Камила Лекберг
Каменоделецът (34)

Хинсеберг, 1962

Това бе първият и последен път, когато щеше да посети Агнес. Вече не мислеше за нея като за майка. Беше просто Агнес.

Тя току-що беше навършила осемнайсет и напусна последните си приемни родители, без да се огледа. Не й липсваха, нито пък тя на тях.

През годините я засипа с писма. Дълги излияния, пропити с нейния мирис. Не отвори нито едно от тях. Но не ги и изхвърли. Лежаха в един куфар и чакаха да ги прочете.

Агнес веднага я попита за тях.

— Дарлинг, получаваше ли писмата ми?

Мери продължаваше мълчаливо да я гледа. Четири години не я беше виждала и искаше да си припомни чертите на лицето й, преди да отговори.

Изненада се колко малко я бе променил престоят в затвора. Вече не се разхождаше с елегантни дрехи, но си личеше, че продължава да полага изключителни грижи за външния си вид. Прическата й бе по последния писък на модата, същото важеше и за очната линия — с перфектни очертания. Ноктите й бяха също толкова дълги, колкото си ги спомняше. Сега Агнес нервно потропваше с тях по масата в очакване на отговор.

Мери помълча още малко, преди да заговори.

— Да, но не съм ги чела. И не ме наричай „дарлинг“ — добави тя и с любопитство зачака реакцията.

Вече не се страхуваше от жената пред себе си. Чудовището в душата й погълна всичкия й страх, докато растеше. От толкова омраза нямаше място за страх.

Агнес не можеше да пропусне такъв чудесен случай, за да разиграе драматична сцена.

— Не си ги чела? — изкрещя тя. — Значи аз седя тук, зад решетките, докато ти се развяваш навън, на свобода и се занимаваш бог знае с какво. А моята единствена радост е да си мисля, че любимата ми дъщеря чете писмата, които й пиша часове наред. Да не говорим, че не си ми писала нито веднъж за четири години. Нито пък си ме търсила по телефона!

Агнес се разхлипа звучно, но от очите й не потекоха сълзи, които щяха да развалят перфектната линия на молива.

— Защо го направи? — попита я Мери тихо.

Агнес веднага спря да ридае, извади спокойно цигара от чантата си и я запали с финес. Вдиша няколко пъти и продължи с несъкрушимо спокойствие.

— Защото ме предаде. Смяташе, че може да ме напусне.

— Не можеше ли просто да го пуснеш да си отиде?

Мери се наведе напред, за да не пропусне нито една дума. Толкова пъти си бе задавала тези въпроси, че не можеше да рискува да загуби нито една сричка от отговора на майка си.

— Никой мъж няма право да ме напусне — повтори Агнес. — Нямах избор — добави тя. След това погледна Мери със студени очи и продължи: — Всичко това ти е известно, нали?

Мери извърна очи. Чудовището се размърда неспокойно в душата й.

— Искам да ми припишеш къщата във Фелбака — отсече тя. — Смятам да се настаня там.

Агнес понечи да възрази, но Мери побърза да добави:

— Ако искаш да имаш какъвто и да било контакт с мен в бъдеще, трябва да изпълниш желанието ми. Ако ми припишеш къщата, ти обещавам, че ще чета писмата ти и ще ти отговарям.

Агнес все още се колебаеше, но Мери бързо продължи:

— Само аз ти останах. Може да не е много, но освен мен нямаш никого.

В продължение на няколко кошмарно дълги минути Агнес претегли мотивите „за“ и „против“, за да прецени кое е най-изгодно за нея, и накрая взе решение:

— Е, щом така искаш. Не че разбирам защо ти е тази дупка, но няма да споря с теб…

Агнес сви рамене, а Мери усети прилив на радост.

Изработи този план през последната година. Беше решила да започне отначало. Да стане напълно нов човек. Да се отърси от праха на миналото, полепнал по тялото й като стара дреха. Вече бе пуснала заявление за смяна на името си и дори бе започнала да работи върху външния си вид. Вече цял месец не бе погълнала нито една излишна калория, а и едночасовите разходки всяка сутрин си казваха думата. Всичко щеше да се промени. Едно ново начало.

Последното, което чу, преди да остави майка си в стаята за свиждания, беше изненаданият й възглас:

— Ти май си поотслабнала?

Мери дори не си направи труда да се обърне и да й отговори. Беше започнала своя път да стане нов човек.

 

 

Бурята отмина на следващия ден и есенното време показа най-хубавата си страна. Обагрените в червено и жълто листа, оцелели от силния порив на вятъра, се полюшваха на фона на морския бриз. Бледите слънчеви лъчи изпълваха сърцата с радост и прогонваха влагата от въздуха, която се просмукваше през дрехите и будеше усещане за студ.

Патрик седеше в кухнята и въздишаше. Лилиан отказваше да говори, въпреки всички улики против нея. Те бяха достатъчни, за да я арестуват и да се опитат да я обработят.

— Е, как върви? — попита Аника, която беше дошла да си налее кафе.

— Никак — въздъхна Патрик дълбоко. — Като кремък е. Не казва и дума.

— Задължително ли ви трябва признание? Струва ми се, че имате достатъчно доказателства…

— Да, но липсва мотив. С малко въображение мога да предположа, че по някакви причини е убила първия си съпруг и се е опитала да убие втория, но Сара защо?

— Откъде разбра, че тя е убила Сара?

— Не съм разбрал. Но това ме накара да заподозра, че някой лъже относно сутринта, когато е изчезнала Сара, и този някой може да бъде само Лилиан.

Пусна малкия касетофон, който стоеше пред него на масата. Чу се гласът на Морган. „Не съм го направил. Не мога да стоя в затвора до края на живота си. Не съм я убил. Не зная как якето е попаднало у дома. Тя беше облечена с него, когато се върна вкъщи. Моля ви, не ме оставяйте тук.“

— Чу ли? — попита я Патрик.

