Камила Лекберг
Каменоделецът (32)

Гьотеборг, 1958

Нещо не беше наред. От смъртта на Оке бе изминала година и половина, а Пер-Ерик отвръщаше с все по-уклончиви извинения на настоятелните й въпроси. Напоследък дори не се стараеше да измисля някакви отговори и все по-рядко й се обаждаше, за да я покани в хотел „Егерш“, който тя вече почти мразеше. Направо й се повдигаше от фините чаршафи и безличната обстановка. Искаше нещо повече. Заслужаваше нещо повече. Например да се премести в голямата му къща, да бъде домакиня на вечеринките му. Заслужаваше уважение, заслужаваше положение в обществото, за да пишат за нея в светските хроники. За каква всъщност я мислеше?

Агнес трепереше от гняв, докато седеше зад волана. През прозореца, вляво от шофьорското място, се виждаше голямата бяла каменна къща на Пер-Ерик. Забеляза как някаква сянка се мярна зад пердетата първо в едната стая, а после и в другата. Неговото волво го нямаше на алеята за паркиране. Беше вторник сутрин и той сигурно беше на работа, а Елизабет е сама вкъщи и се вживява в ролята си на добра домакиня. Сигурно подгъва пердета или лъска среброто, а може би се занимава с някоя друга от скучните домашни дейности, които Агнес винаги е смятала за недостойни. Тя дори не подозира, че скоро животът й ще бъде съсипан.

Агнес не изпитваше ни най-малко съмнение. Дори през ум не й минаваше, че Пер-Ерик я отбягва, защото е изгубил интерес към нея. Елизабет, разбира се, беше виновна, че той все още не е свободен. Правеше се на безпомощна, нещастна и зависима, само и само да го задържи при себе си. Но Агнес за разлика от Пер-Ерик, който не забелязваше дребните й игрички, подозираше какви са истинските й намерения. На него явно не му стигаше мъжественост да се опълчи срещу съпругата си. Агнес не страдаше от подобни скрупули. Слезе решително от колата и загръщайки се в палтото си, за да се предпази от ноемврийския студ, се забърза по алеята към входната врата.

Елизабет й отвори на второто позвъняване и посрещна гостенката си с широка усмивка, която изпълни Агнес с омерзение. Нямаше търпение да изтрие тази усмивка от лицето й.

— О, Агнес! Каква приятна изненада!

Думите й звучаха искрено, но личеше, че е леко изненадана от посещението. Разбира се, Агнес беше гостувала в дома им и преди, но само по тържествени поводи. Никога досега не бе идвала без предупреждение.

— Заповядай — покани я Елизабет. — Извинявай, че е малко разхвърляно. Ако знаех, че ще дойдеш, щях да разтребя.

Агнес влезе в антрето и се огледа, но не видя и помен от хаос. Всичко си бе на мястото, което още повече заздрави представата й, че Елизабет е печално олицетворение на съвършена домакиня.

— Настанявай се, а аз ще отида да направя кафе — покани я Елизабет учтиво и изчезна в кухнята, преди Агнес да успее да я спре.

Агнес нямаше намерение да си пие кафето с жената на Пер-Ерик. Искаше по-скоро да си свърши работата, за която бе дошла, но неохотно свали коженото си палто и седна на дивана в хола. Елизабет се появи с подноса с две кафени чаши и няколко дебели резена кекс. Остави ги внимателно на тъмната лакирана маса. Явно кафето беше сварено по-рано, като се има предвид колко бързо се върна.

Елизабет седна на фотьойла срещу дивана, на който седеше Агнес.

— Заповядай, вземи си от сладкиша. Днес съм го правила.

Агнес погледна с отвращение мазния сладък кекс.

— Мисля, че ще се задоволя само с кафе, благодаря.

Тя се пресегна към една от двете порцеланови чаши на подноса. Отпи глътка. Кафето беше силно и вкусно.

— Да, добре правиш, като се грижиш за фигурата си — засмя се Елизабет и си взе парче сладкиш. — Самата аз загубих тази битка след раждането на децата — допълни тя и посочи снимката на трите им деца, които вече бяха възрастни и живееха отделно.

Агнес се замисли за миг как ли щяха да приемат новината за развода на родителите си, но не се съмняваше, че след известно време щеше да ги привлече на своя страна. Рано или късно, щяха да осъзнаят колко повече можеше да предложи тя на Пер-Ерик в сравнение с Елизабет.

