Камила Лекберг
Каменоделецът (7)

Стрьомстад, 1923

Това беше най-чудната есен в живота му. Никога преди не се бе чувствал толкова изморен и същевременно толкова пълен с енергия. Сякаш тя с цялото си същество му вдъхваше кураж и понякога Андерш се питаше как ли е съществувал, преди тя да се появи в живота му.

Всичко се промени в онази нощ, когато тя събра смелост и дойде под прозореца му. Струваше му се, че слънцето изгрява в мига, когато тя стъпеше в стаята му, и залязва, когато я напускаше. През първия месец предпазливо се опознаваха. Момичето беше толкова срамежливо и тихо, че Андерш недоумяваше как изобщо се е осмелила да направи първата стъпка. Подобна дързост не беше свойствена за нея и душата му се изпълваше с топлина при мисълта, че е отстъпила от всичките си принципи, за да бъде с него.

В началото се колебаеше, не се срамуваше да го признае. Досещаше се какви проблеми го очакват занапред и усещаше цялата им неразрешимост, но чувствата към нея бяха толкова силни, че накрая успя да убеди сам себе как нещата ще се подредят. А и тя непрекъснато го утешаваше. Всеки път, щом склонеше глава на рамото му и мушнеше нежната си ръчичка в неговата ръка, сърцето му се изпълваше с толкова смелост, че бе готов планини да повдигне за нея.

Заедно можеха да прекарват само броени часове. Андерш се връщаше късно от каменоломната, а сутрин трябваше да става рано за работа. Агнес обаче винаги намираше начин да го посети и затова й се възхищаваше. Разхождаха се дълго в покрайнините на града, въпреки мрака и есенния хлад. После винаги намираха някое място, където да поседнат и да се отдадат на милувки. Когато за първи път се осмелиха да пъхнат ръце под дрехите си, вече беше краят на ноември и Андерш разбираше, че са изправени пред съдбоносен избор.

Веднъж дори се опита деликатно да я заговори за общото им бъдеще. Не искаше Агнес да страда, твърде много я обичаше, за да го позволи. Но в същото време цялото му същество жадуваше да се слее с нея в едно. Искаше да сподели с нея мъката си, но тя заглуши думите му с целувка.

— Да не говорим за това — прошепна Агнес и отново го целуна. — Ще дойда утре вечер, а ти ме пусни да вляза.

— Ами ако вдовицата… — успя да изрече той преди поредната целувка.

— Шшт — спря го Агнес. — Ще бъдем тихи като мишки. — Погали го по бузата и продължи: — Две тихи мишлета, които се обичат.

— Ами ако… — продължи Андерш притеснено, но в същото време сърцето му ликуваше.

— Твърде много мислиш — промълви Агнес и се усмихна. — Нека живеем за мига. Кой знае, утре може и да ни няма на този свят.

— Недей да говориш така — скара й се Андерш и силно я прегърна.

Беше права. Той твърде много мислеше.

 

 

— Най-добре е да приключим още сега — въздъхна Патрик.

— Не разбирам каква е ползата — промърмори Ернст. — Лилиан и Кай враждуват от години, обаче той едва ли би убил момичето поради това.

Патрик трепна.

— Говориш така, сякаш ги познаваш. И него, и Лилиан.

— Познавам само Кай — отвърна Ернст сърдито. — Понякога се срещаме с още няколко приятели и играем на карти.

— Това не ми харесва. Честно казано, започвам да се съмнявам дали участието ти в разследването е възможно при тези обстоятелства…

— Глупости — прекъсна го недоволно Ернст. — Тогава нямаше да можем да разгледаме нито един случай, понеже тук всички се познават. Не може да ме отстраните само заради това. Това ти е ясно. Освен това никога не смесвам личния си живот с работата.

Думите му не задоволиха напълно Патрик, но Ернст донякъде беше прав. Градчето беше толкова малко, че всички се познаваха. Не можеше да поиска да отстранят колегата му от случая само заради това. Все пак не ставаше въпрос за роднински връзки. Съжали. За миг беше се обнадеждил, че най-сетне е намерил начин да се отърве от Лундгрен.