Аника поклати глава.

— Не, не чух нищо особено.

— Изслушай го още веднъж, този път много внимателно.

Превъртя касетата и натисна копчето за пускане.

„Не съм го направил. Не мога да стоя в затвора до края на живота си. Не съм я убил. Не зная как якето е попаднало у дома. Тя беше облечена с него, когато се върна вкъщи. Моля ви, не ме оставяйте тук.“

— Беше облечена с него, когато се върна вкъщи — тихо повтори Аника.

— Именно. Лилиан твърдеше, че Сара е излязла и повече не се е връщала, но Морган е видял как тя отново е влязла в къщата. Единственият човек, който би имал причина да излъже, е Лилиан. Защо тогава тя не каза, че Сара се е върнала?

— Но как е възможно да удави собствената си внучка и защо е тъпкала в устата й пепел? — недоумяваше Аника.

— Ето това и аз бих искал да разбера — развълнувано каза Патрик. — Но тя само седи срещу мен, усмихва се, отказва да говори, не признава и не се защитава.

— Ами момченцето в количката? Защо го е нападнала? Или Мая?

— Според мен инцидентът с Лиам е начин за отвличане на вниманието. — Патрик завъртя чашата с кафе в ръцете си. — Чиста случайност, че той се е изпречил на пътя й, а не някой друг. Вероятно се е опитвала да отклони вниманието от семейството си и най-вече от Никлас. А що се отнася до Мая, предполагам, че просто е искала да ми отмъсти, че разследвам нея и близките й.

— Чух, че имаш заслуга за разкриването на убийството на Ленарт и отравянето на Стиг.

— За съжаление, не мога да се похваля, че съм успял благодарение на таланта си. Ако не бях гледал онази програма по „Дискавъри“, никога нямаше да се сетя. Но когато ги чух да описват случая с жената в САЩ, която трови съпрузите си, и че на един от тях е поставена диагнозата синдром на Гилен-Баре, нещо прищрака в главата ми. Ерика ми бе споменавала, че бащата на Шарлот е починал от неврологично заболяване, а като добавим и симптомите на Стиг… Двама съпрузи със същата клинична картина повдигат доста въпроси. Затова събудих Ерика и тя потвърди, че бащата на Шарлот наистина е починал от болестта на Гилен-Баре. Не бях напълно сигурен, но реших все пак да се обадя в болницата. Олекна ми, когато резултатите потвърдиха огромни нива на арсеник в организма на Стиг. Сега остава само да ми каже защо го е направила. Но тя продължава да се опъва! — Прокара безпомощно ръка през косата си.

— Сигурна съм, че правиш всичко възможно — успокои го Аника и се обърна, за да си тръгне. Но отново го погледна и попита: — Чу ли последната новина?

— Не, а какво е станало? — отвърна Патрик уморено и равнодушно.

— Наистина уволниха Ернст. Мелберг е назначил някаква мадама на негово място. Доколкото разбирам, са го скастрили за дискриминация по полов признак в нашия участък.

— Ай, ай, горката — разсмя се Патрик. — Да се надяваме, че не е от мекушавите.

— Мда, не знам нищо повече за нея, така че трябва да изчакаме да се появи. Очевидно ще започне след месец.

— Всичко ще се нареди. Едва ли може да е по-зле от Ернст.

— Така е — съгласи се Аника. — И горе главата. Важното е, че заловихте убиеца. А на въпроса „защо“ нека отговаря пред нашия Създател.

— Все още не съм се предал — промърмори Патрик и стана, за да направи нов опит.

Отби се при Йоста и заедно отведоха Лилиан в стаята за разпити. Изглеждаше малко уморена след дните, прекарани в ареста, но се държеше съвсем спокойно. С изключение на първоначалното раздразнение, с което ги посрещна, когато дойдоха да я отведат от чакалнята, Лилиан демонстрираше необикновено самообладание. С нищо не можеха да пробият стената на нейната недосегаемост и Патрик вече се отчайваше, не вярвайки, че някога ще успеят. Въпреки това реши да опита за последен път. След това щеше да остави всичко на прокурора, улики имаше достатъчно. Сега искаше да получи отговор за Мая. Чудеше се на себе си как бе успял да запази самообладание въпреки кипящата ярост. През цялото време се опитваше да се съсредоточи върху крайната цел на разпита. Най-важното бе да вкарат Лилиан в капан, за да изтръгнат от нея обяснение. Едва ли би помогнало, ако излееше гнева си върху нея. Освен това знаеше, че ако даде воля на яростта си, веднага ще го отстранят от по-нататъшните разпити. И без това внимателно го следяха заради личната му заинтересуваност от случая.

Пое си дълбоко дъх и започна.

— Днес погребват Сара. Знаете ли?

Двамата с Йоста седяха от едната страна на масата, Лилиан — срещу тях. Жената поклати глава.

— Бихте ли искали да присъствате?

Лилиан сви рамене и се усмихна загадъчно.

— Вълнува ли ви какво си мисли сега Шарлот за вас?

През цялото време сменяше темата на разговор с надеждата да намери слабото й място, с което да я извади от равновесие. Досега обаче Лилиан проявяваше нечовешко безразличие.

— Аз съм й майка — отвърна Лилиан спокойно. — Тя не може да промени този факт.

— Мислите ли, че би искала?

— Може би, но това няма значение.

— Мислите ли, че би искала да знае защо сте го сторили? — вклини се и Йоста.

Вгледа се в Лилиан, сякаш се опитваше да открие най-малка пукнатина в непробиваемата й броня.

Лилиан с безразличие разглеждаше ноктите си.

