Камила Лекберг
Каменоделецът (4)

Стрьомстад, 1923

— Агнес, днес ме чакат само скучни делови срещи. Няма смисъл да идваш с мен.

— Да, но аз пък искам. И тук да остана, пак ще ми е скучно. Няма с какво да се заема.

— Ами приятелките ти…

— Всички са заети — прекъсна го Агнес сърдито. — Брита подготвя сватбата си, Лайла ще ходи с родителите си в Халден да види брат си, а Соня ще помага на майка си. — След това добави с изпълнен с тъга глас. — Ако и аз имах майка, на която да помагам…

Погледна баща си изпод вежди. Думите й както винаги попаднаха в целта и той въздъхна.

— Добре, ще те взема. Но ми обещай, че ще седиш мирно и няма да се мотаеш в краката на персонала. Миналия път направо ги побърка. После няколко дни не можаха да се съвземат.

Не се сдържа и се усмихна на дъщеря си. Тя наистина е капризна, но по тези краища няма по-голяма хубавица от нея.

Агнес се разсмя доволна от поредната победа над баща си и реши да го награди с прегръдка и нежно потупване по закръгленото коремче.

— Няма друг баща като теб — изчурулика тя, а Аугуст се засмя щастливо.

— Какво щях да правя без теб? — измърмори той, къде на шега, къде сериозно, и я притисна до себе си.

— О, не се притеснявай. Няма да те напусна.

— Все още не — потвърди баща й тъжно и я погали по тъмната коса. — Но не след дълго някой момък ще те отмъкне от мен. Ако, разбира се, успее да задоволи високите ти изисквания. — Баща й отново се разсмя. — Твърде взискателна си.

— Ами как иначе, не мога да се задомя с кого да е — отвърна му Агнес с усмивка. — Ти си ми пример. С такъв баща никак не е чудно, че съм взискателна.

— Стига си се подмазвала — прекъсна я Аугуст и изпъчи гордо гърди. — Щом ще идваш с мен, трябва да побързаш. Директорът не бива да закъснява.

Въпреки подканата му, измина цял час, докато тръгнат. Агнес трябваше да оправи прическата и облеклото си, но когато най-сетне беше готова, Аугуст остана очарован от резултата. Влязоха в кабинета на управителя с половин час закъснение.

— Моля да ме извините — започна Аугуст, втурвайки се в стаята, където вече го чакаха трима мъже. — Надявам се да ми простите, като разберете причината за закъснението.

С тези думи директорът посочи с ръка към дъщеря си, която вървеше след него. Беше облечена в червена рокля, обгръщаща тялото й като втора кожа и подчертаваща тънката й талия. За разлика от много девойки, които, следвайки модата от двайсетте години, отрязаха дългите си коси, Агнес не се подстрига и гъстата й черна коса бе прибрана на кок. Момичето знаеше отлично как да подчертае красотата си. Вкъщи това й показваше огледалото, а сега хубостта й говореше вместо нея. Бавно свали ръкавиците от ръцете си и позволи на мъжете да се ръкуват с нея.

Реакциите им предизвикаха истинско задоволство в душата й. Стояха пред нея като вкаменени, зяпнали от почуда. Първите двама задържаха ръката й твърде дълго, но третият бе някак различен. За свое голямо учудване, Агнес усети как сърцето й трепна. Едрият грубоват мъж почти не я погледна и пое дланта й само за секунда. Ръцете на другите двама бяха нежни и меки, почти като женски, но не и неговите. Усети грубата мазолеста ръка, пръстите му й се сториха дълги и силни. За миг дори изпита желание да не изпуска тази ръка, но след това се опомни и леко му кимна. Погледите им се срещнаха набързо. Очите му бяха кафяви. Сигурно родът му идваше от Белгия.

След като поздрави присъстващите, Агнес побърза да седне на стола в ъгъла и сключи ръце в скута си. Забеляза, че баща й се поколеба. Сигурно би предпочел да я отпрати от стаята, но тя го погледна умолително. Отново успя да го накара да й угоди. Кимна й безмълвно, а тя реши, както никога досега, да седи тихо в ъгъла, за да не му дава повод да я изгони. Не искаше да се унижава в присъствието на този мъж.

Обикновено след един час мълчание вече умираше от скука, но не и този път. Времето буквално отлетя, а когато срещата приключи, Агнес вече знаеше, че желае този мъж по-силно от всеки друг.