Тръгнаха един до друг към дома на съседа. Пердето на прозореца до входа леко се раздвижи, но не се видя кой се крие зад него.

Патрик огледа къщата, която Лилиан наричаше същински дворец. Всеки ден минаваше оттук на път за работа и обратно за къщи, но никога не се бе заглеждал. Наистина, къщата не се отличаваше с голяма красота. Беше модерна, със странни извивки и много стъклени елементи. Личеше, че архитектът бе дал воля на фантазията си, и Патрик не можеше да отрече, че Лилиан отчасти бе права. Домът на съседите й пасваше за корицата на някое дизайнерско списание, но никак не се вписваше в архитектурата на градчето им. Все едно да видиш някой тийнейджър на фирмено парти. Многото пари очевидно не бяха гаранция за добър вкус. Сляп ли е главният архитект на общината, че да одобри подобен строеж?

Патрик се обърна към Ернст.

— Къде работи Кай? Питам, защото си е вкъщи в делничен ден. Лилиан спомена, че е директор или нещо подобно.

— Не, продаде бизнеса си и се пенсионира — отговори Ернст, все още раздразнен, че някой е дръзнал да постави професионализма му под въпрос. — В момента тренира местния футболен отбор на доброволни начала. Много е добър. Дори на младини щял да стане професионалист, но получил контузия. Отново ти повтарям, че само си губим времето. Кай Виберг е сред най-добрите хора, които познавам. Всеки, който твърди друго, лъже. Не, това са пълни глупости.

Патрик игнорира коментара му и се заизкачва по стъпалата към входната врата.

Позвъниха на звънеца и зачакаха. Скоро отвътре се чуха стъпки. Отвори им мъж, вероятно самият Кай. На лицето му грейна усмивка, като видя Ернст.

— Здрасти, Лундгрен, как си? Да не би днес да се събираме за игра на карти?

Усмивката изчезна бързо от лицето му, когато забеляза сериозното изражение на двамата посетители. Очите му помръкнаха.

— Какво е измислила вещицата този път?

Покани ги да влязат в голяма просторна дневна и се отпусна тежко в един от фотьойлите. Даде им знак да се настанят на дивана.

— Не че не съжалявам за случилото си. Това е ужасна трагедия, но не мога да разбера как намира сили да продължи да ме тормози и в този момент. От поведението й личи що за човек е.

Патрик запази мълчание и огледа внимателно стопанина. Той беше среден на ръст, слаб и пъргав. Посребрялата му коса бе подстригана късо. Всъщност беше доста невзрачен на вид. Ако би решил да обере банка, никой не би го запомнил и разпознал.

— Обикаляме всички съседи, за да проверим дали не са видели нещо. Посещението ни няма нищо общо с враждата ви.

Още преди да позвънят на вратата на Кай, Патрик знаеше, че не бива да споменава за обвиненията на Лилиан.

— Така ли? — възкликна Кай, разочарован.

Очевидно враждата със съседката се беше превърнала в неизменна и желана част от живота му.

— Смъртта на детето е голяма трагедия, но не виждам причина полицията да губи толкова време заради нея. Но ако си нямате друга работа — ухили се мъжът, но бързо проумя, че на Патрик изобщо не му е до смях, и отново стана сериозен. Изведнъж го осени друга мисъл. — Тук нещо не се връзва. Хората говорят, че момиченцето се е удавило, но това са само приказки. Щом полицията е тръгнала да разпитва съседите, значи работата е по-сериозна. Прав ли съм? — попита той тревожно.

Патрик го погледна с неприязън. Как може да има такива хора? Как може да се възприема смъртта на малко дете като интересно произшествие? Нима всички са обезумели? Патрик се опита да прикрие раздразнението си, като отговори.

— Отчасти сте прав. Не мога да се впускам в детайли, но установихме, че Сара Клинга е била убита. Затова е изключително важно да разберем какво е правила този ден.

— Убита — повтори Кай. — Ужас.

На лицето му се изписа състрадание, но Патрик усети, че то е фалшиво.

Едва се сдържа да не го зашлеви. Чувстваше се погнусен от лицемерието и фалша, които се разиграваха пред очите му, но успя да се сдържи.