— Вие знаете, че разполагаме с всички доказателства. Вече ви ги предявихме. Не се съмняваме нито за миг, че умишлено сте убили двама души и сте се опитали да убиете и трети. Само за отравянето с арсеник на Ленарт и Стиг ще получите много години зад решетките. Нищо за вас няма да се промени, ако разкажете защо убихте Сара. Убийството на съпрузи не е нещо ново и сигурно има безброй мотиви за това, но защо и внучето ви, защо е трябвало да убиете и Сара? Да не би да ви е ядосала и не сте могли да се овладеете? Да не би за пореден път да е изпаднала в ярост и сте се опитали да я успокоите в банята, но случайно сте се престарали? Разкажете ни!

Не получиха никакъв отговор както и при предишните разпити. Тя само надменно им се усмихваше.

— Имаме доказателства! — повтори Патрик с нарастващо раздразнение. — Пробите от останките на Ленарт показаха наличие на високо съдържание на арсеник. Дори успяхме да установим, че през последните шест месеца е поглъщал все по-големи количества отрова. В мазето ви открихме арсеник в стара опаковка от отрова за плъхове. В дробовете на Сара има следи от пепелта, която намерихме в спалнята ви. Натъпкали сте с нея и устата на едно малко дете, за да ни заблудите, а също сте подхвърлили якето на Сара в къщата на Морган, за да стоварите върху него вината. Имахте късмет, че Кай излезе педофил. Разполагаме и със запис на показанията на Морган, който е видял как Сара се е върнала онази сутрин вкъщи, докато вие ни излъгахте. Знаем, че вие сте я убили. Помогнете и на нас, и на дъщеря си. Кажете ни защо? Защо извадихте дъщеря ми от количката? Мен ли се опитвахте да накажете? Кажете!

Лилиан рисуваше малки кръгове с пръст по масата. Не за първи път слушаше увещанията на Патрик, но всичките му опити да я накара да говори оставаха напразни. Патрик усети как започва да губи самообладание и реши, че е време да спре, докато не е направил някоя глупост. Изправи се, изрече необходимите реплики, за да сложи край на разпита, и тръгна към вратата. Спря се на прага и се обърна.

— Поведението ви е непростимо. Можете да помогнете на дъщеря си, но отказвате да го сторите. Това е не само непростимо, но и нечовешко.

Помоли Йоста да върне Лилиан в килията й. Нямаше сили да я погледне повече. За миг му се стори, че пред него стоеше самото олицетворение на злото.

 

 

— Дяволски жени! Навсякъде мътят водата и никъде няма отърваване от тях, а сега трябва да ги търпя и на работа — мърмореше Мелберг. — Не разбирам кому са нужни тия квоти. С цялата си глупост си мислех, че ще мога сам да избирам кадрите си. Вместо това ми изпращат някаква фуста, която сигурно дори не знае как да си закопчае копчетата на униформата. Кажи ми, честно ли е това?

Симон продължи да гледа в чинията си, без да му отговори.

Не беше в реда на нещата да обядва вкъщи, но това бе поредният етап от плана за заздравяване на отношенията със сина си. Дори си направи труда да нареже малко зеленчуци, които обикновено бяха рядкост в хладилника му. Мелберг забеляза с раздразнение, че Симон не докосна нито краставицата, нито доматите, а ядеше само кюфтета и макарони, като ги поля обилно с кетчуп. Е, кетчупът също е от домати, така че му е простено.

Смени темата на разговор. Само се ядосваше при мисълта за новата си сътрудничка. Вместо това реши да разпита сина си за плановете му за бъдещето.

— Е, помисли ли си за работа? Ако смяташ, че гимназията не е за теб, мога да ти помогна да си намериш някаква работа. Не всички трябва да станат учени, а като те гледам, си наследил моите гени — ние сме хора на действието… — разсмя се Мелберг.

Някой по-малко опитен родител сигурно би се притеснил от безразличието на сина му към собственото му бъдеще, но Мелберг не се съмняваше в наследника си. Вероятно ставаше дума за временен проблем и нямаше смисъл да се притеснява. Замисли се какъв би искал да види сина си — адвокат или лекар. Накрая се спря на адвокат. Лекарите вече не печелеха добре. Но докато го убеди да поеме по този път, беше най-добре да не го насилва, да го остави да се почувства свободен. Ако опита от суровите уроци на живота, сигурно ще се вразуми. Майката на Симон наистина го предупреди, че синът му има слаби оценки по повечето предмети, което беше известна спънка. Но Мелберг гледаше позитивно на нещата. Може би му липсваше подкрепа от страна на семейството. Той има способности, трябва само да ги активизира, все пак природата си знае работата.

Симон дъвчеше бавно кюфтето и не изяви желание да отговори на въпроса на Мелберг.

— Е, какво ще кажеш да ти помогна да започнеш работа? — повтори Мелберг, леко ядосан. Полагаше неимоверни усилия да заздрави връзката помежду им, а Симон дори не си направи труда да отговори.

След известно мълчание синът му изрече с пълна уста:

— Не, не мисля.

— Какво не мислиш? — попита го Мелберг възмутено. — Какво си въобразяваш? Че ще те оставя да живееш под моя покрив, да ядеш хляба ми и да лентяйстваш по цели дни? Това ли мислиш?

Симон дори не мигна.

— Не, сигурно ще се върна при майка.

Това признание му дойде като гръм от ясно небе. Сърцето му се сви от непознато досега усещане. Сякаш го прониза болка.

— Да се върнеш при майка си? — повтори Мелберг, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Което си беше живата истина. Дори не се бе замислял за този вариант. — Мислех, че не се чувстваш добре там? Че мразиш „тая проклета вещица“. Нали така ми каза, като дойде.

— Ъъ, майка си я бива — каза Симон и погледна през прозореца.

— Ами аз? — попита Мелберг, без да може да скрие разочарованието си.

