Камила Лекберг
Каменоделецът (29)

Гьотеборг, 1957

Под проливния дъжд Мери не чувстваше нищо — нито омраза, нито радост, само студена празнота, която изпълваше цялото й същество, от кожата до мозъка на костите й.

До нея хлипаше майка й. Беше по-елегантна от обикновено. Черните траурни дрехи й отиваха. Никой не можеше да остане равнодушен към драматично театралната й красота. С трепереща ръка пусна една самотна червена роза върху ковчега на съпруга си и се хвърли, ридаейки, в обятията на Пер-Ерик. Зад тях стоеше съпругата му, на чието обикновено лице бе изписано искрено състрадание. Тя явно беше в неведение колко често мъжът й дели постеля с жената, която сега мокри палтото му със сълзите си.

Мери наблюдаваше с болка гърба на майка си, толкова силно бе желанието й да потърси утеха у нея. За пореден път се почувства пренебрегната. Загриза я силно съмнение, но тя успя да го прогони. Ако му се поддадеше сега, с нея щеше да е свършено.

Дъждът биеше студено по бузите й, а лицето й оставаше непроницаемо. Пристъпи сковано напред към зейналата яма и стисна силно розата в ръката си. Чудовището в нея се размърда, заговори, карайки я да вдигне ръка и да хвърли розата върху блестящия черен ковчег. Видя като в забавен кадър как пръстите й се отварят и бодливото стебло на розата се понася бавно надолу към повърхността на капака. Стори й се, че се удари с трясък върху ковчега, но никой не помръдна и явно това беше плод на въображението й.

Имаше чувството, че е изминала цяла вечност, преди да усети как някой я погали по ръката. Съпругата на Пер-Ерик й се усмихна приятелски и й кимна в знак, че е време да тръгват. Скърбящите вървяха пред тях начело с Агнес и Пер-Ерик. Той беше прегърнал майка й през раменете, а тя се бе отпуснала в ръцете му.

Мери хвърли страничен поглед към жената до себе си и си помисли с насмешка как може да е толкова глупава и наивна, че да е сляпа за аурата от сексуална страст, която ги обгръщаше. Беше само на тринайсет години, но го виждаше толкова ясно като дъждовните капки. Е, тази глупачка скоро ще разбере как стоят нещата в действителност.

Понякога се чувстваше много по-възрастна от годините си. Човешката глупост будеше в нея презрение, неприсъщо за децата на нейната възраст. Но да не забравяме, че се учеше от най-добрата учителка. Майка й непрекъснато й внушаваше, че всички се грижат само за собственото си благополучие и всеки сам трябва да се бори със зъби и нокти в живота. Наставляваше я да не позволява на никого да застане на пътя й и Мери се оказа отлична ученичка. Чувстваше се достатъчно мъдра и опитна, за да получи от майка си заслуженото уважение. Вече беше й доказала цялата си любов. Нима не бе направила огромна жертва за нея? Най-накрая щеше да усети любовта й. Бе сигурна. Никога повече нямаше да се налага да седи в мазето и да гледа как расте чудовището.

С крайчеца на окото си забеляза, че съпругата на Пер-Ерик я гледа с притеснение. Сепна се, че на устните й е изписана широка усмивка, и побърза да я заличи. Беше важно да умее да спазва външно приличието. Така й казваше майка й. А тя винаги беше права.

 

 

Воят на сирените огласяше цялата околност. Искаше му се да се надигне и да ги накара да обърнат линейката и да го върнат вкъщи. Но тялото му отказваше да го чуе, а от устните му се откъсна само някакво нечленоразделно грачене. Над него склони загриженото си лице Лилиан.

— Шшш, не се опитвай да говориш. Пази си силите. Скоро ще пристигнем в Удевала.

С нежелание прекрати опитите за съпротива. Тази сутрин се чувстваше толкова добре. Дори успя да похапне. Но после болката се усили и накрая стана нетърпима.

Когато Лилиан се качи при него със сутрешното кафе, дори вече не можеше да говори и тя от уплаха изпусна таблата. И тогава започна тази вихрушка. Сирени, бързи стъпки по стълбата, нечии ръце го вдигнаха грижливо на носилката и го качиха в линейката. Последва пътуване с бясна скорост, но всичко му бе като в мъгла.