— Както вече ви казах, не мога да се впускам в детайли, но бихме искали да знаем дали сте видели Сара в понеделник сутринта и ако да, то кога и къде. Ще ви помоля да сте по-изчерпателен и точен.

Смръщил чело, Кай се замисли.

— Чакайте да помисля, в понеделник. Хм, струва ми се, че я мернах за малко, но не си спомням кога точно. Излезе от къщата и хукна нанякъде. Това дете не можеше да върви спокойно, вечно търчеше и подскачаше като топка.

— Видя ли в коя посока тръгна? — за първи път се обади Ернст.

Кай го погледна развеселено. Сигурно му изглеждаше странно да вижда партньора си по карти в ролята на полицай.

— Не, видях я само да върви по алеята. После се обърна и махна на някого, но не разбрах на кого.

— И сте напълно сигурен, че не си спомняте в колко часа е било? — попита Патрик.

— Не, помня само, че беше около девет. Това е всичко.

Патрик се поколеба, преди да продължи.

— Доколкото зная, двамата с Лилиан Флорин не се разбирате особено.

Кай изсумтя.

— Това е меко казано. Едва ли има човек, който може да се разбере със старата вещица.

— Бихте ли споделили каква е причината за изострените ви отношения?

Патрик се опита да зададе въпроса колкото може по-деликатно.

— За да си развалиш отношенията с Лилиан Флорин, не са нужни особени причини. Но в моя случай има и конкретен повод. Всичко започна, когато купихме имота и решихме да построим къщата. Тя не одобри скиците ни и направи всичко възможно, за да спре строежа. Вдигна истинска буря от протести. — Кай се изкикоти. — Буря от протести във Фелбака. Олеле, направо ми се подкосиха краката от страх. — Мъжът отвори широко очи, а лицето му се изкриви от престорен ужас. После отново се разсмя. След малко се поуспокои и продължи: — Успяхме, разбира се, да потушим този малък бунт, но изгубихме и пари, и време. Но ако знаехме, че това ще е само началото… Мисля, че сте наясно на какво е способна. Последните години бяха същински ад. — Кай се облегна назад и кръстоса крака.

— Защо не продадохте къщата и не се преместихте? — попита Патрик предпазливо, но очите на Кай пламнаха от яд.

— Да се преместя! За нищо на света! Няма да й доставя това удоволствие! Тогава сигурно ще… Ако някой ще се мести, да се маха тя. Чакам всеки момент решението на арбитражния съд.

— Арбитражният съд? — учуди се Патрик.

— Построиха си балкон, без да проверят разпоредбите в закона. Навлиза с два сантиметра в имота ми и следователно е незаконен. Не се съмнявам, че съдът ще отсъди в моя полза и ще ги принуди да го бутнат. Решението ще излезе до ден-два. Искам да видя изражението на Лилиан, когато го получи — подсмихна се Кай.

— Не смятате ли, че в момента имат по-големи грижи от някакъв балкон? — не можа да се сдържи Патрик.

Лицето на Кай помръкна.

— Не си мислете, че не им съчувствам заради случилото се, но законът си е закон. Темида не се влияе от подобни обрати на съдбата — добави мъжът и потърси подкрепа от Ернст.

Полицаят му кимна одобрително, а Патрик за пореден път се запита дали колегата му наистина има право да работи по случая. Познанството му със свидетеля беше само един от множеството поводи за притеснение.

 

 

Решиха да се разделят, за да обиколят по-бързо околните къщи. Ернст тръгна, недоволен, под силния напор на вятъра. Всеки нов порив разклащаше дългото му тяло и той едва запазваше равновесие, люшкайки се напред-назад. Изпитваше някаква горчивина. За кой ли път му се наложи да се подчинява на някакъв сополанко, който на всичкото отгоре бе с двайсет години по-млад от него. Ернст не можеше да проумее как става така. Нима началниците му бяха слепи за дългия му опит и огромния му талант? Имаше само едно логично обяснение — беше жертва на някакъв заговор. Но какъв? Не знаеше кой стои в дъното, нито какъв е мотивът му, но това нямаше значение. Явно някой се бе уплашил от множеството му качества.