Съжали, че се отнесе толкова строго с него. Може би му е рано да започва работа. Има време да се наработи. Нека още се порадва на свободата.

Побърза да поправи грешката си, но не постигна желания ефект.

— Ъъ, не става дума за това. Майка ми сигурно също ще ме насили да работя. Приятелите ми липсват, разбираш ли. Тук не познавам жива душа, а и освен това… — Симон не довърши изречението.

— Ами всичко, което правихме заедно — продължи Мелберг. — Като баща и син, нали знаеш? Мислех, че ти харесва да си общуваш със стареца си. Да сме заедно и да ме опознаеш.

Мелберг търсеше трескаво нови аргументи. Не можеше да си представи, че само преди две седмици го бе обзела такава паника преди срещата със сина си. Наистина от време на време Симон го ядосваше, но все пак. За първи път усещаше тръпка, когато завърташе ключа в ключалката в края на работния ден. А сега бе на път да загуби всичко.

Момчето сви рамене.

— Готин си. Не е заради теб. Просто никога не съм смятал да се преместя тук. Майка ми ги реди такива, като се ядоса. Преди ме пращаше при баба, но тя се разболя и сега не знаеше къде да ме натири. Вчера говорих с нея — успокоила се е. Иска да се прибера у дома. Заминавам с влака утре в девет — каза той, без дори да погледне Мелберг. След това вдигна глава. — Беше забавно. Честна дума. Беше готин и се стараеше, и такова… Затова с кеф бих идвал от време на време на гости, ако не си против… — Изглежда, се поколеба за миг, но после добави: — Татко?

Гърдите на Мелберг се изпълниха с топлина. Момчето за първи път го нарече татко. За първи път някой го наричаше татко.

Изведнъж му стана много по-леко да приеме новината за скорошното заминаване на сина си. Все пак щеше да идва да го посещава. Татко.

 

 

Това бе най-трудният миг в живота им, но в същото време имаха нужда да сложат край, за да могат да продължат напред. Притиснаха се силно един към друг, докато гледаха как малкият ковчег се спуска в земята. Нямаше нищо по-ужасно от това. Да си вземат сбогом със Сара.

Избраха да бъдат сами. Церемонията в черквата беше кратка и стегната. Така пожелаха. Само те и свещеникът. Ето че стояха сами при гроба. Свещеникът изрече нужните думи и се отдалечи. Хвърлиха върху капака на ковчега една-единствена роза, която се открояваше рязко на фона на белия лак. Розовото бе любимият й цвят. Може би защото рязко контрастираше с червената й коса. Сара никога не избираше лекия път.

Омразата към Лилиан беше силна и жива. Шарлот се срамуваше, че дори насред тихото гробище излъчва ненавист през всяка пора на съществото си. Може би с времето това чувство ще се притъпи, но с крайчеца на окото си виждаше купчината пръст на гроба на баща си, останала след повторното му погребение. Помисли си дали някога ще може да изпита нещо друго освен гняв и мъка.

Лилиан й отне не само Сара, но и баща й. Никога нямаше да й го прости. Как би могла? Свещеникът говореше за прошката като средство да притъпи болката, но можеше ли да се прости на едно чудовище? Дори не можеше да разбере защо майка й беше извършила тези ужасни злодеяния, а безсмислеността на нейните постъпки засилваше още повече омразата и болката на Шарлот. Дали това беше лудост, или пък се водеше от някаква ненормална логика? Загубата й се струваше още по-ужасна, като си помислеше, че може би никога нямаше да успее да изкопчи каквото и да било обяснение от майка си.

Редом с цветята от съседи и познати, които искаха да изразят съпричастността си към трагедията им, в черквата донесоха и два малки венеца. Единият бе от бабата на Сара по бащина линия. Бяха го оставили до ковчега, а след това го положиха при скромния надгробен камък. Аста дори се свърза с тях и попита дали може да присъства. Отклониха учтиво молбата й, защото искаха да останат насаме със себе си, но я помолиха да гледа Албин, докато трае церемонията. Жената много се зарадва.

Другият венец бе от бабата на Шарлот. Шарлот отказа да го постави при ковчега, без сама да знае защо. Дори помоли да го изхвърлят. Винаги бе смятала, че Лилиан прилича твърде много на майка си. Сякаш инстинктивно усещаше, че тя бе изворът на цялото зло.

Прегърнати, останаха дълго смълчани при гроба. След това бавно се отдалечиха. Шарлот се спря при гроба на баща си. Кимна му леко, за да си вземе сбогом. За втори път.

 

 

Колкото и странно да бе, тясната килия й придаваше сигурност. От години не се бе чувствала така. Лилиан лежеше на една страна на тясната кушетка и дишаше дълбоко и спокойно. Не можеше да разбере защо полицаите, които я разпитваха, бяха толкова развълнувани. Какво значение всъщност имаха причините? Единственото важно в случая беше крайният резултат. Така бе, откакто свят светува. Но сега изведнъж искаха да разберат как се стигна дотук, да намерят логиката на постъпките й, да получат обяснение, да научат истината.

Можеше да им разкаже за мазето. И за сладкия тежък мирис на парфюма на майка й. И за гласа й — все още чуваше как я нарича „дарлинг“. Можеше да им разкаже и за острия сух вкус в устата си, за чудовището, растящо в душата й, което винаги беше нащрек, готово да реагира. Най-вече можеше да сподели с тях как с треперещи от омраза, а не от страх, ръце сложи отровата в чая на баща си. Как внимателно го разбърка и видя малката бучка да се разтваря в горещата напитка. Добре че винаги искаше да пие чая си с много захар.