Ужасът пред неизбежния престой в болницата беше по-силен и от болката. Все си представяше баща си в болничното легло, слаб и беззащитен. Нямаше и помен от здравия, весел мъж, който го вдигаше високо до тавана като малък, а по-късно, когато поотрасна, се боричкаше с него. Стиг знаеше, че ще умре. Щом се е озовал в болница, с него е свършено.

Искаше му се да протегне ръка и да погали Лилиан по бузата. Толкова малко време им бе отредено да бъдат заедно. Разбира се, имаха разногласия, които дори заплашваха връзката им, понякога си мислеше, че ще се разделят, но всеки път отново се сдобряваха. Сега трябваше да си намери някой друг, с когото да споделя дните си.

И Шарлот, и децата щяха да му липсват. Детето, поправи се той мислено и усети как нова болка завладя сърцето му — по-лоша от физическата. Всъщност това беше единственият положителен момент в тази ситуация. Стиг твърдо вярваше в живота след смъртта, който ще е по-добър от този на земята. Може би щеше да срещне момиченцето и да разбере какво се е случило през онази сутрин.

Ръката на Лилиан докосна бузата му. Съзнанието му го напускаше и той затвори очи с чувство на благодарност. Поне щеше да се отърве от болката.

 

 

Вятърът плющеше в лицето му, докато вървеше към малката къщичка на Морган. Ентусиазмът му поизстина по пътя, но сега се възроди с нова сила. Плячката почти беше в ръцете му.

Ернст почука решително на вратата и чу шума на приближаващи стъпки. Показа се изпитото лице на Морган.

— Какво искате? — попита той със странния си монотонен глас.

Директният му въпрос озадачи Ернст и трябваше да събере мислите си, преди да продължи:

— Трябва да ме последваш в полицейското управление.

— Защо? — попита го Морган, а Ернст усети как в него се надига раздразнение.

Какъв чудак само!

— Защото искам да си поговорим.

— Взехте компютрите ми. Вече нямам компютри. Вие ги взехте — заповтаря Морган и Ернст видя изход от положението.

— Тъкмо затова трябва да дойдеш в участъка. За да ти ги върнем. Приключихме с тях. — Ернст беше много доволен от изключителната си находчивост.

— Защо не ми ги донесете вкъщи? Нали оттук ги взехте.

— Искаш ли си компютрите обратно? — ядоса се Ернст, чието търпение започна да се изчерпва.

След като се поколеба и обмисли чутото, Морган реши да се съгласи. Надеждата му да си получи компютрите, изглежда, надделя над нежеланието да излезе от къщи.

— Добре. Ще дойда да си взема компютрите.

— Браво, добро момче. — Ернст със задоволство наблюдаваше как Морган си облича якето.

До участъка пътуваха мълчешком. Морган зяпаше през прозореца, а Ернст не виждаше смисъл да поддържа някакъв разговор и пазеше силите си за разпита. Тогава щеше да накара идиота да пропее.

Когато стигнаха, трябваше да реши последния проблем. Как да вкара задържания в стаята за разпити, без някой да го види? Ако намеренията му бъдат разкрити, брилянтният му план ще се провали, което не биваше да допусне. Накрая му хрумна страхотна идея. Позвъни от мобилния си телефон на пропуска и с преправен глас съобщи на Аника, че я чака с пакет за доставка на задния вход. След това изчака, стиснал здраво ръката на Морган, и набързо, със затаен дъх, се промъкна с него вътре. Надяваше се Аника вече да е изтичала в другия край на участъка. Планът му успя. Мястото й беше празно. Светкавично издърпа Морган покрай будката на дежурния и го вкара в първата стая за разпити. След това затвори вратата, заключи я и с победоносна усмивка посочи на Морган стол да седне. Някой беше оставил прозореца отворен, за да проветри, и силният вятър го блъскаше, но Ернст не му обърна внимание. Искаше да приключи по-бързо, преди някой да им попречи.

— И така, приятелю, ето че седим тук. — Ернст демонстративно включи касетофона.

Морган се заоглежда неспокойно. Интуицията му подсказваше, че нещо не е наред.

— Не сте ми приятел — заяви той. — Не се познаваме, как може да сме приятели? Приятелите се познават. — След известно мълчание продължи: — Дойдох да си взема компютрите. Затова дойдох. Казахте ми, че сте приключили с тях.

— Да, така ти казах — ухили се Ернст. — Но разбираш ли, аз те излъгах. За едно си прав: не съм ти приятел. В момента дори съм най-големият ти враг.