Да обикаля съседските къщи, беше убийствено скучно. Нямаше търпение да се прибере на топло. На всичкото отгоре така и не получи никаква полезна информация. Никой не бе видял момичето през онази съдбовна сутрин. Всички повтаряха само колко ужасно е случилото се. Ернст, разбира се, беше принуден да се съгласява с тях. Добре че той самият не се поддаде на глупавия импулс да създаде деца. И от жените бе успял да се отърве, помисли си той, пренебрегвайки истината, че никой никога не го бе искал.

Хвърли един поглед към Хедстрьом, който обикаляше къщите от дясната страна на дома на семейство Флорин. Понякога го сърбяха ръцете да го фрасне по муцуната. Той много добре видя сутринта каква гримаса направи Хедстрьом, когато разбра, че ще трябва да работи с него. Иначе двамата с Молин бяха неразделни и никога не слушаха по-възрастните си колеги като Йоста и него самия. Хм, Йоста може би не беше добър пример, но все пак заслужаваше поне малко уважение, ако не заради друго, то поне заради дългата си служба. Нищо чудно, че няма никакво желание за работа, особено като се има предвид какво е принуден да търпи. Да, младите бяха виновни за всичко. Заради тях не му се работеше и се чудеше как да се измъкне и да отиде да си почива. Така е. Тази мисъл стопли сърцето му. Не той беше виновен, а те. Не че имаше угризения на съвестта, но се радваше, че всичко най-накрая му се изясни. Проблемът беше в сополанковците. Изведнъж животът му се стори толкова по-хубав и лесен. Ернст почука на следващата врата.

 

 

Фрида решеше внимателно косата на куклата си. Бе важно да изглежда красива. Нали я бяха поканили на празник. Масата вече беше сложена. Имаше кафе и бисквити. На покривката бяха сервирани малки чашки с красиви червени чинийки. Вярно че бисквитите бяха пластмасови, но куклите, така или иначе, не можеха да си хапват истински, така че това нямаше значение.

Сара не обичаше да си играе с кукли. Смяташе го за глупаво. Казваше, че вече са твърде големи. „Куклите са за малките“ — спомена Сара веднъж. Въпреки това Фрида обичаше да си играе с кукли. Сара беше толкова досадна понякога. Все искаше да се налага. А ако нещо не станеше на нейното, веднага се нацупваше и започваше да чупи играчките. Майката на Фрида много се ядосваше, когато Сара счупеше някоя нейна играчка. Отпращаше я вкъщи и се обаждаше на нейната майка и говореше ядосано. Но когато Сара беше мила, Фрида я обичаше и искаше да си играе с нея. Кой знае, може пък днес да е добричка.

Фрида така и не разбра докрай какво се е случило със Сара. Майка й обясни, че е мъртва, че се е удавила в морето, но къде беше сега? На небето. Така й отговори мама. Фрида дълго наблюдава небето, но не откри Сара там. Беше сигурна, че ако Сара е на небето, веднага щеше да й махне отгоре. Но не го стори, значи я нямаше там. Въпросът беше къде е. Не можеше просто така да изчезне. Какво щеше да стане, ако и собствената й майка изчезнеше така. Фрида изтръпна от страх. Щом Сара можеше да изчезне, значи и майките също можеха. Стисна силно куклата в скута си и се опита да прогони лошото чувство.

Тормозеше я още нещо. Майка й обясни, че чичковците, които разпитваха за Сара, са полицаи. Фрида знаеше, че не бива да крие нищо от полицаите. Че не бива да ги лъже. Но нали обеща на Сара да не казва на никого за лошия чичко. Дали обещанието още беше в сила, когато Сара вече я нямаше? Тя нямаше и да разбере, че Фрида е разказала за чичкото. Ами ако се върне и разбере? Сигурно ще се ядоса повече от всякога и ще изпотроши всичко в стаята на Фрида, дори и куклата. Фрида реши, че е най-добре да си мълчи за лошия чичко.

 

 

— Флюгаре, имаш ли свободна минутка? — попита Патрик, като почука внимателно на вратата на Йоста.

Видя как колегата му набързо затвори играта на голф на компютъра си.