Това беше първият й урок. Да не вярва на обещания. Майка й обеща, че всичко ще се промени. Ако баща й изчезнеше, щяха да заживеят нов живот, заедно и задружно. Край на мазето, край на страха. Майка й щеше да я прегръща, да я гали, да я нарича „дарлинг“ и никой повече нямаше да застане помежду им. Дадените с лекота обещания лесно се нарушаваха. Никога не си позволи да забрави този важен урок. Понякога й минаваше мисълта, че може би всички думи на майка й по адрес на баща й са били лъжа. Лилиан заключи това съмнение дълбоко в тъмните кътчета на душата си, като дори не смееше да си помисли, че това е възможно.

Научи и още един важен урок. Никога да не позволи някой да я предаде. Баща й я предаде. Майка й я предаде. А и семействата, в които я прехвърляха като безчувствен предмет, също я предаваха със своето равнодушие.

Когато посети майка си в затвора в Хинсеберг, вече бе решила. Щеше да започне нов живот, който най-сетне сама да направлява. Първата стъпка беше да смени името си. Никога повече не искаше да чуе името, което се разливаше като отрова по устните на майка й — Мери. Мерииии. Докато седеше в мазето, го чуваше като ехо между стените в мрака, което я караше да се свива в ъгъла и да се смалява все повече.

Избра Лилиан, защото нямаше нищо общо с Мери. Беше име на цвете, красиво и благоуханно, но същевременно силно и хитро.

Положи и много усилия, за да промени външния си вид. С желязна дисциплина сложи край на лакомията и рязко отслабна. Скоро от предишното наднормено тегло не остана и следа. Никога повече нямаше да си позволи да напълнее. Внимателно следеше да не качи нито грам и презираше лишените от подобна сила на волята, като дъщеря си например. Шарлот я отвращаваше с излишните си килограми, защото й напомняше за миналото, което се опитваше да забрави. Отпуснатото й тяло с натрупани тлъстини събуждаше у Лилиан истинска ярост. Понякога едва възпираше желанието си да ги откъсне с голи ръце.

Подигравателно я питаха дали съжалява, че Стиг е останал жив. Не им отговори. Ако трябваше да бъде честна, и сама не знаеше. Не бе планирала постъпките си. Всичко се случваше някак естествено, от само себе си. Започна с Ленарт. С приказките му, че е най-добре да се разделят. Споменаваше, че откакто Шарлот се е изнесла от дома им, е разбрал, че вече нямат почти нищо общо. Не беше сигурна дали още тогава, когато чу тези думи, не бе решила, че той трябва да умре. Сякаш следваше съдбата си. Откри буркана с отрова за плъхове още когато купиха къщата. Не знаеше защо не го изхвърли. Може би усещаше, че ще й потрябва.

Ленарт никога не вършеше нищо прибързано. Затова тя знаеше, че ще мине известно време, преди той да се изнесе. Започна с малки дози, достатъчно слаби, за да не умре изведнъж, но и достатъчно силни, за да се разболее сериозно. Отровата постепенно разложи тялото му. Харесваше й да се грижи за него. Повече не стана дума за раздяла. Гледаше я с благодарност, когато го хранеше, когато му помагаше да се преоблича или бършеше потта от челото му.

Понякога усещаше как чудовището се размърдва неспокойно. Нетърпеливо.

Никога не й мина през ум, че ще я разкрият. Всичко вървеше толкова естествено, като по вода. Когато на Ленарт поставиха диагнозата на Гилен-Баре, го изтълкува като доказателство, че постъпва правилно. Просто следваше съдбата си.

Накрая той все пак я напусна. Но последната дума беше нейна. Не беше нарушено обещанието, което бе дала на себе си, че няма да позволи на никого да я предаде.

След това срещна Стиг. Той се оказа толкова предан, толкова стабилен, че не можеше и да предположи, че някога ще реши да я напусне. Правеше каквото му каже, дори прие да живее в дома, в който бе живяла с Ленарт. Обясни му, че е важно за нея. Къщата беше нейна. Купиха я с парите от продажбата на майчината й къща, в която живя до женитбата си с Ленарт. За най-голямо съжаление, трябваше след това да я продаде. Беше твърде малка за семейството. И до ден-днешен съжаляваше, че я продаде. Къщата им в Селвик й се струваше лоша замяна. Но поне беше нейна и Стиг го разбираше.

С годините започна да усеща нарастващо недоволство у него. Сякаш постоянно с нещо не го задоволяваше. Непрекъснато се стремяха към нещо друго, към нещо по-добро. И Стиг също. Когато и той започна да й говори, че са престанали да се разбират, че трябва да се разделят и да заживеят отделно, тя вече нямаше нужда да взема решение. Беше напълно естествено да пристъпи към действие, също толкова естествено, както смяната на деня и нощта. Стиг, както и Ленарт, я избра за своя опора, а тя се грижеше за него като любеща жена. И той бе изпълнен с благодарност заради всичко, което правеше за него. И този път раздялата им бе неизбежна, но тя щеше да реши кога и след колко време.

Лилиан се обърна на другата страна и сложи глава на ръцете си. Загледа се в стената с безизразен поглед и видя само картини от миналото. Не от настоящето. Нито пък от бъдещето. Само изминалото време имаше някакво значение.

Видя презрението в очите им, когато я разпитваха за момичето. Никога нямаше да я разберат. Детето беше безнадежден случай, непоправимо, лишено от всякакво чувство на респект. Осъзна колко ужасна е ситуацията едва след като Шарлот и Никлас се преместиха в къщата им. Момичето беше толкова зло. В първия миг това я уплаши, но после отново видя пръста на съдбата. Толкова приличаше на майка й. Може би не външно, но в очите й гореше същото зло. С годините постепенно осъзна, че майка й бе зъл човек. С удоволствие наблюдаваше как времето погубва бившата красавица. Тя настани майка си наблизо не за да може да я навестява, а заради властта, която усещаше, когато отказваше да я види. Знаеше колко много копнее тя за дъщеря си. Нищо не я радваше повече от мисълта, че Агнес е близо и в същото време толкова далеч, че умира бавно, прогнила отвътре.