Ернст попрекали с театралния си тон, но остана много доволен от репликата си, която май беше чул в някакъв филм.

— Не искам да оставам повече тук — захленчи Морган, поглеждайки към вратата. — Искам да ми дадете компютрите и да се върна у дома.

— Забрави за това. Има да почакаш, докато отново видиш дома си. — По дяволите, страхотно го даваше. Трябва да започне да пише сценарии за американски екшън филми. После продължи: — Разбираш ли, ние вече знаем, че ти си утрепал момичето. Намерихме якето й в къщата ти и имаме куп други доказателства, които потвърждават вината ти.

Последното му твърдение беше лъжа, но Морган нямаше как да го знае. Какво да се прави, в тази игра няма правила.

— Но аз не съм я убил. Макар че понякога ми се искаше — призна Морган тихо.

Ернст усети прилив на радост. По дяволите, дори не си бе представял, че всичко ще мине толкова лесно.

— Не се и опитвай да ни баламосваш с подобни приказки. Разполагаме с якето и с други доказателства, а повече не е и нужно. Но за теб ще е по-добре, ако признаеш и разкажеш как е станало всичко. Може би тогава няма да те вкарат в затвора за цял живот. А в затвора със сигурност няма да получиш компютрите си, така да знаеш.

За първи път съзря искрена емоция у идиота. Чудесно! Значи бе успял да го паникьоса. Скоро щеше съвсем да омекне. Оставаше да използва един последен трик и идиотът му беше в кърпа вързан. Научи го от американските криминални сериали, към които беше пристрастен. Щеше да го остави да се поизпоти малко сам. Когато поразмисли за положението си, щеше да си признае, преди Ернст да успее да изрече „Анди Сипович“^[1].

— Трябва да отида до тоалетната и ще продължим разговора.

Обърна гръб на Морган и тръгна към вратата, докато той бръщолевеше с умолителен глас:

— Не съм го направил. Не мога да стоя в затвора до края на живота си. Не съм я убил. Не зная как якето е попаднало у дома. Тя беше облечена с него, когато се прибра вкъщи. Моля ви, не ме оставяйте тук. Доведете мама, искам да говоря с мама. Мама ще ви обясни всичко, моля ви…

Ернст бързо затвори вратата след себе си, за да не се чува идиотското му дрънкане в коридора. Аника го видя и го погледна подозрително.

— Какво правиш там?

— Проверих нещо. Мислех, че съм забравил портфейла си в една от стаите за разпит.

Тя, изглежда, не му повярва, но не продължи да го разпитва. В следващия миг надникна през прозорчето и възкликна:

— Какво, за бога, става?

— Какво? — попита Ернст и нещо го жегна под лъжичката.

— Някакъв мъж току-що скочи през прозореца и се затича към шосето.

— По дяволите! — Ернст удари рамото си във вратата, като забрави, че е заключена.

— Отвори вратата, по дяволите! — изкрещя той на Аника, която уплашено изпълни командата.

Ернст се втурна след Морган. Видя го как погледна назад и се затича още по-бързо. Забеляза с ужас как един черен микробус се приближава към участъка с непозволена скорост.

— Нееее — изкрещя полицаят паникьосан.

В следващия миг се чу тъп удар и настъпи тишина.

 

 

Мартин недоумяваше защо Шарлот и Никлас настояваха спешно да говорят с Патрик. Надяваше се да представят информация, която да оневини Никлас. Не искаше и да си помисли, че един баща може да убие собствената си дъщеря.

Все още имаше много въпроси, свързани с Никлас. Медицинският картон на Албин засилваше подозренията срещу него, а Никлас не успя да ги убеди, че той не е нанасял травми на детето. Но несъответствията оставаха. Никлас беше противоречива личност. На пръв поглед оставяше впечатление на стабилен човек и вдъхваше сигурност, но не можеше да сложи ред в личния си живот. И Мартин не беше ангел през ергенските си години, но след като заживя с приятелката си, не можеше да проумее как човек може така да мами жена си. Какво ли говори на Шарлот, когато се прибира от Жанет? Как е могъл да разговаря с непринуден тон, как е намирал смелост да я гледа в очите, след като току-що е бил при любовницата си? Това Мартин не го разбираше.