— Да — отвърна му Йоста сърдито, засрамен, че колегата му разбра с какво се занимава в работно време. — За момиченцето ли става дума? — продължи той по-любезно. — Аника ми каза, че било нещастен случай. Ужасно — добави той и поклати глава.

— Да, двамата с Ернст току-що разговаряхме със семейството — отговори Патрик и се настани на един от столовете за посетители. — Съобщихме им, че вече става дума за убийство, и ги разпитахме къде са се намирали по времето, когато детето е изчезнало, и дали подозират някого.

Йоста, учуден, погледна Патрик.

— Да не мислиш, че някой от семейството я е убил?

— В момента нищо не мисля. Въпреки това е важно колкото може по-бързо да ги изключим от списъка на заподозрените. След това трябва да проверим дали наоколо има педофили.

— Нали не е изнасилена? Поне така разбрах от Аника — отбеляза Йоста.

— Не, съдебният лекар не е открил следи, но все пак става дума за убийство на малко дете… — Патрик не довърши изречението си, но Йоста разбра за какво намеква.

Медиите гърмяха непрекъснато за случаи на изнасилени деца и нямаше как да изключат тази възможност.

— Затова пък на въпроса — продължи Патрик — дали подозират някого, те веднага ми дадоха конкретен отговор.

Йоста вдигна ръка.

— Чакай да позная. Лилиан хвърли Кай на вълците, нали?

Патрик се усмихна на коментара на колегата си.

— Да, може и така да се каже. Изглежда, не хранят топли чувства един към друг. Успяхме да поговорим с Кай и той ни обясни колко е стара враждата им.

Йоста изсумтя.

— Да, там няма нищо скрито-покрито. Тази драма се разиграва пред очите на целия град от десетина години и вече на всички им е дошло до гуша.

— Аника ми каза, че ти си работил по случая през годините. Можеш ли да ми разкажеш накратко за какво става дума?

Йоста се обърна мълчешком с гръб към колегата си и взе една папка от етажерката зад бюрото си. Прелисти я набързо и откри каквото търсеше.

— При мен са само последните доклади. Останалото е в архива.

Йоста прегледа набързо съдържанието на папката.

— Всъщност можеш да я вземеш. Доста интересно четиво. Вътре ще намериш всички жалби, заведени от двамата.

— Можеш ли да ми посочиш някоя?

— Например незаконно влизане в чужда територия — Кай минал веднъж през имота им. Заплахи за убийство — Лилиан предупреждавала Кай да стои настрани, ако му е мил животът. — Йоста продължи да прелиства папката. — А има и няколко за сина на Кай, Морган. Лилиан твърдеше, че я е следил с „такава нескрита похотливост, че сигурно иска да ме изнасили“. Цитат. И това е само малка част от всичко.

Патрик, учуден, поклати глава.

— Нямат ли си друга работа?

— Очевидно не — отвърна му Йоста сухо. — На всичкото отгоре непрекъснато търсят само мен. С радост ти преотстъпвам всичко — каза Йоста и му подаде папката. Патрик я прие без особена радост. — Не — продължи Йоста, — макар че Кай и Лилиан са ужасни кавгаджии, не ми се вярва Кай да стигне толкова далеч, че да убие детето.

— Сигурно си прав — съгласи се Патрик и се изправи с папката в ръка, — но тъй като името му бе споменато във връзка с разследването, няма как да си затворя очите.

Йоста се поколеба.

— Обади се, ако ти потрябва помощ. Мелберг не може да очаква, че двамата с Ернст ще се справите сами. Все пак става дума за разследване на убийство. Така че, ако мога да бъда полезен…

— Благодаря, оценявам жеста ти. Прав си, така е. Мисля, че Мелберг искаше просто да ми покаже кой командва тук. Едва ли би имал нещо против двамата с Мартин също да се включите. Затова смятам да свикам общо съвещание, вероятно утре. Ако Мелберг има нещо против, нека да каже. Силно се съмнявам обаче, че ще се стигне дотам.

Патрик още веднъж кимна с благодарност на Йоста и се върна в кабинета си. Седна удобно на стола си, отвори папката и започна да чете. Очакваше го дълго пътешествие в света на човешката дребнавост.