Наблюдаваше как сладкишът изчезва в устата на Елизабет и как домакинята й се пресегна към следващото парче. Лакомията й напомни за дъщеря й и тя направи усилие да не грабне кекса от ръката на Елизабет, както правеше с Мери. Вместо това се усмихна приветливо и каза:

— Мда, предполагам, че се чудиш защо се появих, без да предупредя, но за жалост, ти нося лоши новини.

— Хм, чудя се какви? — отвърна Елизабет с такъв тон, че Агнес би се стреснала, ако не бе погълната от предстоящата атака.

— Ами виждаш ли — продължи Агнес и внимателно остави чашата на масата, — двамата с Пер-Ерик постепенно… доста се привързахме един към друг. Вече от много време е така.

— И сега сте решили да заживеете заедно — допълни Елизабет и Агнес си отдъхна, че всичко минава много по-лесно, отколкото си представяше.

Тя погледна Елизабет и разбра, че тук се крие някаква уловка. Съпругата на Пер-Ерик я наблюдаваше с подигравателна усмивка, а в очите й се появи студен, пронизващ блясък, какъвто Агнес никога не бе забелязвала у нея.

— Предполагам, че тази новина ти дойде като шок — промърмори Агнес сковано, загубила увереността, че ще може да изиграе докрай добре заучения сценарий.

— Скъпа, наясно съм с връзката ви още от самото начало. Двамата с Пер-Ерик имаме уговорка, която отлично ни устройва. Надявам се, не си мислиш, че си първата или последната? — добави Елизабет с такъв ехиден тон, че на Агнес й се прииска да я зашлеви.

— Не разбирам за какво говориш — отвърна й тя отчаяно. Имаше чувството, че земята се разклати под краката й.

— Не ми казвай, че не си забелязала, че Пер-Ерик е започнал да охладнява към теб. Не ти се обажда толкова често, трудно го откриваш, по време на срещите ви изглежда разсеян… След четирийсет години брак познавам достатъчно добре съпруга си, за да знам как се държи в подобни ситуации. А освен това съм наясно коя е новата му страст — една трийсетгодишна тъмнокоса секретарка от фирмата им.

— Лъжеш! — възкликна Агнес и пълното лице на Елизабет се замъгли пред очите й.

— Мисли си каквото искаш. Можеш да попиташ и самия Пер-Ерик. А сега е време да си вървиш.

Елизабет стана, отиде в антрето и й подаде демонстративно сивото лъскаво кожено палто. Агнес я последва мълчаливо, неспособна да преглътне думите й. Стоеше на стълбата под поривите на вятъра. Постепенно усети добре познатата ярост. Този път беше по-силна от всякога, най-вече заради собствената й грешка. Защо ли отново се довери на мъж? Сега си получи заслуженото — отново я предадоха.

Тръгна като в унес към паркираната по-надолу по улицата кола, седна на шофьорското място и остана неподвижна цяла вечност. Мислите щъкаха като мравки в съзнанието й и изравяха все по-дълбоки следи на омраза и гняв. Всички стари, скрити в дъното на душата й спомени, изплуваха на повърхността. Толкова силно стискаше кормилото, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Спомни си ужасните години в селището на каменоделците, буквално усещаше миризмата на кал и пот от прибиращите се вечер работници. Припомни си нечовешката болка, която помрачаваше съзнанието й по време на раждането на момчетата. Миризмата на пушек, когато къщата във Фелбака изгоря, повея на вятъра на кораба, който я откарваше в Америка, разговорите и гърмежа на тапите от шампанско, страстните стенания на безбройните мъже, преминали през живота й, плачещата Мери на кея в Ню Йорк, последните глътки въздух на Оке, гласа на Пер-Ерик, който й даваше неизпълними обещания. Зад притворените й очи пробягаха и други спомени, а яростта й се развихряше все повече и повече. Правеше всичко възможно, за да си върне живота, който заслужаваше, за който бе орисана. Ала дали той, дали съдбата непрекъснато я препъваха. Всички бяха настроени срещу нея и се опитваха да й отнемат това, което й принадлежеше по право: баща й, Андерш, американските кавалери, Оке, а сега и Пер-Ерик. Върволица от мъже, които си приличаха само по едно — бяха я използвали и предали. Когато се смрачи, всички въображаеми и реални обиди се сляха в една огнена мълния в съзнанието на Агнес. Гледаше с празен поглед алеята пред къщата на Пер-Ерик и постепенно усети невероятен покой. Бе изпитвала такова спокойствие един-единствен път и знаеше, че то е породено от увереността, че има само един изход.