А тя постигаше каквото иска.

 

 

— Не трябва ли да посетим Никлас? — попита Аста умолително.

Погледна към каменното лице на съпруга си, но не откри и капка състрадание.

— Нали казах никой да не споменава името му в моя дом!

Арне гледаше със студен поглед през кухненския прозорец.

— Да, но след нещастния случай с момиченцето…

— Господ го наказа. Колко пъти ти повтарях, че ще си получи заслуженото. Сам си е виновен. Ако беше ме послушал, това никога нямаше да се случи. Бог закриля смирените. Не искам да говоря повече за това!

И юмрукът му се стовари тежко върху кухненската маса.

Аста въздъхна скришом. Уважаваше съпруга си и знаеше, че в повечето случаи е прав, но този път се усъмни. Сърцето й подсказваше, че Господ не би се разгневил, ако подкрепят сина си в този тежък миг. Нищо че така и не опозна момиченцето. То си оставаше тяхна плът и кръв, а и в Библията пише, че децата принадлежат на царството небесно. Това, разбира се, бяха мисли на една обикновена жена. Арне е мъжът и знае най-добре. Такъв бе редът в семейството им, откакто се помнеше. Затова тя си замълча за пореден път и стана да разтреби масата.

Не бе виждала сина си от много години. След завръщането му във Фелбака от време на време го срещаше случайно на улицата, но не смееше да го спре и да го заговори. Той се опитваше понякога да привлече вниманието й, но тя отместваше поглед и бързаше по пътя си. Всеки път обаче съзираше болката в очите му.

В Библията пише също, че човек трябва да почита баща си и майка си, а синът й престъпи Божиите закони през оня далечен ден. Затова не можеше да го допусне отново в сърцето си.

Погледна към Арне, който продължаваше да седи на масата. Беше все така изправен като бор, а тъмната му коса, гъста като на младини, бе сякаш поръсена с капчици сребро, макар че вече минаваше седемдесетте. Спомняше си как девойките тичаха след съпруга й, но Арне не се интересуваше от тях. Взе я за жена, когато тя бе едва на осемнайсет, и оттогава не бе поглеждал друга. Страстите на плътта му бяха чужди и вкъщи. Добре че майка й бе я предупредила навремето за тази страна от брачните отношения. Знаеше, че интимността със съпруга бе един вид дълг на жената, а не забавление, и затова не таеше големи очаквания от мъжа си в това отношение.

Все пак им се роди чедо. Високо, красиво русо момче, което приличаше досущ на нея, но не и на баща си. Може би затова всичко се обърка. Арне сигурно щеше да се привърже повече към детето си, ако виждаше себе си в лицето му. Господ обаче отреди друго. Тя се грижеше сама за него от самото начало и го обичаше от цялото си сърце. Но това се оказа недостатъчно. В онзи съдбовен ден, когато се наложи да избира между него и баща му, тя го предаде. Какво друго й оставаше? Още като малка бе разбрала, че жената трябва да подкрепя мъжа си независимо от всичко. Понякога обаче, когато загасеше лампата и потънеше в мрака с вперени в тавана очи, в главата й нахлуваха страшни мисли. Питаше се дали не греши, макар че следва дълга си. В миговете на съмнение с радост се уповаваше на Арне — той знаеше кое е правилно и кое не. Колко пъти й бе повтарял, че на женския разум не може да се разчита и че мъжът е длъжен да води съпругата си по правия път. Знаеше, че може да се уповава на него, и това й даваше сигурност. Баща й доста приличаше на Арне. Не познаваше друг свят освен този, в който силата бе на страната на мъжа. А Арне беше толкова мъдър. Всички го признаваха. Дори новият свещеник наскоро го похвали. Каза, че не е имал щастието да работи с по-усърден клисар и че Господ със сигурност е горд с такъв служител. Арне се върна вкъщи наперен и щастлив, предавайки й думите на пастора. Той заемаше тази длъжност повече от двайсет години. С изключение на злощастното време, когато от Църквата изпратиха жена пастор. Арне дори не искаше да си спомня за него. Слава богу, че натрапницата най-накрая разбра, че не е желана, и отстъпи мястото си на истински свещеник. Колко страдаше горкият Арне по това време! За първи път от петдесет години Аста видя очите му да се изпълват със сълзи. Дори самата мисъл, че някаква жена ще се изправи на амвона, за да проповядва словото Господне, изпълваше сърцето му с непосилна болка. Добре че не загуби вярата си в Бога, който без съмнение щеше да прогони подобни недоразумения от храма. Както винаги, оказа се прав.