Никлас му разкри неподозирани страни от характера си. Мартин си спомни изражението на лицето му, когато днес го видя у баща му. Имаше чувството, че е готов да го убие, и бог знае какво би се случило, ако не беше полицията.

Но въпреки това Мартин не вярваше, че е способен да удави дъщеря си. И какъв мотив би имал?

Шарлот и Никлас претичаха покрай стаята му и прекъснаха мислите му. За къде ли са се забързали?

На прага се появи Патрик и Мартин въпросително вдигна вежди.

— Травмите на Албин е нанасяла Сара — съобщи Патрик, сядайки на стола за посетители.

Мартин очакваше всичко друго, но не и това.

— Сигурен ли си, че казват истината? Може би Никлас просто се опитва да разсее подозренията около себе си?

— Може и така да е — съгласи се уморено Патрик. — Но трябва да призная, че им вярвам. Разбира се, редно е да проверим. Получих телефонните номера и имената на хора, с които можем да се свържем. А и изглежда, Никлас има алиби за сутринта на убийството. Според него Жанет ни е излъгала, че не е бил при нея. Един вид, за да му отмъсти, че е сложил край на връзката им. Дори и тук съм склонен да му повярвам, макар че ще трябва сериозно да поговорим с нея.

— Каква проклета… — възкликна Мартин, а Патрик кимна, още преди да е довършил изречението.

— Мда, хората определено показаха най-лошите си черти по време на това разследване — допълни той. — Тъкмо като говорим за това, май е време да пристъпим към разпита на Кай.

Мартин взе бележника си и тръгна след Патрик, който вече беше в коридора. Попита го в гръб:

— Педерсен да се е обаждал? Относно пепелта по пуловера на малкото момченце?

— Не, но ми обеща, че ще извършат анализа на неговата дрешка и на Мая по най-бързия начин. Готов съм да се обзаложа, че пепелта е от един и същи източник.

— Какъвто и да е той?

— Да, какъвто и да е.

Влязоха в стаята за разпити и седнаха срещу Кай. Всички мълчаха и Патрик спокойно прелистваше документите пред себе си. За свое най-голямо задоволство видя как Кай притеснено закърши ръце, а по горната му устна избиха капчици пот. Чудесно, той нервничи. Това щеше да улесни разпита. Патрик изобщо не се притесняваше, особено като се има предвид с колко много доказателства разполагаха след обиска на дома му. Службата му щеше да е значително по-лека, ако при всяко разследване разполагаха с подобен доказателствен материал.

Но бодрото му настроение се помрачи, когато извади копието от предсмъртното писмо на момчето, което му напомни за престъплението на арестанта. Патрик сключи решително ръце и погледна Кай, който мигаше притеснено.

— Всъщност не е нужно да разговаряме с вас. Разполагаме с достатъчно доказателства, за да ви изпратим зад решетките, и то за много дълго. Но въпреки това бихме искали да ви дадем възможност да ни изложите своята гледна точка. Такива сме ние. Добряци.

— Не знам за какво говорите. Това е нарушение на закона. Нямате право да ме държите тук. Невинен съм.

Патрик кимна съчувствено.

— Знаете ли, почти ви вярвам. И може би щях да ви повярвам докрай, ако не беше това.

Извади няколко снимки от дебелата папка и ги помести към Кай. С удовлетворение наблюдаваше как Кай първо пребледня, а после почервеня като рак и объркан, погледна Патрик.

— Нали ви казах, че нашите компютърни специалисти си ги бива. Предупреждавах ви, че нищо не изчезва безвъзвратно. Доста добре сте чистили твърдия си диск, но не твърде умело. Намерихме всичко, което сте сваляли от интернет и сте споделяли с приятелите си педофили. Снимки, имейли, филми. Всичко до последния килобит.

Устните на Кай се раздвижиха, сякаш се опитваше да каже нещо, но остана ням.

— Сега мълчите, така ли? Впрочем утре ще пристигнат двама колеги от Гьотеборг, които също искат да говорят с вас. Намират новите ни улики за изключително интересни.

Кай мълчеше, но Патрик продължи, твърдо решен да го пречупи. Презираше мъжа пред себе си, презираше цялата му природа, презираше всичко сторено от него. Но не го показа. Разговаряше със спокоен и умерен тон, сякаш си приказваха за времето, а не за сексуален тормоз над деца. За миг помисли дали да не спомене за якето на Сара още сега, но реши да изчака. Наведе се напред и погледна Кай в очите.

