Камила Лекберг
Каменоделецът (31)

Гьотеборг, 1958

Разочарованието я разяждаше отвътре. Надеждите й не се оправдаха. Нищо не се промени, освен че майка й спря да проявява нежност и внимание към нея. Откакто си отиде Оке, майка й изобщо престана да я забелязва. Или отиваше на среща с Пер-Ерик, или някъде на гости. Очевидно бе загубила всякаква амбиция да се опитва да контролира теглото й и я оставяше да яде колкото и всичко каквото поиска, в резултат на което тя неимоверно надебеля. Понякога, когато се оглеждаше в огледалото, виждаше единствено растящото в нея чудовище. Едно лакомо, дебело, противно чудовище, което непрекъснато вонеше на пот. Майка й вече дори не криеше отвращението си, а веднъж дори демонстративно си запуши носа. Все още усещаше горчивия вкус на унижението.

Друго й обещаваше майка й. Пер-Ерик щеше да бъде по-добър баща от Оке. Майка й отново щеше да бъде щастлива и най-сетне щяха да заживеят като истинско семейство. Чудовището щеше да изчезне. Вече никога нямаше да се налага да седи в мазето, нито да усеща сухия, противен, прашен вкус в устата си.

Чувстваше се измамена. Напълно измамена. Опита се да подпита майка си кога ще дойде обещаното щастие, но в отговор чуваше само грубости. Понеже настояваше, я изпрати обратно в мазето, но преди това я нахрани с малко „смирение“. По бузите й се изляха потоци горчиви сълзи, с които не можеше да изплаче цялата обида за излъганите надежди.

Усещаше как чудовището расте в мрака. То обичаше сухия прах в устата й. Гълташе го лакомо с радост.

 

 

Вратата се затвори тежко зад гърба му. Патрик влезе бавно в коридора и хвърли якето си на пода. Беше твърде изморен и нямаше сили дори да го закачи.

— Какво се е случило! — извика Ерика притеснено от дневната. — Да не би да си научил нещо ново?

Като видя изражението на лицето й, отново го жегна гузната съвест, че не е останал при нея и Мая. Отдалече личеше, че е съсипан. Обади й се няколко пъти, но поради хаоса в участъка след инцидента с Морган разговорите им бяха кратки и напрегнати. Щом се увереше, че вкъщи всичко е наред, бързаше да затвори телефона.

Когато влезе при Ерика, тя както обикновено седеше на тъмно с Мая на ръце и гледаше телевизия.

— Извинявай, че нямах време да говорим. — Той уморено разтърка лицето си.

— Да не би да се е случило нещо?

Патрик се отпусна тежко на дивана, пое въздух и едва тогава отговори.

— Да. На Ернст му хрумнало по негова инициатива да доведе Морган Виберг за разпит. Така изплашил горкото момче, че то скочило през прозореца, изтичало на пътя и го блъснала кола.

— Боже, какъв ужас! Как е сега?

— Умрял е на място.

Ерика ахна. Мая проплака, но отново се унесе.

— Беше по-ужасно, отколкото можеш да си представиш — продължи Патрик, облегна глава назад и се загледа в тавана. — Докато лежеше на улицата, дойде Моника и го видя. Изтича до него, преди да успеем да я спрем, сложи главата му на коленете си, започна да го люшка като бебе и да вие нечовешки. Накрая трябваше да го изтръгнем от ръцете й. Беше някакъв кошмар!

— Ами Ернст? Какво ще стане с него?

— Мисля, че най-накрая ще си получи заслуженото. Не съм виждал Мелберг толкова разярен. Веднага го изпрати вкъщи и каза да не се връща. Което всъщност е чудесно.

— Кай знае ли?

— Да, това е отделна история. С Мартин го разпитвахме, когато стана злополуката. Трябваше да го оставим и да изтичаме навън. Струва ми се, че ако беше се случило няколко минути по-късно, щяхме да получим от него показания. Сега се е затворил напълно в себе си и отказва да говори. Обвинява ни за смъртта на Морган, а и донякъде е прав. Утре трябваше да дойдат няколко колеги от Гьотеборг, за да го разпитат, но се наложи да отложим за неопределено време. Адвокатът му забрани всякакви разпити предвид обстоятелствата.

— Значи все още не знаете дали е замесен в убийството на Сара? И в случилото се вчера.

— Не. Знаем само, че Кай не е могъл да извади Мая от количката, тъй като по това време беше в ареста. Впрочем Дан мина ли оттук? — попита Патрик и погали нежно дъщеря си, която бе поел в скута си.