Имаше едно желание — да намери сили да прости на сина си. Иначе никога вече нямаше да може да изпита искрено щастие. Осъзнаваше, че ако Арне не се помири със сина си сега, след случилото се нещастие, то едва ли някога ще го стори.

Толкова съжаляваше, че не бе опознала момиченцето по-добре. Сега вече беше късно.

 

 

Изминаха два дни след смъртта на Сара и мрачната атмосфера, сковала участъка през онзи трагичен ден, вече се бе поразсеяла. Нямаше как, трябваше да се върнат към текущата работа, която ги очакваше, дори когато едно дете загубеше живота си.

Патрик довършваше доклада си за поредния побой, когато телефонът иззвъня. Разпозна номера, който се изписа на дисплея, и вдигна слушалката с въздишка. Нямаше смисъл да отлага неизбежното. На другия край на линията прозвуча познатият глас на съдебния лекар Турд Педерсен. Размениха си няколко учтиви фрази и едва тогава продължиха по същество. След малко по челото на Патрик се очерта бръчка — първият признак, че разговорът е добил неочакван развой. Бръчката ставаше все по-дълбока, а когато съдебният лекар приключи, Патрик тръшна слушалката толкова силно, че телефонът издрънча. Изчака няколко минути, за да се поуспокои, а през съзнанието му пробягаха рой мисли. Изправи се, взе бележника, в който бе отбелязал няколко кратки фрази по време на разговора, и се упъти при Мартин. По устав трябваше да се обърне първо към полицейския началник Бертил Мелберг, но му се искаше да обсъди новата информация с някой доверен човек. Шефът му, за жалост, не беше от тях. Всъщност от всичките му колеги само един се вписваше във въпросната ексклузивна категория и това беше Мартин.

— Мартин?

Патрик застана на прага и видя, че колегата му говори по телефона, но му направи знак да седне. Разговорът, изглежда, бе към края си, а последните думи на Мартин прозвучаха доста потайно. „Хм, аз също, хм, да.“ Когато приключи, лицето му беше червено като домат.

Въпреки че идваше по работа, Патрик не можа да се сдържи да не подразни младия си колега.

— С кого говореше?

Мартин промърмори нещо нечленоразделно, а лицето му запламтя още по-силно.

— Да не би да си получил сигнал за престъпление? А може би беше някой от колегите в Стрьомстад? Или пък в Удевала? Не, не, знам кой ти се обади! Лейф Г. В.^[1] иска да напише биографията ти?

Мартин се завъртя неспокойно, но след малко му отговори. Този път по-силно.

— Пия.

— Аха, Пия, значи! Как не се досетих сам. Хм, и от колко време сте заедно — от три месеца, нали? Това е рекорд за теб — продължи да се заяжда Патрик.

До това лято Мартин се славеше с краткотрайните си и сърцераздирателни афери, най-вече заради уникалната му способност да се увлича по забранени и недостъпни обекти, за които кръшкането беше нещо като приключение. Пия не само че не бе обвързана, но беше и изключително приятно и сериозно момиче.

— В събота стават три месеца. — В очите на Мартин проблесна искра. — Освен това решихме да заживеем заедно. Току-що ми се обади да ми каже, че е открила страхотен апартамент в Гребестад, и тази вечер ще отидем да го видим.

Лицето му започна да възвръща нормалния си цвят. Не можеше да скрие, че е влюбен до уши.

Патрик си спомни как се чувстваха двамата с Ерика в началото на връзката си. ПБ. Преди бебето. Обичаше я до лудост; но от тогавашните му силни емоции бе останал само блед спомен. Нааканите памперси и безсънните нощи очевидно оказваха такъв ефект върху романтичните връзки.

— Ами ти — кога ще спасиш честта на Ерика? Нали няма да я изоставиш с извънбрачно дете на ръце…

— Ха-ха, май и ти трябва да се позамислиш над тези въпроси… — отвърна му Патрик с усмивка.

— Е, едва ли си дошъл, за да се ровиш в личния ми живот? — Мартин възвърна куража си и погледна спокойно колегата си.

Лицето на Патрик веднага доби загрижено изражение. Спомни си за сериозността на положението и забрави шегите.