— Дали понякога се замисляте за жертвите си? Опитвате ли се да се поставите на тяхно място, или сте напълно обзет от собствените си интереси?

Патрик не очакваше отговор и не го и получи. Кай мълчеше. Патрик продължи:

— Имате ли представа какво се случва в душата на едно младо момче, попаднало в лапите на човек като вас? Знаете ли как го пречупвате, какво му отнемате?

Лицето на Кай трепна, което доказваше, че го е чул. Без да сваля очи от него, Патрик извади един лист от папката пред себе си и го плъзна леко по масата. Отначало Кай отказваше да го погледне, но после извъртя бавно глава и започна да чете. Погледна невярващо Патрик, който мрачно потвърди.

— Да, правилно сте разбрали. Това е предсмъртно писмо. Себастиан Рюден се е самоубил тази сутрин. Баща му го е намерил обесен в гаража. Присъствах лично, когато сваляха тялото му от примката.

— Лъжете. — Кай вдигна писмото с трепереща ръка.

Но Патрик видя: той беше разбрал, че това не е лъжа.

— Най-добре би било да ни кажете истината. Вярвам, че държите на Себастиан. Дори съм сигурен. Направете го заради него. Нали виждате какво е написал. Иска всичко да приключи и това зависи от вас.

Тонът на Патрик бе изпълнен с фалшиво съчувствие. Той хвърли бегъл поглед към Мартин, който държеше бележник и химикалка, готов да води записки. Касетофонът бръмчеше като пчела в стаята, но Мартин имаше навика да записва най-важното от разпитите.

Кай поглади писмото и понечи да каже нещо. Мартин стисна химикалката, готов да пише.

В този миг в стаята нахлу Аника.

— Стана нещастен случай. Елате бързо!

И изчезна по коридора. Патрик и Мартин за секунди се съвзеха от шока и изтичаха след нея.

Без малко да забравят да заключат вратата на Кай. Ще се наложи да довършат разпита по-късно. Остана да се надяват да не са изпуснали момента.

 

 

Не можеше да отрече, че започва да се притеснява. Бяха минали само няколко дни, но Мелберг нямаше усещането, че е установил контакт със сина си. Вероятно му трябваше време, но не смяташе, че получава от него заслужената благодарност. Нямаше я безкористната обич, за която говорят всички родители, обич, примесена със страхопочитание. Момчето изглеждаше по-скоро някак равнодушно. По цял ден се търкаляше на дивана, поглъщаше огромни количества чипс и не спираше да играе на видеоиграта си. Мелберг не можеше да разбере откъде бе наследил тоя мързел. Трябва да е по майчина линия. Спомняше си, че не го свърташе на едно място като малък, бе кълбо от енергия. Наистина беше позабравил спортните си постижения, всъщност нямаше спомен да е участвал в някакво спортно събитие, но вероятно паметта просто му изневеряваше. Знаеше, че като малък беше мускулест и енергичен.

Погледна часовника. До обяд имаше много време. Пръстите му потропваха нетърпеливо по бюрото. Може би е най-добре да се прибере вкъщи и да прекара малко време със Симон. Сигурно щеше да го зарадва. Като се замислеше, му се струваше, че синът му просто е малко срамежлив. Сигурно си мечтае как баща му, появил се в живота му след толкова години, ще му помогне да излезе от черупката си. Мелберг въздъхна с облекчение. Добре че разбира младежта, иначе досега отдавна да се е отказал и да е оставил момчето да седи на дивана и да се самосъжалява. Симон скоро ще осъзнае как му е провървяло да има баща като него.

В най-добро настроение, Мелберг облече якето си, размишлявайки какво занимание да предложи на сина си. За съжаление, в това забравено от бога затънтено място нямаше нищо достойно за развлечение на двама истински мъже. Ако бяха в Гьотеборг, би завел сина си в стриптийз клуб или би го научил да играе на рулетка. Но сега нямаше представа какво да правят. Е, все ще измисли нещо.

Минавайки покрай вратата на Хедстрьом, се сети за неприятния инцидент с дъщеря му. Това беше поредното доказателство, че човек никога не знае какво го очаква и докато не е късно, трябва да се радва на децата си. Затова никой не може да го упрекне, че днес си тръгва по-рано.