— О, да, имаме си добър пазач! Накрая едва не го изгоних. Тръгна си преди половин час. Няма да се изненадам, ако го заварим в градината със спален чувал.

— Да, напълно възможно е — разсмя се Патрик. — Във всеки случай съм му длъжник. По-спокойно ми е, като знам, че не сте сами.

— Двете с Мая се канехме да си лягаме, но ако имаш нужда от компания, можем да останем още малко.

— Не се обиждай, но предпочитам да остана сам. Имам още малко работа, а после може да погледам телевизия, за да се отпусна.

— Добре, направи както намериш за добре.

Ерика се изправи, целуна Патрик по устата и взе Мая от ръцете му.

— Всъщност как мина денят ти? — попита я той, когато тя вече беше стигнала до средата на стълбата.

— Добре — каза Ерика и Патрик усети в гласа й някаква нова бодра интонация. — Днес изобщо не е спала на гърдите ми, а само в количката. А и да е плакала, най-много по двайсетина минути, а последния път — само пет.

— Чудесно. Май вече държиш ситуацията под контрол.

— Да, това е истинско чудо — разсмя се Ерика, но продължи сериозно. — Сега не я оставям да спи навън. Никога повече няма да посмея да го сторя.

— Извинявай, че бях такъв… глупак онзи ден.

Не искаше да рискува отново да изтърси някоя глупост, затова внимателно подбра думите, с които да й се извини.

— Няма нищо. Напоследък съм твърде чувствителна. Но си мисля, че нещата ще се променят. Ужасът, който преживях, докато я нямаше, ми помогна да разбера колко ценя всяка минута, прекарана с нея.

— Да, разбирам какво имаш предвид.

Патрик й помаха с ръка, докато Ерика се изкачваше нагоре към спалнята.

Спря звука на телевизора, извади касетофона, натисна копчето за превъртане назад, а след това за пускане на касетата. В участъка вече беше чул няколко пъти записа с тъй наречения разпит на Морган, проведен от Ернст. Не че си казаха много, но нещо не му даваше мира, което не можеше да определи.

Прослуша още три пъти лентата и се отказа. Остави касетофона на масата в хола и отиде в кухнята. Порови се из шкафовете и си направи чаша горещ шоколад и няколко сандвича с кашкавал и хайвер. След това отново пусна звука на телевизора и се загледа в „Нощта на престъпленията“ по „Дискавъри“. Беше странно за един полицай да гледа за почивка реконструкции на истински престъпления, но това винаги го успокояваше, защото всяко престъпление там винаги биваше разкрито.

Докато гледаше предаването, му хрумна една идея от личен характер. Приятна и животворна, която прогони всички мрачни размисли, свързани с престъпления и смърт. Патрик даже се усмихна в мрака. Трябваше да пообиколи магазините.

 

 

Светлината в килията беше ярка и безмилостна. Сякаш проникваше във всяко кътче на душата му, във всяко мрачно скривалище. Опита да се спаси от нея, като закри лице с ръцете си, но усети как свети в тила му.

Целият му свят рухна само за няколко дни. Сега осъзнаваше колко наивен е бил, когато вярваше, че е недосегаем. Беше част от една общност, по-висша от обикновения свят. Те не бяха като другите. Бяха по-добри от тях, по-просветени. Околните не разбираха, че бяха водени от любов. Само от любов. Сексът беше просто съвсем малка част. Страст, това беше най-точната дума. Младата кожа бе толкова чиста и девствена. А детската душа толкова невинна, неопетнена от мръсните помисли на възрастните. Единствената им цел бе да помогнат на тези млади хора да се развиват, да постигнат целия заложен в тях потенциал. Да разберат какво е любов. Сексът беше просто средство, а не цел. Стремяха се само към хармония, към сливане на душите. Към съюз между старост и младост, красив и чист.

Но никой не го разбираше. Те често обсъждаха това в чата. Останалите бяха толкова глупави и тесногръди, че дори не се опитваха да разберат очевидното. Вместо това нямаха търпение да опетнят действията им и с това да заклеймят и самите деца.

Затова разбираше Себастиан. Момчето беше убедено, че никой няма да го подкрепи, че ще го преследват с омразни и погнусени погледи. Едно не можеше да проумее — защо му отправяше толкова тежки обвинения в предсмъртното си писмо. Така нарани чувствата му. Вярваше, че бяха постигнали дълбоко мисловно единство по време на срещите си и че душата на Себастиан, въпреки първоначалната задължителна съпротива, бе поела доброволно към неговата. Физическото им общуване бе от второстепенно значение за Кай. Истинската му награда бе усещането за докосване до извора на младостта. Нима Себастиан не го разбираше? Дали се бе преструвал през цялото време, или бе решил да се подчини на обществените норми и затова се отричаше от единството им в последното си писмо? Кай страдаше, че никога няма да узнае отговора на тези въпроси.

