никакви обяснения. Нямаше сили да сподели, че не може да остане нито минута повече вкъщи, макар да му тежаха чувството за вина и усещането, че е предател. Но тази вина не можеше да се сравни с другата, далеч по-смазваща, която го накара да изостави съкрушената Шарлот сама в дома на Лилиан и Стиг. Тя беше стиснала гърлото му и не му даваше да си поеме дъх. Беше сигурен, че ако остане още малко в дома на тъща си, щеше да се задуши. Нямаше очи нито да погледне Шарлот, нито да отвърне на погледа й. Гузната му съвест го глождеше и го лишаваше от последните остатъци от сила, затова не можеше да понесе болката на Шарлот. Единственото му спасение беше да се върне на работа. Знаеше, че постъпва като страхливец, но вече отдавна не хранеше илюзии за себе си. Не беше нито силен, нито храбър.

Защо трябваше Сара да пострада заради неговата слабост? Той никому не желаеше злото. Никлас се хвана за гърдите. Седеше зад голямото си бюро, затрупано с медицински списания и различни документи. Болката му беше толкова силна, че буквално пулсираше във вените му и пронизваше сърцето. Изведнъж осъзна как се чувстват пациентите му, преди да получат инфаркт. Едва ли болката им е по-силна от неговата.

Разчорли косата си. Случилото се сякаш го притискаше като неразрешима загадка. Въпреки това той трябваше да намери решение, трябваше да доведе нещата докрай. Трябваше да действа. Със сигурност щеше да намери изход от трудната ситуация, както винаги досега. Чарът, бързият му ум и искрената открита усмивка го спасяваха всеки път от глупавите му постъпки през годините, но сега може би наистина се бе озовал в задънена улица.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Сигурно е дошло времето за консултации. Сега трябваше отново да започне да лекува болните, макар че самият той се чувстваше като пребит.

 

 

Ерика сложи Мая в кенгуруто и направи отчаян опит да изчисти къщата. Спомняше си последното посещение на свекърва си и сега яростно въртеше прахосмукачката. Надяваше се Кристина да не се качи на втория етаж. Ако успееше до нейното идване да се справи с първия, щеше да й се размине.

Кристина ги посети за първи път, когато Мая беше само на три седмици, а Ерика все още се чувстваше като в мъгла след раждането. По пода се търкаляха валма прах, а мивката беше пълна с планини от мръсни чинии. Патрик понечи да изчисти на няколко пъти, но Ерика му връчваше Мая веднага щом прекрачеше прага и прахосмукачката оставаше да лежи на пода пред килера.

Още щом влезе в къщата, по лицето на Кристина се изписа погнуса, която изчезваше само когато гледаше внучката си. Следващите три дни преминаха за Ерика като насън, когато до нея долитаха отделни думи на Кристина, която мърмореше, че слава богу, че е дошла навреме, иначе сред този прахоляк Мая със сигурност би хванала астма. По нейно време жените не седели по цели дни пред телевизора, а успявали да се грижат не само за едно дете, а за цял рояк, като наред с това дори чистели и готвели, за да могат да посрещнат съпруга си с топла вечеря. За щастие, Ерика бе твърде слаба, за да взема коментарите на свекърва си навътре. Дори посрещаше с благодарност всеки миг на уединение и самота, когато Кристина с гордост извеждаше Мая на разходка или я къпеше и преповиваше. Сега обаче Ерика беше укрепнала физически и инстинктивно се стремеше да не дава на свекърва си никакви поводи за критични забележки.

Ерика погледна часовника. Оставаше само час до пристигането на Кристина, а тя още не бе успяла да измие чиниите. Трябваше да позабърше и прахта. Погледна набързо към дъщеря си. Бръмченето на прахосмукачката я беше унесло и тя спеше щастливо. Ерика си помисли дали не може да използват същия начин, когато я приспиват вечер. Досега тя посрещаше всичките им опити със звучни протести, но някои казваха, че децата заспивали най-лесно под монотонни звуци като бръмченето на прахосмукачка или пералня. Във всеки случай си струваше да опитат. Досега Мая заспиваше само на гърдите и корема на майка си. Може би е крайно време да започне да прилага методите от книгата „За вашето дете“ на Ана Валгрен, майка на девет деца. Успя да я прочете преди раждането на Мая наред с куп други, но когато в живота й се появи истинско бебе от плът и кръв, всичките й новопридобити познания се разсеяха като дим. Вместо това следваше някаква собствена философия, водена от мотото „оцелей за мига“, и вече й се искаше да върне контрола над ситуацията. Все пак не беше нормално животът в къщата им да се върти около едно двумесечно бебе. Ерика не искаше да живее в подобна атмосфера и чувстваше, че все повече затъва в бездната на мрака.