Майка й не беше добър човек и момичето се оказа също като нея. Лилиан виждаше как Сара подмолно сееше раздори в семейството и разкъсваше последните слаби връзки, на които се държеше бракът на Никлас и Шарлот. Непрестанните й пристъпи и изисквания, стремежът й да е в центъра на вниманието на родителите незабележимо подкопаваха отношенията им и скоро щяха да се видят принудени да се разделят. Лилиан не можеше да го допусне. Без Никлас Шарлот би била пълно нищожество. Една дебела, самотна майка с две деца, без образование и уважението да бъде съпруга на успял мъж. Някои от поколението на Шарлот биха казали, че подобни приказки са отживелица, че не е модерно да уреждаш социалното си положение чрез избора на съпруг, но Лилиан знаеше, че не са прави. В обществото, в което живееше, статусът все още имаше значение и тя не можеше да си позволи да го загуби. Знаеше, че когато хората говорят за нея, често казват: „Лилиан Флорин, а, да, зет й е лекар“. Това й вдигаше авторитета. Но момичето можеше да разруши всичко.

Затова направи нужното. Удаде й се удобен момент, когато Сара се върна, защото си бе забравила шапката. Всъщност не знаеше защо го стори точно тогава. Просто се възползва от случая. Стиг спеше дълбоко под въздействието на приспивателните и дори бомба не би го събудила, а Шарлот, изтощена, си почиваше в приземния етаж. Лилиан знаеше, че долу не се чува почти нищо. Албин спеше, а Никлас беше на работа.

Оказа се по-лесно от очакваното. На момичето му се стори забавно да се къпе с дрехите. Наистина започна да се съпротивлява, когато се опита да го нахрани със „смирение“, но не беше достатъчно силно. С лекота натисна главата й под водата. Най-сложно бе да я замъкне до морето, без никой да я види. Лилиан знаеше, че съдбата беше на нейна страна, че няма как да се провали. Уви тялото на Сара с одеяло, отнесе я на ръце, а после я хвърли във водата и видя как потъва. Отне й само няколко минути и както и очакваше, късметът не й изневери. Никой не я видя.

В останалите случаи действаше импулсивно. Когато полицаите започнаха да душат около Никлас, знаеше, че трябва да го спаси. Да му осигури алиби. За късмет откри заспалото дете до железарията. Твърде безотговорно беше да го оставят само. Майка му наистина заслужаваше урок. Специално беше проверила, че Никлас е на работа. Така че полицаите можеха да го изключат от списъка на подозираните.

И нападението над дъщерята на Ерика беше един вид урок. Когато Никлас й спомена, че Ерика ги е посъветвала да се сдобият със собствено жилище, направо й причерня от яд. Какво право имаше Ерика да се меси! И изобщо да изразява каквото и да било мнение! Не й костваше кой знае какво усилие да пренесе спящото бебе от другата страна на къщата. Пепелта беше предупреждение. Не посмя да остане по-дълго, за да види физиономията на Ерика, когато открие, че бебето го няма. Но с радост си я представяше.

Сънят започна да я преборва, Лилиан затвори очи и задряма на кушетката. Видя върволица от лица. Баща си, Ленарт и Сара, хванати за ръце в танц. Зад тях надничаше и лицето на Стиг, измършавяло и изнурено. А в средата на кръга стоеше майка й. Двамата с чудовището танцуваха притиснати един до друг, лице до лице. Майка й шепнеше:

— Мери, Мери, Мееерии…

След това тя се унесе.

 

 

Седнала до прозореца в стаята си в старческия дом, Агнес искрено се самосъжаляваше. Дъждът навън биеше по стъклото, дори й се струваше, че струите му я шибат по лицето.

Не можеше да разбере защо Мери не я посещаваше? Откъде идваше тази омраза, тази злоба? Нима не даде всичко от себе си за дъщеря си? Имаше ли по-добра майка от нея? Все пак не беше виновна за всичките нещастия. Други имаха вина, но не и тя. Всичко щеше да е различно, ако поне веднъж й бе провървяло. Но Мери не го разбираше. Сигурно смяташе, че Агнес можеше да промени нещастната им съдба, и отказваше да се вслуша в думите на майка си. От затвора й написа толкова много дълги писма, в които подробно й обясняваше защо не бива да я вини за случилото се, но момичето се оказа невъзприемчиво и ожесточено.

При мисълта за тази несправедливост старческите очи на Агнес се насълзиха. Така и не видя нищо хубаво от дъщеря си, макар че й посвети живота си. Всичко онова, за което Мери я мразеше, всъщност бе за нейно добро. Не за собственото си удоволствие наказваше дъщеря си и й говореше, че е грозна и дебела. Напротив. Болеше я, че е принудена да проявява строгост. Усилията й дадоха резултат. Нали накрая Мери се стегна и се отърва от тлъстините си? И това бе заслуга на майка й, за която не получи никаква благодарност.

Силният порив на вятъра заблъска един клон по стъклото. Агнес подскочи в инвалидния си стол, но се усмихна сама на себе си. Нима е станала плашлива на стари години? Тя, която никога не бе изпитвала страх през живота си. Освен от бедността, разбира се. Годините като жена на каменоделец й дадоха добър урок. Нямаше да забрави студа, глада, мръсотията и униженията. Всичко това така я наплаши, че бягаше от бедността като от чума. Смяташе, че американците щяха да й осигурят еднопосочен билет към щастието, после си мислеше същото и за Оке, и за Пер-Ерик, но всички я измамиха. Нарушиха обещанията си, както и баща й. Но и всички получиха наказанието си.

В крайна сметка винаги тя имаше последната дума. Синята кутийка и нейното съдържание й напомняха, че сама управлява съдбата си. И че в тази игра няма непозволени средства.