Когато светлините на колата му най-накрая прорязаха мрака, Агнес бе прекарала в колата цели три часа, без да помръдне. Нямаше представа колко време всъщност е изминало. Това вече нямаше значение. Всичките й сетива бяха съсредоточени върху стоящата пред нея задача. Нямаше място за съмнение. Цялата й логика, както и представата за евентуалните последствия бяха заглушени от инстинкта за желание да действа.

С премрежени очи го видя как паркира колата, как вади куфарчето, което винаги държеше на предната седалка до себе си, и как слиза. Докато той внимателно заключваше вратата, Агнес запали колата и включи на скорост. След това всичко протече много бързо. Натисна педала на газта докрай и колата потегли послушно към нищо неподозиращата жертва. Агнес пресече напряко моравата, а Пер-Ерик усети приближаващата опасност и се обърна едва когато предницата на автомобила й вече бе само на няколко метра от него. Погледите им се срещнаха за част от секундата, ламарината се вряза в корема му и го прикова към собствената му кола. Той се просна върху капака с разперени ръце и Агнес видя как клепачите му потрепнаха за миг и бавно се затвориха.

Тя се усмихна зад волана. Никой не можеше да я предава безнаказано.

 

 

Ана се събуди със същото чувство на безнадеждност, както всяка сутрин. Не си спомняше кога за последно е спала непробудно през цялата нощ. Използваше мрака, за да намери изход от ситуацията, за себе си и за децата.

Лукас дишаше спокойно до нея. Понякога се обръщаше в съня си и слагаше ръка върху нея. Тогава тя стискаше зъби, за да не избяга погнусена от леглото. Не си струваше последствията.

През последните дни нещата се влошиха още повече. Той все по-често изпадаше в пристъпи на ярост, а Ана имаше чувството, че са попаднали в някакъв водовъртеж, който безпощадно ги влече към дъното. Само един от тях щеше да успее да се завърне на повърхността, но все още не знаеше кой. Двамата не можеха да съществуват заедно в едно и също измерение. Беше чела някаква теория за паралелна вселена, където всяко живо същество на земята има свой двойник и ако те се срещнат, ги очаква незабавна смърт. Така бе и с нея и Лукас. Но тяхната смърт беше по-бавна и мъчителна.

Не бяха напускали апартамента вече дни наред.

Чу как Ейдриън се размърда на матрака си в ъгъла и стана внимателно, за да го вземе. Не биваше той да събуди Лукас.

Отидоха заедно в кухнята и започнаха да приготвят закуската. През последните дни Лукас почти не хапваше и така бе изпосталял, че дрехите висяха на него като на закачалка, но изискваше тя да готви храна три пъти на ден и в точно уречения час да слага масата.

Ейдриън плачеше и не искаше да седне на детското си столче. Ана се опитваше отчаяно да го успокои, но детето беше в лошо настроение. Не спеше добре нощем и сигурно виждаше насън кошмари. Плачът му се усилваше и нищо не помагаше. Сърцето й се сви, когато чу, че Лукас се размърда в спалнята, и в същото време Ема започна да я вика. Инстинктите й нашепваха да бяга, но знаеше, че е безполезно. Беше най-добре да се стегне и да се опита поне доколкото може да защити децата.

— Какво, по дяволите, става тук?

На прага се появи Лукас със същото странно изражение в празните, безумни и студени очи. Ана не се съмняваше, че той някой ден ще ги унищожи.

— Не можеш ли да накараш децата да млъкнат, по дяволите? — заговори той на английски.

Говореше почти приятелски, без да вика и да я заплашва. Тъкмо от този тон се страхуваше най-много.

— Старая се колкото мога — отговори тя на шведски и усети, че гласът й звучи като цвърчене на мишка.

Ейдриън вече беше изпаднал в истерия, тропаше с лъжицата и крещеше.

— Не искам! Не искам!

Ана се опита да го накара да млъкне, но детето беше толкова разстроено, че не можеше да се успокои.

— Няма нужда да ядеш. Спокойно. Няма нищо — говореше майка му успокоително и се пресегна да го свали от стола.

— Ще изяде цялата проклета порция, до последната хапка — повтори Лукас на английски все така спокойно.

