Камила Лекберг
Каменоделецът (5)

Стрьомстад, 1923

Лежеше на леглото с ръце под главата, устремил поглед в тавана. Беше доста късно и цялото тяло го наболяваше след тежкия работен ден. Тази вечер обаче не можеше да намери покой. Съзнанието му бе изпълнено с рояк жужащи мисли, които му пречеха да заспи.

Срещата за паметника мина добре и тъкмо това бе причината за безпокойството му. Очакваше го голямо предизвикателство. Обмисляше различни варианти и се чудеше кой да предпочете. Вече бе избрал скалата, от която да изсече големия камък. В югозападния край на каменоломната имаше огромна непокътната скала, от която можеше да добие голямо, красиво парче гранит, без нито едно слабо място, което да нарушава целостта му.

Измъчваше го и още нещо. Момичето с тъмната коса и сините очи. Знаеше, че за него тя е забранен плод. Нямаше право дори да мечтае за момиче като нея, но не можеше да се овладее. Когато ръката й докосна неговата, побърза да я пусне, защото с всяка следваща секунда, през която усещаше кожата й, му ставаше все по-трудно да се откъсне от нея. Той не обичаше да си играе с огъня. Срещата се превърна в истинско мъчение. Стрелките на часовника пълзяха бавно, а той едва се сдържаше да не погледне към девойката, седнала кротко в ъгъла на стаята.

През живота си не бе виждал по-голяма красавица. Нито едно от момичетата и дори жените, преминали набързо през живота му, не можеше да се мери с нея. Приличаше на същество от някакъв приказен свят. Въздъхна и се обърна на другата страна, опитвайки се да заспи. На другия ден както обикновено трябваше да стане в пет сутринта, без значение дали през нощта е будувал, или е спал.

Изведнъж нещо изтрополи. Сякаш някой замери прозореца му с камък. Звукът бързо заглъхна и Андерш реши, че му се е сторило. В стаята настъпи тишина и той затвори очи. Но звукът се повтори. Наистина замерваха прозореца му с камъни. Андерш бързо се изправи. Сигурно беше някой от колегите му, с които от време на време пийваха по чашка. Само да имаха късмет да събудят вдовицата, в чиято къща живееше. Щеше да им даде да се разберат. Беше неин наемател от три години и не искаше да си създава проблеми.

Внимателно освободи куката и отвори прозореца. Живееше на първия етаж, но големият люляк отпред му пречеше да види кой стои на улицата.

Напрегна зрение и не можа да повярва на очите си.

 

 

Тя дълго се колеба. Дори на два пъти Ерика облече якето си и се приготви да излезе, но в последния момент се отказа. Накрая обаче събра кураж. Нямаше нищо лошо в това да подкрепи Шарлот в този труден миг, а и винаги би могла да си тръгне, ако тя не бе в състояние да се срещне с нея. Сърце не й даваше да седи вкъщи и да се чуди с какво да се залови, докато приятелката й изживяваше истински ужас.

Бяха минали два дни след бурята, но по улицата още личаха следите от нея. Повалени от вятъра дървета, а сред малките купчинки жълти и червени листа — боклуци и различни отломки. Въпреки това й се струваше, че бурята е успяла да отвее застиналия есенен воал, обгърнал малкото им градче, и сега въздухът бе свеж и чист като току-що измито стъкло.

Мая се дереше с пълно гърло в количката и Ерика се забърза. Кой знае защо, дъщеря й от самото начало бе решила, че е безсмислено да се вози будна, и протестираше с висок и звучен глас. От този плач сърцето на Ерика се разтуптя по-силно, а по челото й избиха капчици пот. Обзе я паника. Инстинктът й нашепваше да спре количката, да вдигне Мая и да я спаси от всичкото зло на земята, но тя реши да заглуши гласа му. Майката на Шарлот живееше съвсем наблизо и им оставаха още няколко минути път.