— Току-що ми се обади Педерсен. Ще изпрати доклада от аутопсията на Сара по факса, но преди това ми разказа накратко какво е установил. Според него не става дума за нещастен случай. Момичето е убито.

— По дяволите, какво говориш?

Мартин толкова се развълнува, че бутна чашата с моливите и ги разпиля, но дори не се опита да ги събере. Цялото му внимание бе насочено към Патрик.

— Отначало и на него му приличало на нещастен случай. Не открил по тялото следи от насилие. Облеклото на момичето било напълно подходящо за сезона. Наистина нямала яке, но може течението да го е отнесло. Освен това белите й дробове били пълни с вода, което е най-убедителното доказателство за смърт от удавяне. — Патрик замълча.

Мартин махна отново с ръце и учудено вдигна вежди.

— Какво го е накарало да предположи, че става дума за убийство?

— Водата е сладка.

— Сладка ли?

— Да, дробовете й са пълни със сладка, а не със солена вода. Следователно няма как да се е удавила в морето. Вероятно е била убита във вана. Педерсен е открил следи от сапун и шампоан във водата.

— Значи е удавена във вана? — повтори Мартин недоверчиво.

Досега бяха напълно убедени, че става дума за трагичен нещастен случай, затова му бе трудно изведнъж да приеме новата версия.

— Така изглежда. Синините по тялото потвърждават същото.

— Но нали преди малко каза, че по тялото й няма наранявания?

— Само на пръв поглед. Но когато повдигнали косата й по време на аутопсията, открили синини по врата с формата на длан. Дланта на човека, притискал главата й под водата.

— По дяволите. — На Мартин буквално му призля.

Патрик го разбираше напълно. След разговора със съдебния лекар се чувстваше по същия начин.

— Значи става дума за убийство — продължи Мартин, сякаш се опитваше да убеди сам себе си.

— Да, и вече загубихме два дни. Трябва да тръгнем от врата на врата, да разпитаме отново близките й и да разберем колкото може повече за момичето и семейството му.

Устата на Мартин се изкриви в горчива усмивка. Патрик не се учуди на реакцията му. Чакаше ги доста неприятна работа. Не стига че семейството бе съкрушено от случилото се, но и те щяха да сипят още сол в раната. Обикновено при убийствата на деца извършителят бе някой от най-близките. Затова не можеха да се отнасят към тях с онова искрено състрадание, което заслужават роднините на загиналите деца.

— Съобщи ли на Мелберг?

— Не — въздъхна Патрик. — Смятам да се отбия в кабинета му, след като приключим. Дойдох първо при теб, защото двамата заедно откликнахме на повикването, и възнамерявам да го помоля да ни позволи заедно да водим разследването. Имаш ли нещо против?

Знаеше, че въпросът му по-скоро бе риторичен. Никак не им се искаше колегите им Ернст Лундгрен или Йоста Флюгаре да работят по този заплетен случай. Тях ги биваше да разследват само кражби на велосипеди.

Мартин кимна в отговор.

— Добре. Най-добре е да хвана бика за рогата.

 

 

Комисар Мелберг разглеждаше писмото с такова омерзение, сякаш бе отровна змия. По-зле не можеше и да бъде. В сравнение с това бледнееше дори инцидентът с Ирина миналото лято.

Челото му се покри със ситни капчици пот, въпреки хладния въздух в стаята. Той махна отчаяно с ръка и без да иска, разпиля кичура коса, с който прикриваше плешивото си теме. Започна раздразнено да оправя прическата си, когато на вратата се почука. Приглади за последен път с ръка шедьовъра на фризьорското изкуство и изръмжа:

— Влез.

Хедстрьом, изглежда, не се трогна особено от раздразнения тон на началника си, но изражението на лицето му бе необичайно сериозно. Мелберг недолюбваше Патрик, струваше му се някак твърде наперен. Предпочиташе да работи с хора като Ернст Лундгрен, който винаги се отнасяше с уважение към колегите с по-висок ранг. Докато все му се струваше, че Хедстрьом ще се изплези на началника си веднага щом той му обърне гръб. „С времето ще отсея просото от плявата“ — помисли си горчиво Мелберг. Дългогодишният му стаж на полицай го бе научил, че мекушавите и шегаджиите се пречупват първи.

За секунда успя да забрави съдържанието на писмото, но когато Хедстрьом седна на стола срещу него, погледът му отново падна върху белия плик и той побърза да го пъхне в първото чекмедже. Можеше да почака малко.