Ана замръзна на място. Ейдриън се замята в прегръдката й, протестирайки, че не го пуска на земята, както беше му обещала, а вместо това се опитва да го върне обратно на стола.

— Не искам, не искам — крещеше той колкото му глас държи и Ана едва го удържаше на място.

Лукас със студена решителност взе една от филиите хляб, които Ана бе нарязала. С една ръка стисна с желязна хватка Ейдриън за главата, а с другата започна да пъха хляба в устата му. Момченцето размаха ръце, отначало сърдито, но после с панически страх, когато големият залък изпълни устата му и започна да го задушава.

Ана стоеше като вцепенена, но древният майчински инстинкт се пробуди в нея и заглуши страха й от Лукас. Беше обладана от мисълта как да защити детето си. Адреналинът нахлу в кръвта й. Дръпна ръката на Лукас с нечовешко ръмжене и бързо извади хляба от устата на Ейдриън, по чиито бузи се стичаха потоци от сълзи. След това се обърна, за да отрази нападението на мъжа си.

Водовъртежът ги влечеше към дъното все по-бързо и по-бързо.

 

 

Мелберг също се събуди с неприятно чувство, но по съвсем егоистични причини. През нощта на няколко пъти се буди от ужасния кошмар, че го уволняват безцеремонно. Не биваше да го допусне. Все има някакъв начин да прехвърли отговорността за вчерашното злощастие върху някой друг. Първата стъпка бе да уволни Ернст. Този път нямаше избор. Мелберг беше наясно, че е доста мекушав спрямо Лундгрен, защото го чувстваше някак близък, сродна душа, за разлика от останалите му подчинени. За разлика от Мелберг обаче Ернст прояви катастрофална липса на здрав разум и това го погуби. Не беше и подозирал, че Лундгрен е способен да извърши такава кардинална грешка.

Мелберг въздъхна и спусна крака от леглото. Винаги спеше само по слипове и сега пъхна ръка в процепа под голямото си шкембе и намести съдържанието им. Погледна часовника си. Беше почти девет. Щеше да позакъснее за работа, но снощи се прибра след осем, тъй като трябваше задълбочено да се обсъди случилото се. Вече бе започнал да обмисля формулировките за доклада до началството. Най-важното беше да не допусне някоя фатална грешка. Единствената му цел беше да намали отрицателния ефект.

Влезе в дневната и се загледа в спящия Симон. Лежеше по гръб на дивана със зяпнала уста и хъркаше. Единият му крак висеше от дивана. Одеялото се беше изхлузило и Мелберг с гордост установи, че синът му бе наследил неговите физически данни. Симон не беше някакъв кльощав мухльо, а същински здравеняк, който можеше изцяло да прилича на баща си, ако поработеше малко върху себе си.

Опита се да го разбута.

— Ей, Симон, време е да ставаш.

Момчето не му обърна внимание и се обърна на другата страна.

Мелберг продължи да го бута безмилостно. И той обичаше да си поспи сутрин, но нека момчето знае, че тук не е почивен дом.

— Ей, ставай, чуваш ли?

Не последва никаква реакция и Мелберг въздъхна. Явно трябваше да прибегне до тежката артилерия.

Отиде в кухнята, пусна водата да се изтече, докато не стана леденостудена, напълни една кана и се върна в дневната. С весела усмивка изля водата върху беззащитното тяло на сина си, с което постигна желания ефект.

— Какво става, по дяволите! — изкрещя Симон и моментално скочи. Треперейки, грабна захвърлената на пода кърпа и започна да се бърше. — Какво те прихваща? — попита сърдито, навличайки тениската си с череп и името на някаква рокгрупа.

— Закуската ще е готова след пет минути — обяви Мелберг и тръгна към кухнята, подсвирквайки.

Забрави поне за малко проблемите на кариерата си и с огромно удоволствие обмисляше плана за съвместните развлечения със сина си. Поради липсата на стриптийз клубове и казина, трябваше да се задоволят с наличните в Танумсхеде атракции, тоест с Музея за руни и викингско изкуство. Не че се интересуваше кой знае колко от заврънкулки по камъните, но поне щяха да са заедно. Това бе новото мото за техните отношения — заедно. Край на непрекъснатите телевизионни игри до късно вечер, които пречеха на общуването им. Вместо това щяха да вечерят заедно, да си говорят и накрая дори да поиграят на монополи.