Странно как едно събитие може да промени целия ти светоглед. Ерика обичаше къщите, накацали по бреговете на залива под къмпинга „Селвик“. Приличаха й на нежна перлена огърлица, обърната към морето и островите. Днес всичко беше различно. Имаше чувството, че стрехите им са натежали от мъка, най-вече тази на семейство Флорин. Отново се поколеба, но беше толкова близо, че бе глупаво да се върне обратно. Винаги можеха да я отпратят, ако посещението й им се стореше неуместно. Приятел в нужда се познава, а Ерика не искаше да бъде от хората, които от мъка или страх бягат от болката на близките си.

Забута задъхано количката нагоре по склона. Къщата на семейство Флорин беше вече наблизо. Ерика забави ход по алеята пред гаража им, за да си поеме дъх. Плачът на Мая бе достигнал такива недопустими децибели, че Ерика побърза да спре количката и да вдигне дъщеря си на ръце.

Няколко секунди постоя пред входната врата с вдигната ръка, преди да се осмели да почука. Имаше и звънец, но не й се искаше да оглуши къщата с пищящия му звук. Последва дълга пауза и когато Ерика вече беше готова да се обърне и да си тръгне, чу стъпки. На прага се появи Никлас.

— Здравей — промълви тя тихо.

— Здравей.

На бледото му лице блестяха две измъчени, червени от сълзи очи. Заприлича й на мъртвец, който, кой знае защо, се движи сред живите на земята.

— Извинявай, ако ви безпокоя, искаше ми се просто…

Думите й убягваха. Тишината се спусна помежду им като тежка завеса. Никлас беше забил поглед в пода, а Ерика за втори път си помисли, че трябва да си върви.

— Искаш ли да влезеш? — попита накрая мъжът.

— Удобно ли е? — поколеба се Ерика — Искам да кажа, мислиш ли, че мога… — не беше сигурна как да довърши изречението — да съм от полза?

— Дадох й силни успокоителни и в момента не е в състояние да… — Никлас изведнъж замлъкна. — На няколко пъти спомена, че трябвало да ти се обади, тъй че сигурно ще успееш поне малко да я успокоиш.

Безпокойството на Шарлот, че не е успяла да позвъни на приятелката си и да й се извини за отложеното посещение, говореше ясно за хаоса в душата й. Ерика последва Никлас в дневната и от гърдите й се изтръгна уплашена въздишка. Ако Никлас приличаше на жив мъртвец, то Шарлот изглеждаше още по-зле. От топлата й жизненост и веселия нрав нямаше и следа. Сякаш на дивана лежеше съсухрена мумия. Тъмната й коса, чиито буйни къдрици потрепваха радостно около лицето й, сега висеше отпуснато на мокри от пот кичури. Излишните килограми, за които майка й все й натякваше, но които в очите на Ерика я правеха красива като същински модел на Зорн, сега изпълваха одеялото във вид на меко безформено тесто и придаваха на Шарлот нездравословен вид.

Тя беше будна. Но очите й се взираха в празното пространство, а тялото й трепереше под одеялото. Без да сваля якето си, Ерика изтича при приятелката си и падна на колене до нея. Остави Мая на пода. Детето явно усети мрачната атмосфера в потъналия в траур дом и притихна.

— О, Шарлот, толкова съжалявам!

Ерика се разплака и обхвана лицето на Шарлот с ръце, но празните очи на приятелката й не потрепнаха.

— През цялото време ли лежи така? — обърна се Ерика към Никлас, който стоеше насред стаята и леко се поклащаше.

Накрая й кимна и уморено разтърка очи.

— От лекарството е. Но щом го спрем, започва да крещи. Като ранено животно.

Ерика отново се обърна към Шарлот и я погали нежно по косата. Изглежда, не се беше къпала и преобличала и от тялото й лъхаше миризма на страх и пот. Устните й се раздвижиха, сякаш искаше да каже нещо, но от гърлото й се изтръгна само нечленоразделен шепот. След няколко минути Шарлот промълви с дрезгав притихнал глас:

— Не можах да дойда. Трябваше да се обадя.

Ерика поклати енергично глава и продължи да гали приятелката си по косата.