Опитваше се да не мисли за другата смърт. Откакто му съобщиха за смъртта на сина му, се стараеше да прогони мисълта за него. Сякаш мозъкът му отказваше да приеме жестоката истина, но безмилостната светлина на килията изпълваше съзнанието му с нежеланите картини. Въпреки това не можеше да прогони злокобното усещане, че това е неговото наказание. Но защо? Не бе направил нищо лошо. През годините просто обичаше и бе обичан. Това бе всичко. Алтернативният вариант беше ужасен и немислим. Разбира се, беше любов.

Знаеше, че никога не успя да бъде добър баща за Морган. Не можа да го обикне от самото начало. Възхищаваше се на Моника, която се привърза към странното тромаво дете. Хрумна му още нещо. Може би сега щяха да го обвинят, че е посягал и на Морган? Тази мисъл го разстрои. Морган все пак беше негов син, негова плът и кръв. Това щяха да кажат. Поредното доказателство за тесногръдието и глупостта им. Не можеха да сравняват обичта между баща и син с обичта му към останалите. Те не бяха равностойни.

Кай все пак обичаше Морган. Моника не го вярваше, но това бе истината. Просто не намери подход към него. Детето отхвърляше всичките му опити, а той понякога се чудеше дали Моника несъзнателно не му пречи да се сближи със сина си в желанието си той да принадлежи само на нея. Да търси утеха само у нея. Държеше Кай настрани, макар да го упрекваше и обвиняваше, че не се интересува от детето. Кай беше наясно, че това е тайното й желание. Но вече беше твърде късно да се промени нещо.

Металната светлина на луминесцентната лампа го заслепяваше. Кай легна на пода и се сви в позата на ембрион.

 

 

Съдебните лекари от телевизионния екран разрешиха три случая за четирийсет и пет минути. Всичко изглеждаше толкова лесно, но Патрик знаеше, че всъщност не е така. Въпреки това се надяваше Педерсен да му се обади на следващия ден с отговор за пепелта по пуловерчето на Лиам и гащеризона на Мая.

Представиха поредния нов случай. Легнал на дивана, Патрик гледаше програмата с половин око и усещаше как постепенно се унася в сън. Един след друг детайлите от случая започнаха да достигат до съзнанието му, той се изправи и напрегна вниманието си. Случаят беше от САЩ, отпреди няколко години, но обстоятелствата му се сториха притеснително познати. Побърза да пусне видеото на запис, като внимаваше да не изтрие случайно някой от последните епизоди на сапунените сериали, които гледаше Ерика. Иначе лошо му се пишеше. В такива случаи любимата му партньорка си показваше рогата.

Съдебният лекар, който извършваше анализа пред камерата, даваше подробни обяснения. Показа различни диаграми и фотоси, които обясняваха хода на следствието. Патрик разбираше безпроблемно логиката на неговите разсъждения. Обзе го неприятно предчувствие и още веднъж се увери, че лампата за запис върху дисплея на видеото свети. Трябваше да изгледа случая още веднъж.

След като го видя още три пъти, вече беше напълно сигурен. Но имаше нужда от опресняване на паметта. Промъкна се на пръсти в спалнята при Ерика, убеден, че нещата не търпят отлагане. Мая спеше до нея и той предположи, че дъщеря им е получила награда заради доброто си поведение през деня.

— Ерика — прошепна той и внимателно я побутна по рамото.

Страхуваше се да не събуди Мая, но трябваше да говори с Ерика начаса.

Тя промърмори нещо в отговор, без да се помръдне.

— Ерика, моля те, събуди се.

Този път успя да я събуди. Тя потръпна и го погледна неразбиращо.

— Какво, какво има? Да не би Мая да се е събудила? Плаче ли? Най-добре да я взема.

Ерика седна в леглото и понечи да стане.

— Не, не — спря я Патрик и внимателно я върна обратно в леглото. — Тихо, Мая спи дълбоко.

— Защо ме будиш тогава? — попита Ерика сърдито. — Ако събудиш и Мая, ще те убия.

— Трябва да те питам нещо. Спешно е.

Разказа й набързо какво бе успял да разбере и й зададе нужния въпрос. Като помълча озадачена, след малко тя отговори. Патрик й каза да си ляга, целуна я по бузата и бързо слезе долу. Намери желания номер в телефонния указател и го набра с мрачно изражение. Всяка минута беше от значение.