Събра пепелта в кутията вечерта, преди да се качи на кораба за Америка. Под закрилата на мрака се промъкна до мястото на пожара и взе малко пепел от там, където лежаха Андерш и момчетата. Тогава не знаеше защо го прави, но с течение на времето разбра смисъла на импулсивното си решение. Дървената кутийка с пепелта не й позволи да забрави какво бе принудена да извърши, за да постигне целта си.

Планът изникна в съзнанието й с наближаването на отпътуването за Америка. Знаеше, че съдбата й е предрешена, ако позволи да я превозят отвъд океана като покорна крава заедно със семейството й, което я сковаваше като с окови. Сама можеше да получи възможност да промени бъдещето си. Да заживее друг живот, в който бедността щеше да е далечен и мъгляв спомен.

Андерш така и не разбра какво се случва. Острието на ножа се заби дълбоко в сърцето му и той се просна тежко върху масата.

Момчетата спяха. Агнес се промъкна в стаята им, измъкна възглавницата изпод главата на Карл и я натисна върху лицето му с цялата си тежест. Стана толкова лесно. Момчето се замята за кратко, но под възглавницата не се чу нито звук. Юхан продължи да спи спокойно, докато брат му близнак умираше. След това дойде и неговият ред. Агнес повтори процедурата, но Юхан беше по-силен от брат си. Съпротивлява се по-дълго, преди да се отпусне безжизнен. Двете момчета лежаха вторачени с невиждащи очи в тавана, а Агнес стоеше над тях вцепенена. Сякаш въздаваше правосъдие. Не искаше да ги ражда и ето че вече ги нямаше.

Но преди да продължи с живота си, трябваше да стори още нещо. Събра купчина детски дрехи на пода и отиде при Андерш в кухнята. Извади ножа от гърба му и го замъкна до стаята на момчетата. Той беше толкова едър и тежък, че цялата плувна в пот, докато успее да го просне на пода. Взе от водката, която пазеха вкъщи, изля я върху купчината дрехи и запали цигара. Дръпна с удоволствие няколко пъти, преди да хвърли горящия фас върху пропитите с алкохол дрехи. Оставаше да успее да се отдалечи достатъчно, преди огънят да се разгори.

Някакви гласове в коридора я откъснаха от спомените й. Изчака да се отдалечат, надявайки се, че не идват при нея, и с облекчение чу стъпките им да заглъхват.

Нямаше нужда да се прави на ужасена, когато на връщане от магазина видя пожара. Дори не очакваше, че ще се разгори с такава сила и ще се разпространи и върху другите къщи. Всичко изгоря до основи, но планът й успя. Никой не се усъмни, че Андерш и момчетата са загинали в огъня.

През следващите дни се чувстваше невероятно свободна. Понякога дори поглеждаше към краката си, за да се увери, че не лети във въздуха. Правеше се на скърбяща вдовица и майка, но вътрешно се присмиваше на глупостта и наивността на хората. А най-големият идиот от всички беше баща й. Езикът я сърбеше да му разкаже какво е сторила, да размаха историята на престъплението си пред очите му като един вид окървавен скалп и да каже: „Видя ли какво направи, видя ли какво ме принуди да сторя, когато ме прогони като вавилонска блудница в онзи ден?“. Но се въздържа. Колкото и да й се искаше да сподели с него греха си, имаше по-голяма полза от състраданието му.

Всичко мина по мед и масло. Планът й сполучи, както си го представяше, но въпреки това лошият късмет не спря да я преследва. Първите години в Ню Йорк бяха същинска мечта, точно както ги виждаше в мислите си, докато седеше в бараката на каменоделеца. След това обаче отново бе лишена от заслужения живот. Всичко бе толкова несправедливо.

Агнес усети как сърцето й се изпълни с възмущение. Искаше да се освободи от старата противна какавида. Да се излюпи, да се прероди в красивата пеперуда, каквато бе някога. Усещаше как собственото й тяло мирише на старост, направо й се повдигаше от отвращение.

Изведнъж й хрумна една утешителна мисъл — дали не можеше да измоли от дъщеря си да й донесе синята кутийка? За какво й беше на нея. Агнес искаше да усети съдържанието й между пръстите си за последен път. Мисълта я оживи. Точно така щеше да постъпи. Щеше да помоли Мери да донесе кутийката. Ако дъщеря й я донесеше лично, може би дори щеше да й разкаже какво имаше в нея. Преди й казваше, че я храни със „смирение“, докато я държеше наказана в мазето. Но всъщност искаше да й даде „целеустременост“ — силата, която е нужна, за да постигнеш мечтите си. Мислеше си, че е успяла, когато момичето изпълни желанието й по отношение на Оке. Но след това всичко рухна.

Нямаше търпение отново да докосне пепелта. Агнес протегна треперещата си сбръчкана ръка към телефона, но ръката й застина във въздуха. След това полетя надолу и се удари в тялото й. А главата й падна на гърдите. Очите й се втренчиха слепи в стената, а от ъгълчето на устата протече струйка слюнка надолу по брадичката.

 

 

Измина една седмица, откакто двамата с Мартин докараха Лилиан от болницата в участъка. Изминалите седем дни бяха белязани и от разочарование, и от облекчение. Облекчение, че са открили убиеца на Сара, и разочарование, че престъпницата упорито отказваше да обясни действията си.

Патрик вдигна крака на холната маса и сложи ръце на тила си. През последната седмица прекарваше повече време вкъщи и това успокояваше съвестта му. Освен това ежедневието им постепенно започна да влиза в ритъм. Наблюдаваше с усмивка Ерика, която решително люшкаше Мая в количката в коридора. Вече беше успяла да усвои тази техника и й отнемаше само пет минути да я приспи.

Ерика избута внимателно количката в кабинета и затвори вратата. Това означаваше, че Мая спи и ще имат поне четирийсет и пет минути на спокойствие само за себе си.