Леко почукване на вратата я изтръгна от мислите й. Или този един час бе отлетял като миг, или свекърва й бе подранила. Последното бе по-вероятно и Ерика се огледа отчаяно наоколо. Е, нямаше какво да направи повече. Насили се да се усмихне и отиде да посрещне Кристина.

— Мили боже, държиш Мая на течение! Нали разбираш, че може да се простуди!

Ерика затвори очи и мислено преброи до десет.

 

 

Патрик се надяваше посещението на майка му да мине благополучно. Съзнаваше, че понякога може да е твърде… досадна, май това беше точната дума. Ерика обикновено знаеше как да се държи с нея, но след раждането на Мая не беше във форма. Нуждаеше се от помощ, която той не можеше да й даде. Затова трябваше да намери друг начин. Все още се чудеше дали да не потърси помощта на професионалист, за да има тя с кого да си поговори. Но къде да го намери? Не, може би трябваше да изчака, с времето щеше да й мине. Успокояваше се, че всичко скоро ще се подреди, трябва просто да свикнат с новото си положение. В същото време не спираше да се упреква, че се е поддал на успокоителните мисли, защото така беше най-лесно.

Опита се да се откъсне от домашните грижи и да се върне към работата си. Беше свикал съвещание в кабинета си в девет часа и му оставаха още само пет минути за подготовка. Както очакваше, Мелберг не се възпротиви на инициативата му да ангажира и други колеги в работата по случая. Дори го смяташе за напълно естествено. Всяко друго решение дори според понятията на Мелберг би изглеждало просто глупаво. Биха ли могли двамата с Ернст да се справят сами с разследване на убийство?

Първи дойде Мартин и се настани на единствения стол за посетители. Останалите трябваше да си носят столове.

— Какво става с апартамента? — попита Патрик. — Хареса ли ти?

— Страхотен е! — отвърна Мартин със светнал поглед. — Веднага го наехме. След две седмици чакам да ми помагаш с кашоните.

— Така ли? — засмя се Патрик. — Колко мило. Първо ще трябва да се посъветвам с началството вкъщи. Ерика не проявява особено разбиране относно нуждата ми от лично време, затова нищо не мога да обещая.

— Няма проблем — успокои го Мартин. — На толкова хора съм помагал да се местят, че имам доста длъжници. Сигурно ще се справим и без теб.

— Какво чуват ушите ми? Някой ще се мести? — попита Аника, влизайки с бележник в едната ръка и чаша кафе в другата. — Не мога да повярвам, че Мартин най-сетне е решил да се задоми.

Колегата му се изчерви, както всеки път, когато Аника го закачаше, но в същото време на лицето му се разля усмивка.

— Да, правилно чу. С Пия си намерихме апартамент в Гребестад. Ще се нанасяме след две седмици.

— Слава богу — засмя се Аника. — Време беше. Вече бях започнала да се притеснявам, че ще си останеш ерген. Да очакваме ли скоро и топуркането на малки крачета?

— Я стига — възропта Мартин. — Спомням си как тормозеше Патрик, когато срещна Ерика, и виж какво стана с него. Горкият човечец под твоето влияние избърза с детето и я го погледни как се състари поне с десет години. — След което намигна на Патрик, за да му покаже, че се шегува.

— Е, поне знаеш към кого да се обърнеш, ако ти трябва съвет в това отношение — отвърна Патрик добронамерено.

Мартин тъкмо щеше да изръси някаква иронична забележка, когато Ернст и Йоста се сблъскаха на вратата, носейки столовете си. Йоста промърмори нещо сърдито, но пусна Ернст да мине пръв, който се настани насред стаята.

— Доста е тесничко тук — каза Йоста и накара Аника и Мартин да се поотместят.

— На сърце да е широко… — отвърна Аника недоволно.

Мелберг пристигна бавно и тържествено последен и остана прав на прага.

Патрик подреди листовете пред себе си и си пое дълбоко дъх. Изведнъж осъзна цялата отговорност, която лежеше на плещите му — никак не бе лесно да ръководиш разследване на убийство. Не му беше за първи път, но въпреки това се притесняваше. Не обичаше да е в центъра на вниманието и сериозността на задачата му тежеше. Алтернативата беше да остави Мелберг да ръководи случая, но никога не би го допуснал. Не му оставаше нищо друго, освен да започне съвещанието.