Подсвирквайки, приближи до будката на дежурния, но изведнъж закова на място, като видя как подчинените му изскачат от кабинетите си и надпреварвайки се, тичат към изхода. Явно нещо се бе случило и както обикновено бяха забравили да го информират.

— Какво става? — извика той към Йоста, който не тичаше твърде бързо и бе останал последен.

— Прегазили са някакъв човек пред участъка.

— По дяволите — изруга Мелберг и се затича колкото го държат краката.

Навън голям черен микробус стоеше насред пътя, а шофьорът му се щураше наоколо, хванал се за главата. Въздушната възглавница на мястото му беше отворена и той бе останал невредим. Изглеждаше в шок. На пътя, пред радиатора на колата лежеше човек. До него на колене стояха Патрик и Аника, а Мартин се опитваше да успокои шофьора. Ернст бе застанал малко встрани, безпомощно отпуснал ръце, бял като платно. Йоста се приближи до него и Мелберг видя как си шепнат нещо.

Угриженото лице на Йоста предизвика у Мелберг силно безпокойство.

— Извикали ли сте „Бърза помощ“? — попита той и Аника потвърди.

Объркан, Мелберг не знаеше какво да предприеме и се приближи до Ернст и Йоста.

— Какво се е случило? Някой от вас знае ли?

Мълчанието на двамата му подчинени не вещаеше нищо добро, явно отговорът нямаше да му хареса. Видя, че Ернст тревожно запремигва, и го прониза с поглед.

— Е, ще ми отговорите ли, или трябва да ви вадя думите с ченгел от устата?

— Нещастен случай — каза Ернст с писклив глас.

— Защо не ми разкажеш малко по-подробно за този „нещастен случай“ — осведоми се Мелберг, без да сваля поглед от него.

— Исках само да му задам няколко въпроса, а той съвсем откачи. Това момче не беше наред. Какво съм виновен? — Ернст повиши глас, отчаяно опитвайки се да се защити.

Неприятното чувство в стомаха на Мелберг се усили. Погледна към тялото на пътя, но зад гърба на Патрик не виждаше лицето му и не можа да разбере дали го познава.

— Кой лежи под радиатора на колата, Ернст? Би ли бил така любезен да ме осведомиш? — Мелберг прошепна, или по-скоро, изсъска въпроса си и в този момент Ернст разбра в каква каша се е забъркал.

Пое си дълбоко дъх и прошепна:

— Морган. Морган Виберг.

— Какво, по дяволите, говориш? — изрева Мелберг толкова яростно, че Ернст и Йоста отскочиха, а Патрик и Аника се обърнаха. — Хедстрьом, знаеше ли за това?

Патрик поклати ядосано глава.

— Не, не съм давал нареждане Морган да бъде викан за разпит.

— Така, значи, си решил да блеснеш — продължи Мелберг привидно спокойно.

— Нали ни казахте, че е добре да разследваме този идиот. А за разлика от оня там — Ернст посочи с глава Патрик, — аз ви слушам и уважавам мнението ви.

В нормална обстановка подобно подмазване би свършило работа, но този път Ернст бе преминал всякакви граници и не можеше да си върне благоразположението на Мелберг.

— Да не би да съм казал да викате Морган за разпит? Казах ли подобно нещо?

След кратко колебание Ернст едва чуто прошепна:

— Не.

— Точно така — изкрещя Мелберг. — И къде, по дяволите, е тази линейка! Да не би да са спрели за кафе по пътя?

Той изглеждаше отчаян, а Хедстрьом още повече влоши нещата, като каза спокойно:

— Не мисля, че има смисъл да бързат. Когато дойдохме, той вече не дишаше. Според мен е починал на място.

Мелберг затвори очи. Видя как цялата му кариера рухва. Толкова години тежък труд, ако не по изпълнение на ежедневната полицейска работа, то за лавирането в политическата джунгла, поддържането на добри отношения с влиятелни хора и борбата с онези, които се опитваха да му пречат. И ето че всички старания отиваха на вятъра заради този самонадеян глупак.

Мелберг се обърна бавно към Ернст и произнесе с леден тон:

— Отстранен си от работа до провеждане на вътрешно разследване. А ако бях на твое място, нямаше да очаквам да се върна обратно.

Ернст беше готов да възрази, но Мелберг вдигна пръст и го накара да млъкне.

— Спри! — кресна той и Ернст разбра, че всичко е свършило.

Можеше да си върви вкъщи.