По време на закуската представи с ентусиазъм плана си на Симон, но трябваше да признае, че не срещна очакваното разбиране. Правеше всичко възможно, за да измисли начин да се опознаят. Жертваше интересите си, за да ходи с момчето по различни музеи, а вместо благодарност Симон бе се втренчил отегчено в купата си с овесени ядки. Беше крайно разглезен. Добре че майка му, докато не беше късно, реши да го изпрати при баща му, за да го възпитава.

Мелберг с въздишка тръгна на работа. Не е никак лесно да си родител.

 

 

Патрик беше на работа още от осем часа. И той не можа да спи добре и едва дочака да се съмне, за да се залови с чакащите го проблеми. Първо трябваше да провери дали снощният му разговор е дал някакъв резултат. С треперещи пръсти набра номера, който вече знаеше наизуст.

— Болницата в Удевала ли е?

Каза името на лекаря, с когото трябваше да говори, и с нетърпение зачака да го свържат. Стори му се, че е изминала цяла вечност.

— Ало, здравейте. Патрик Хедстрьом е. Разговаряхме през нощта. Искам да зная послужи ли ви моята информация?

Изслуша напрегнато отговора и с победен жест вдигна юмрук. Значи все пак е бил прав!

Затвори телефона и се захвана, подсвирквайки, със задачите, произтичащи от потвърдените данни. Предстоеше му много работа.

Второто му позвъняване бе до прокурора. Беше му се обадил преди по-малко от година със същата специална молба и се надяваше прокурорът да не припадне от почуда.

— Да, правилно ме разбрахте. Трябва ми съдебна заповед за ексхумация. Да, отново. Не, не е същият гроб. Него вече го отворихме веднъж, нали така? — Патрик говореше бавно и отчетливо, като се стараеше да скрие нетърпението си. — Да, и този път е спешно. Бих бил благодарен, ако веднага изпълните молбата ми. Вече ви изпратих всички необходими документи по факса. Трябва да сте ги получили. Става дума за две разрешителни — първото е за ексхумация, второто — за обиск.

Прокурорът все още се колебаеше, а Патрик усети нарастващото си раздразнение. Следващите му реплики прозвучаха далеч по-остро.

— Става дума за убийство на дете, а пък и още един живот е в опасност. Не е случайно хрумване. Обмислил съм всичко и се обръщам към вас с подобна молба само защото развоят на разследването зависи от това. Надявам се да употребите цялата си енергия час по-скоро да ми изпратите отговора. Очаквам той да дойде до обед. И по двата въпроса.

След тези думи затвори телефона с надеждата, че лекото му избухване няма да постигне противоположен ефект. Беше готов да поеме този риск.

Остана му един трети, далеч по-лек разговор. В слушалката прозвуча умореният глас на Педерсен.

— Здравей, Хедстрьом.

— Добро утро, добро утро. По гласа ти познавам, че си работил цяла нощ.

— Да, доста работа ни се отвори по малките часове, но вече сме към края. Остава ми само да оправя документацията и се прибирам.

— Звучи добре.

Патрик изпита угризение на съвестта, че му досажда след тежката смяна.

— Предполагам, че искаш да разбереш резултатите от анализа на пепелта по пуловера и гащеризона. Получих ги вчера късно следобед, но после ме затрупаха с работа и… — Педерсен въздъхна уморено. — Вярно ли е, че гащеризонът е на дъщеря ти?

— Да, вярно е. Вчера сутринта имахме доста неприятно преживяване, но за щастие, всичко се размина без последствия.

— Радвам се да го чуя. Разбирам, че седиш на тръни. В очакване.

— Наистина не отричам. Но не си мислех, че ще си ги получил толкова бързо. Е, какво имаш да ми кажеш?

Педерсен се изкашля.

— Хм, ами да видим… Да, няма никакво съмнение. Съставът на пепелта е идентичен с тази от дробовете на загиналото момиче.

Патрик си отдъхна и осъзна колко много се притесняваше.

— Така значи.

— Да, така е — потвърди Педерсен.

— Успяхте ли да разберете каква е пепелта? Дали е човешка, или животинска?

— За съжаление, не. Останките са напълно разрушени, почти прахообразни. Може би ако разполагахме с повече материал…

— Чакам разрешително за обиск и се надявам най-накрая да намерим остатъка от пепелта. Веднага ще ти я изпратя за анализ. Може би там ще намерим по-големи частици — с надежда завърши Патрик.