— Е, какво има?

Мелберг осъзна, че гласът му все още леко трепери от преживения шок, и си наложи да се успокои. Неговият девиз беше никога да не показва слабост. Подчинените му само чакаха да им подаде пръст и щяха да му отхапят цялата ръка.

— Убийство — съобщи Патрик лаконично.

— Какво се е случило пък сега? — въздъхна Мелберг. — Да не би някой от старите ни познайници с яки юмруци да е фраснал женичката си по главата?

Лицето на Хедстрьом не трепна.

— Не — отвърна той сериозно. — Става дума за удавеното дете от завчера. Оказа се, че не е нещастен случай, както предполагахме. Момичето е убито.

Мелберг подсвирна.

— Я гледай ти — промърмори той, а в главата му се завъртяха объркани мисли.

От една страна, престъпленията срещу деца винаги го възмущаваха, но от друга, веднага трябваше да анализира как този неочакван развой на събитията ще се отрази на кариерата му като началник на полицейския участък в Танумсхеде. Имаше два варианта — или щеше да бъде затрупан с двойно повече административна и друга работа, или пък щеше да успее да се изкачи в кариерата и да се завърне в горещия Гьотеборг. Вярно, че последните две успешни разследвания за убийства, в които активно участва, не постигнаха очаквания ефект върху началниците му, но рано или късно, все ще успее да ги убеди, че мястото му е в Главното управление. Може би този случай ще бъде достатъчен.

Усети, че Хедстрьом очаква от него друга реакция, и побърза да добави:

— Да не искаш да кажеш, че някой е убил детето? Е, значи работата ни е да пратим гадината зад решетките. — Мелберг сви ръка в юмрук, за да подсили ефекта на думите си, но лицето на Патрик доби още по-угрижено изражение.

— Искате ли да знаете повече за причината на смъртта? — попита Хедстрьом, сякаш поучавайки го.

Мелберг се подразни от реакцията му.

— Естествено, точно това щях да попитам. Е, какво смята съдебният лекар?

— Момичето се е удавило, но не в морето. Открили са само сладка вода в дробовете й със следи от сапун и шампоан. Затова Педерсен смята, че е убита във вана. Тоест някой е удавил Сара във ваната и след това е хвърлил тялото в морето, за да имитира нещастен случай.

Думите на Хедстрьом предизвикаха в съзнанието на Мелберг картина, която го накара да потръпне и дори за миг да забрави егоистичните си стремежи за повишение в службата. Смяташе, че е видял почти всичко през годините на активната си работа, но убийствата на деца продължаваха да го изваждат от равновесие. Бе нечовешко да причиниш зло на едно нещастно момиченце. Сърцето му се изпълни с непознато досега чувство на възмущение, непознато, но приятно.

— Предполагам, че извършителят е неизвестен?

Хедстрьом потвърди.

— Така е. Не разполагаме с информация за проблеми в семейството или за предишни нападения срещу деца във Фелбака. Предполагам, че първо ще трябва да разпитаме близките й? — попита Патрик настойчиво.

Мелберг веднага се досети накъде клони. Нямаше никакъв проблем. Досега няколко пъти бе оставял Хедстрьом да свърши черната работа, след което обираше лаврите. Нямаше защо да се срамува. Все пак ключът към успеха на началника се крие в умението му да разпределя работата между подчинените си.

— Изглежда, искаш да продължиш разследването?

— Да. Все пак двамата с Мартин се отзовахме на сигнала и съобщихме на семейството, така че всъщност вече работим по случая.

— Така ще е най-добре — отвърна Мелберг и кимна одобрително. — Само ме дръж в течение.

— Чудесно — зарадва се Хедстрьом. — Тогава трябва с Мартин да се залавяме за работа.

— С Мартин ли? — коварно попита Мелберг. Патрик го раздразни с неуважителното си отношение и сега му се удаде възможност да го постави на място. Понякога Хедстрьом се държеше като началник на участъка и бе крайно време да му се покаже кой командва тук. — Не, в момента не мога да пусна Мартин. Възложил съм му да разследва серия кражби на коли. Сигурно става дума за някаква банда от Прибалтика, която вилнее наоколо. Така че Мартин сега е зает. Но — Мелберг направи кратка пауза, за да се наслади на измъченото изражение на Патрик, — Ернст е свободен в момента и може да започнете да работите заедно.