— Готово, заспа.

Ерика се сгуши до Патрик на дивана.

Депресията й почти беше изчезнала. Отчаянието се връщаше в очите й само когато Мая имаше лош ден. Но нещата вървяха към подобрение и той беше готов да положи всички усилия, за да й помогне. През последната седмица взе изключително важно решение, а през вчерашния ден и последният детайл си дойде на мястото, най-вече благодарение на помощта на Аника.

Тъкмо щеше да отвори уста, когато Ерика каза:

— Ух, тази сутрин направих груба грешка да се претегля.

Тя млъкна и Патрик усети в себе си надигаща се паника. Трябваше ли да й каже нещо? Или да премълчи? Разговорите за женското тегло бяха като минно поле. Трябваше внимателно да претегли всяка дума, преди да продължи напред.

Ерика мълчеше и Патрик реши, че може би очаква коментар от негова страна. Затърси най-подходящата реплика, усети как устата му съвсем пресъхна и внимателно промълви:

— Е, и как?

Изпита желание да си блъсне главата в стената — нима не можа да измисли нищо по-умно? Изглежда, все още не беше настъпил някоя мина, защото Ерика продължи с въздишка:

— Да, имам да свалям още десет килограма. Надявах се по-бързо да си възвърна предишното тегло.

Патрик опипваше внимателно почвата, за да избегне евентуални капани.

— Мая е съвсем малка още. Имай повече търпение. Ще видиш, че като стане на шест месеца, ще бъдеш както преди.

Затаи дъх и зачака отговора.

— Да, сигурно си прав — съгласи се Ерика и Патрик си отдъхна с облекчение. — Просто се чувствам страшно непривлекателна. Коремът ми виси, гърдите ми са огромни и пълни с мляко. Непрекъснато се потя, да не говорим, че заради хормоните се държа като пубертетка…

Ерика се разсмя, сякаш за да му покаже, че се шегува, но той усети отчаянието в гласа й. Тя никога не се безпокоеше особено за външността си, но сигурно й бе трудно да приеме бързите промени в облика си. На него не му беше лесно да се примири с биреното коремче, което растеше както коремът на Ерика по време на бременността. И то не изчезна след раждането на Мая.

С крайчеца на окото си забеляза как Ерика избърса една сълза и изведнъж осъзна, че е настъпил най-подходящият момент за това, което се канеше да направи.

— Стой тук и не мърдай — каза той развълнувано и скочи от дивана.

Ерика го погледна въпросително, но изпълни молбата му. Усети погледа й, докато ровеше в джоба на якето си. Успя да скрие кутийката, преди да се върне.

Падна тържествено на колене пред нея и пое ръката й. Усети, че Ерика вече се досещаше какво я очаква, и като видя как блеснаха очите й, с надежда си помисли, че това означава радост. Изглеждаше изпълнена с очакване. Той се изкашля, а гласът му изведнъж затрепери.

— Ерика София Магдалена Фалк, ще ми окажеш ли честта да станеш моя съпруга?

Без да дочака отговор, извади с трепереща ръка кутийката от задния си джоб. Синьото велурено капаче леко запъна. Надяваше се двамата с Аника да бяха успели да изберат пръстен, който да й хареса.

От неудобната поза го заболя кръстът, а продължителното мълчание започна да го тревожи. Не му беше идвала на ума възможността да му откаже, но сега се появи това неприятно чувство и той съжали за своята самонадеяност.

В следващия миг устните на Ерика грейнаха в усмивка, а по лицето й потекоха сълзи. Смеейки се и плачейки, тя му протегна безименния си пръст, за да надене на него годежния пръстен.

— Това „да“ ли е? — попита Патрик с усмивка и получи кимване в отговор.

— Нали знаеш, че не бих предложил брак на никоя друга, освен на най-красивата жена на света — промълви той с надежда Ерика да долови неподправената искреност в гласа му и да не сметне думите му за грубо угодничество.

— Ах, ти… — каза тя, не намирайки подходящия епитет. — Понякога знаеш какво да кажеш в нужния момент. Невинаги, но понякога.

Наведе се напред и го целуна дълго и нежно. Облегна се назад на дивана, протегна ръка и започна да се любува на новото си бижу.

— Невероятен е. Едва ли си го избрал сам.

Патрик се почувства леко засегнат от липсата на доверие към вкуса му и дори поиска да възрази: „Естествено, че го избрах сам“. Но веднага се опомни, разбрал, че тя е права.

— Аника ми помогна. Значи ти харесва? Наистина ли? Не искаш ли да го смениш? Нарочно не го гравирах, докато не го видиш.

— Разкошен е — промълви Ерика разнежено и Патрик усети, че не се преструва.

После отново се наведе напред и пак го целуна — още по-дълго и страстно…

Кресливият звън на телефона ги прекъсна и подразни Патрик. Страхотен момент избраха, няма що! Вдигна слушалката и се представи по-троснато от обикновено.

— Ало, говорите с Патрик.

После замълча и бавно се обърна към Ерика, която все още се възхищаваше с усмивка на пръстена си. Усети, че я гледа, и обърна към него сияещото си лице. Усмивката й бавно се стопи, останала без отговор.

— Кой е? — попита тя с треперещ глас.

— От полицията в Стокхолм. Искат да разговарят с теб.

Ерика бавно се изправи, тръгна към него и пое слушалката.

— Да, аз съм Ерика Фалк.

Това простичко изречение съдържаше в себе си хиляди въпросителни.

Патрик я наблюдаваше напрегнато, докато говореше с мъжа на другия край на линията. Ерика се обърна към него с недоумение:

— Те казаха, че Ана е убила Лукас.

Слушалката падна от ръката й. Патрик едва успя да подхване любимата си, преди тя да се строполи на пода.