— Да, но не го приемай за сигурно — добави Педерсен.

— Вече нищо не приемам за сигурно, но поне мога да се надявам.

След като приключи с формалностите, Патрик седеше и потропваше нервно с крак. Беше с вързани ръце, докато не получи решението на прокурора. Нямаше търпение да седи и да бездейства часове наред.

Чу, че колегите му дойдоха на работа, и реши да ги свика на съвещание. Трябваше да им съобщи последните новини, които сигурно щяха да ги изненадат.

Оказа се прав. Затрупаха го с въпроси. Патрик се опита да отговаря, доколкото можеше, но все още имаше много неясноти. Твърде много.

 

 

Шарлот разтърка сънено очи. Бяха ги настанили с Лилиан в малка стаичка до отделението, но те почти не спаха. Шарлот не успя да си вземе нищо от къщи и легна, без да се съблича, затова сега се чувстваше некомфортно. Протегна се.

— Имаш ли гребен? — попита майка си, която също току-що беше станала.

— Мисля, че имам. — Лилиан се порови в голямата си чанта.

Шарлот отиде в банята и се огледа критично в огледалото. Безмилостно силната светлина подчерта тъмните кръгове под очите й, а косата й стърчеше във всички посоки в странна, почти фантасмагорична прическа. Разреса внимателно заплетените места и успя поне малко да възстанови нормалния си вид. В същото време всичко, свързано с външността, й се струваше напълно безсмислено. Сара не излизаше от мислите й и изпълваше сърцето й с болка.

Стомахът й закъркори от глад. Преди да слезе до кафенето, искаше да намери някой от лекарите и да го попита за състоянието на Стиг. Събуждаше се всеки път щом чуеше стъпки пред вратата, готова да посрещне някой доктор с печално изражение на лицето. Никой не ги събуди, а липсата на новини бе добра новина в случая. Въпреки това искаше да се увери сама, затова излезе в коридора и се огледа накъде да тръгне. Една сестра я насочи към стаята за почивка на персонала.

Шарлот си помисли дали да не включи мобилния си телефон и да позвъни на Никлас, но реши първо да поговори с лекаря. Двамата с Албин сигурно още спят. Не искаше да ги буди, като знаеше, че детето после цял ден ще капризничи.

Шарлот подаде глава през вратата и предпазливо се покашля. Някакъв висок мъж пиеше кафе и четеше вестник. Шарлот знаеше от Никлас, че на лекарите рядко им се случва да имат почивка, и се почувства неловко, че ще го обезпокои. Но си спомни защо е дошла и се изкашля още веднъж, този път малко по-силно. Лекарят я чу и я погледна учудено.

— Доведеният ми баща Стиг Флорин беше приет по спешност вчера. Оттогава не сме чули нищо повече. Знаете ли как е?

Дали си въобразяваше, или лекарят я погледна странно? Дори и така да беше, бързо се окопити и изражението му се промени.

— Стиг Флорин. Да, през нощта стабилизирахме състоянието му и вече е в съзнание.

— Така ли?! — зарадва се Шарлот. — Може ли да го видим? Майка ми също е тук.

Отново срещна същия странен поглед. Шарлот се притесни въпреки добрите новини. Да не би да криеше нещо от нея?

Отговорът му се забави.

— Не… мисля, че сега не е удобно. Още е много слаб и има нужда от почивка.

— Разбирам, но не може ли поне да позволите на мама да го посети за малко? Сигурна съм, че ще му се отрази добре. Двамата са много близки.

— Вярвам ви, но ще трябва да почакате, за съжаление. В момента не пускаме никого при Стиг.

— Но защо?…

— Засега не мога да ви дам повече информация — грубовато отказа лекарят и Шарлот се обиди.

Не ги ли учеха по време на следването как да се държат с роднините на болните? Този беше направо нагъл. Трябваше да се благодари, че се случи тя, а не Лилиан. Ако се отнесеше с нея по същия начин, щеше така да го скастри, че свят да му се завие. Шарлот знаеше, че се смущава в подобни ситуации. Промърмори нещо под носа си и излезе набързо в коридора.

Не знаеше какво да каже на майка си. Всичко беше толкова странно. Не можеше да разбере какво не бе наред. Може би Никлас щеше да й обясни. Реши да рискува и да ги събуди. Набра номера му. Надяваше се той да я успокои. Дори сама осъзнаваше, че сигурно си внушава.