По лицето на полицая се изписа страдание и Мелберг разбра, че е уцелил право в десетката. После реши да се смили над него.

— Но ти ще си ръководителят на разследването, така че Лундгрен ще ти докладва лично.

Макар да харесваше Ернст Лундгрен, Мелберг съзнаваше, че той не е от най-способните полицаи. Нямаше смисъл сам да си реже клона, на който седи…

След като Хедстрьом затвори вратата, Мелберг извади писмото и го препрочете сигурно за десети път.

 

 

Морган раздвижи раменете и пръстите на ръцете си, преди да седне пред монитора. Знаеше, че понякога толкова се увлича в работата, че не помръдва от мястото си часове наред. Гледаше всичко да му е подръка, за да не му се налага да става от стола за щяло и нещяло. Да, всичко беше около него: бутилка кока-кола, голям шоколадов десерт „Дайм“ и блокче „Сникърс“. Можеше да работи на спокойствие колкото си иска.

Тежката папка, която получи от Фредрик, лежеше в скута му. Съдържаше всичко, което трябваше да знае. Между твърдите й корици се криеше цял фантастичен свят, какъвто той никога не би могъл да създаде сам. Скоро щеше да го преобразува в нули и единици. Там се криеше майсторството му. Природата бе го надарила с логическа мисъл, бе му разкрила красотата на предсказуемите числа, на малките електрически импулси, които се преобразяваха в картини на екрана. Ала чувствата, въображаемите светове, мечтите и приказките му бяха чужди.

Понякога се замисляше как ли се чувства Фредрик, когато рисува в съзнанието си нови вселени, когато се вживява в чувствата на други хора и им дарява нов живот. Обикновено просто свиваше рамене и успяваше да убеди сам себе си, че всичко това е без значение. Мисълта, че е роден с недъг, че е по-различен от останалите, го изпълваше с отчаяние само през периодите на дълбоки депресии.

В същото време знаеше, че има и други като него, и това облекчаваше болката. Често посещаваше интернет страници, създадени за хора като него, и дори си пишеше с неколцина от тях. Веднъж дори замина на среща в Гьотеборг, но не би го повторил. Срещата се оказа пълно фиаско — те бяха толкова различни от обикновените хора, че дори им бе трудно да намерят общ език помежду си.

Въпреки това се радваше, че успя да прекара известно време с други като него. Това му стигаше. Никога не бе изпитвал особено желание да общува с приятели или познати, което бе толкова важно за останалите. Чувстваше се най-добре сам в малката къщичка, в компанията на своите компютри. Понякога родителите му идваха да го видят и това му стигаше. Срещите с тях не бяха изпълнени с плашеща неизвестност. Познаваше ги толкова отдавна, че вече дори можеше да разбере сложния ням език на телата им, успяваше да разтълкува мимиките и жестовете им, както и хилядите други почти незабележими сигнали, с които мозъкът му иначе не можеше да се справи. Те също знаеха как да се държат и как да говорят с него, за да ги разбере.

Празният екран трептеше пред очите му. Този миг му харесваше. Нормалните хора вероятно щяха да използват някоя по-силна дума като „обичам“, но той не бе напълно сигурен дали разбира същността на това чувство. Дали не бе равносилно на обладалата го в момента емоция? На искреното задоволство, на усещането да си тежиш на мястото, да си нормален?

Пръстите на Морган забягаха пъргаво по клавишите. От време на време той хвърляше поглед към папката върху коленете си, но повечето време седеше, взирайки се в екрана. Не преставаше да се учудва как всички проблеми с координацията, които го измъчваха през останалото време, изчезваха в мига, когато се залавяше за работа. Движенията му изведнъж придобиваха невероятна прецизност, можеше да контролира ръцете си като всички останали. Обикновено му беше трудно дори да завърже обувките или да закопчае ризата си — проблеми с двигателния апарат, така ги наричаха лекарите. Знаеше, че това е характерно за неговата диагноза. Осъзнаваше какво го отличава от останалите, но не можеше да го промени. Не смяташе обаче, че е редно да го причисляват към ненормалните. Всъщност за обществото той беше от хората с отклонения само защото не отговаряше на общоприетите норми. А той бе просто различен! Мисълта му се движеше в друг коловоз. Това не означаваше, че е по-лош от останалите. Просто е различен.

Направи кратка пауза, изпи няколко глътки кока-кола направо от шишето и продължи бързо да щрака по клавишите.

Морган беше доволен.