— Както вече знаете, съдебният лекар потвърди, че Сара Клинга е жертва на убийство. Момичето наистина се е удавило, но дробовете й са пълни със сладка, а не със солена вода, което означава, че тялото й е било хвърлено в морето. Това, разбира се, вече ви е известно, а подробностите по случая можете да видите в доклада на Педерсен, който Аника е копирала.

И Патрик им подаде купчина с копия, за да си вземат по един екземпляр.

— Можем ли да получим повече информация за водата в дробовете й? Прочетох, че са открили в нея следи от сапун. Може ли да разберем какъв точно? — попита Мартин и посочи доклада.

— Надявам се, че да — отвърна Патрик. — Изпратили са проби от водата в криминалната лаборатория в Стокхолм. Резултатите ще са готови до няколко дни.

— Ами дрехите? — продължи Мартин. — Знаем ли дали е била гола във ваната, или не? Нали можем спокойно да предположим, че е убита във вана?

— За съжаление, нямам отговор на този въпрос. Дрехите й също са изпратени в лабораторията и чакаме резултата.

Ернст премигна с досада, а Патрик го погледна сърдито. Знаеше какви мисли се въртят в главата на колегата му. Ядосваше се, че не той, а Мартин зададе толкова смислени въпроси. Едва ли Ернст някога щеше да разбере, че това разследване изисква задружна работа, а не индивидуално перчене.

— Има ли свидетелства за блудство? — попита Йоста и с това още повече подразни Ернст.

Дори този лентяй успя да измисли актуален въпрос.

— Нямам представа — отговори Патрик. — Затова бих искал да помоля Мартин да провери в архива ни дали наоколо има регистрирани педофили.

Мартин кимна и извади бележника си.

— Все още не сме приключили със семейството — продължи Патрик. — Двамата с Ернст проведохме предварителен разпит веднага след като ги уведомихме, че Сара е била убита. Разговаряхме и с лицето, което бабата на Сара посочи като главен заподозрян.

— Нека да отгатна — подхвърли Аника кисело. — Да не би да става дума за Кай Виберг?

— Да — потвърди Йоста. — Дадох на Патрик цялата документация по случая им през годините.

— Само си губите времето — намеси се Ернст. — Това са пълни глупости. Кай няма нищо общо със смъртта на момичето.

— А, да, забравих, че се познавате — добави Йоста и погледна изпитателно Патрик, за да се убеди дали този факт му е известен.

Патрик му кимна.

— Както и да е. — Патрик побърза да прекъсне Ернст, преди да успее да изстреля още някоя реплика. — Ще продължим да разследваме Кай, за да може час по-скоро да го извадим от списъка на заподозрените. Мислех двамата с Ернст да разпитаме учителката й дали знае за някакви проблеми в семейството. Тъй като разполагаме с изключително малко информация, ще се наложи да се допитаме и до местния вестник. Бертил, би ли ми помогнал с това?

Последва тишина и Патрик повиши глас:

— Бертил?

Отново мълчание. Мелберг стоеше подпрян на касата на вратата, зареян в мислите си. Патрик още повече повиши глас и накрая успя да получи отговор.

— Ооо, извинявай, какво каза? — сепна се Мелберг.

Патрик не можеше да повярва, че този човек е началник на цял полицейски участък.

— Само исках да те попитам не би ли могъл да разговаряш с местните журналисти? Кажи им, че става дума за убийство и към кого са насочени подозренията на семейството. Мисля, че в този случай се нуждаем от помощта на обществото.

— О, да, разбира се — отвърна Мелберг разсеяно. — Ще се свържа с пресата.

— Добре. Това е всичко за днес — обобщи Патрик и сключи ръце. — Имате ли въпроси?

Никой не се обади и колегите му се изправиха едновременно като по даден сигнал и започнаха да събират нещата си.

— Ернст? — Патрик спря колегата си, когато той вече беше на прага. — Мислех да тръгнем след половин час. Става ли?

— Къде ще ходим? — попита Ернст както винаги троснато.

Патрик си пое дълбоко въздух. Понякога си мислеше дали колегата му изобщо го слуша.

— В училището на Сара. За да говорим с учителката й — натърти Патрик.

— А, да. Добре, след половин час ще съм готов — каза Ернст и му обърна гръб.

Патрик го погледна сърдито. Щеше да даде на партньора си още ден-два, а след това щеше да наруши нареждането на Мелберг и да включи в работата Молин.