 

 

След съвещанието Патрик се качи в колата и пое към Удевала. Не можеше просто да седи и да чака, трябваше да върши нещо. Обмисляше различни варианти. Всички бяха еднакво неприятни.

Обясниха му как да стигне до отделението, но въпреки това се обърка няколко пъти, преди да го намери. Болниците бяха същински лабиринти. Или просто чувството му за ориентация отново го предаде. Ерика беше навигаторът в семейството. Понякога му се струваше, че тя има шесто чувство, което винаги й подсказва правилния път.

Спря една сестра.

— Търся Ролф Висел. Къде мога да го намеря?

Жената му посочи един висок мъж в бяла престилка, който се отдалечаваше в дъното на коридора. Патрик го извика:

— Доктор Висел?

— Да? — обърна се лекарят.

Патрик тръгна бързо към него и му подаде ръка.

— Патрик Хедстрьом, от полицията в Танумсхеде. Говорихме снощи.

— Да, точно така. — Лекарят разтърси енергично ръката на Патрик. — Добре че ни се обадихте. Нямахме представа как да му помогнем, а без правилното лечение щяхме да го загубим.

— Радвам се — каза Патрик, смутен от ентусиазма на доктора, макар че в сърцето му се прокрадна и малко гордост. Не всеки ден му се случваше да спаси човешки живот.

— Елате, да влезем тук. — Доктор Висел посочи към вратата на стаята за почивка.

Той тръгна пръв, а Патрик го последва.

— Искате ли кафе?

— Да, благодаря.

Патрик се сети, че днес бе забравил да пие кафе в участъка. Толкова много мисли се въртяха в главата му, че дори пропусна този важен сутрешен ритуал.

Седнаха на непочистената кухненска маса и отпиха от кафето. Имаше същия лош вкус като това в полицията.

— Извинете, май е попрестояло — смути се доктор Висел, но Патрик му даде знак с ръка да не се безпокои.

— Може ли да ви попитам как се досетихте, че пациентът ни е отровен с арсеник? — полюбопитства лекарят.

Патрик му разказа за предаването по „Дискавъри“ вчера, благодарение на което бе успял да събере пъзела.

— Мда, подобни случаи са доста редки, затова беше трудно да разберем за какво става въпрос — продължи доктор Висел и поклати глава.

— А какви са шансовете му?

— Ще оживее. Но последствията ще го измъчват до края на живота му. Вероятно е консумирал арсеник доста дълго, последната доза обаче е била твърде голяма. Но всичко това ще изясним по-късно.

— Когато анализирате косата и ноктите му? — попита Патрик, като отново си спомни вчерашната телевизионна програма.

— Да, точно така. Арсеникът оставя следи в тялото, запазва се в косата и ноктите. Трябва да анализираме количеството му и да го сравним със скоростта на растежа на косата и ноктите и тогава ще можем да кажем със сигурност кога точно е получил отделните дози и в какво количество.

— Нали не сте пускали никого при него?

— Не, взехме решение още през нощта, когато констатирахме, че става дума за отравяне с арсеник. Не пускаме абсолютно никого, освен медицинския персонал. Впрочем доведената му дъщеря беше тук преди малко да пита за него. Казах й, че състоянието му е стабилно, но все още не може да го види.

— Добре.

— А знаете ли кой го е направил? — попита лекарят внимателно.

Патрик се замисли, преди да отговори.

— Имаме някои подозрения. Надявам се днес да разберем.

— Да, хора, способни на подобно нещо, нямат място на свобода. Отравянето с арсеник води до изключително болезнена смърт. Жертвите изпитват големи страдания.

— Да, и аз така разбрах — отвърна Патрик мрачно. — Имало някаква болест, която може да се сбърка с отравяне с арсеник.

— Синдром на Гилен-Баре — потвърди лекарят. — Имунната система на организма започва да атакува нервите на тялото и разрушава миелина им. Симптомите наистина много приличат на отравяне с арсеник. Ако не се бяхте обадили, сигурно щяхме да му поставим тази диагноза.

— Е, понякога е нужен и малко късмет — усмихна се Патрик. След това отново стана сериозен. — Моля ви, не пускайте никого при него, а ние ще се опитаме да доведем нещата докрай днес следобед.

Двамата си стиснаха ръцете и Патрик си тръгна. В коридора му се стори, че в далечината се мярна Шарлот. Вратата се затвори зад гърба му.