— Няма нищо. Не мисли за това повече.

— Няма я Сара — отрони Шарлот и за първи път извърна очи към Ерика.

Погледът й сякаш я опари, толкова изпепеляваща мъка имаше в него.

— Да, Шарлот. Сара я няма. Но Албин е тук, и Никлас. Трябва да се подкрепяте.

Ерика чуваше думите си и съзнаваше, че говори баналности, но може би това бе единственият начин те да стигнат до съзнанието на Шарлот. Тя обаче сви устни и повтори с горчивина:

— Да се подкрепяме.

Усмивката й приличаше повече на грозна гримаса, а в тона и в начина, по който повтори думите на Ерика, сякаш се криеше някакво послание. Може би си внушаваше. Силните успокоителни имаха странно въздействие върху хората.

Ерика чу някакъв шум зад гърба си и се обърна. Лилиан бе застанала на прага, почти задъхвайки се от яд. Хвърли към зет си унищожителен поглед с думите:

— Нали се разбрахме, че Шарлот има нужда от спокойствие?! Никакви посещения!

Ерика изпита силно неудобство, но Никлас, изглежда, изобщо не се трогна от тона на тъща си. След като не получи отговор, Лилиан реши да се обърне към Ерика, която все още стоеше на колене пред дивана.

— Шарлот е твърде слаба, за да може да приема гости. Мисля, че можеше да се досетиш и сама!

Лилиан тръгна към нея, размахвайки ръце, сякаш Ерика бе някаква досадна муха, която трябваше да отпъди от дъщеря си, но в очите на Шарлот за първи път проблесна искрица живот. Тя вдигна глава от възглавницата и погледна майка си.

— Искам Ерика да остане.

Протестът на Шарлот разгневи Лилиан още повече, но възрастната жена успя да преглътне ядните думи, рязко се обърна и сърдито се отправи към кухнята. Настъпилата кратка бъркотия събуди притихналата Мая и звучният й плач изпълни стаята. Шарлот се изправи с усилие и седна на дивана. Никлас също се отърси от вцепенението си и понечи да й помогне. Шарлот го отблъсна рязко и протегна ръка към Ерика.

— Сигурна ли си, че имаш сили да седиш? Може би е по-добре да си почиваш? — попита Ерика притеснено, но Шарлот поклати глава.

Гласът й все още беше слаб, но тя се съсредоточи и успя да промълви:

— Лежах достатъчно…

Очите й отново се напълниха със сълзи и от устните й се отрони измъченият въпрос дали не сънува.

— Не, не е сън — отвърна Ерика и замълча, защото не знаеше какво повече да каже.

Седна на дивана до Шарлот, взе Мая на колене и прегърна приятелката си през рамо. Тениската й бе влажна. Помисли си дали да не предложи на Никлас да помогнат на Шарлот да вземе душ и да се преоблече.

— Искаш ли да ти дам още едно хапче? — попита Никлас, без да посмее да погледне жена си, която го бе отблъснала.

— Стига хапчета — отсече Шарлот и поклати енергично глава. — Искам да мога да мисля ясно.

— Искаш ли да се изкъпеш? — предложи Ерика. — Никлас или майка ти с радост ще ти помогнат.

— Ами ти? — помоли я Шарлот. Гласът й укрепваше с всяко следващо изречение.

Ерика се поколеба за миг, но каза:

— Разбира се, че искам.

Като държеше с едната си ръка Мая, помогна на Шарлот да се изправи и те заедно излязоха от стаята.

— Къде е банята? — попита Ерика.

Никлас посочи мълчаливо вратата в дъното на коридора.

Стори й се, че измина цяла вечност, докато стигнат до там. Когато минаваха покрай кухнята, Лилиан ги забеляза, но преди да успее да отвори уста, се приближи Никлас и я спря с поглед. Ерика чуваше раздразнения им шепот, ту по-силен, ту по-слаб, но реши да не им обръща внимание. Важното беше, че Шарлот се почувства по-добре, а освен това беше сигурна в благотворното влияние на топлия душ и чистите дрехи.