Камила Лекберг
Каменоделецът (28)

Гьотеборг, 1954

Момичето беше безнадежден случай. Агнес въздъхна наум. Таеше толкова много очаквания, толкова много надежди, свързани с нея. Бе толкова сладка като малка. А с тази тъмна коса лесно минаваше за нейна дъщеря. Агнес реши да я кръсти Мери. Не само за да й напомня за годините в Щатите и за високото положение, свързано с пребиваването в чужбина, но и защото това очарователно дете заслужаваше красиво име.

Но след няколко години всичко се обърка. Момичето започна да пълнее, а красивите й черти се изгубиха в дебелия слой тлъстини. Външният й вид отвращаваше Агнес. Още когато беше на четири години, бедрата й затлъстяха, а бузите увиснаха като на санбернар. Не можеше да спре лакомията й. Опита всичко, бог й бе свидетел. Но нищо не помогна. Криеха храната, заключваха шкафовете с катинар, но Мери винаги успяваше да открие нещо за хапване, като същинска мишка. Сега беше на десет и приличаше на слон. Часовете в мазето също нямаха ефект, дори винаги се връщаше още по-гладна.

Агнес просто не можеше да я разбере. За нея външният вид имаше огромно значение, защото благодарение на него постигаше в живота всичко каквото искаше. Умът й не побираше как някой съзнателно може да причини на тялото си подобно нещо.

Понякога дори съжаляваше, че й хрумна да вземе детето със себе си на кея в Ню Йорк. Но само отчасти. Планът й се разви според очакванията й. Никой не можеше да устои на богатата вдовица с очарователна дъщеря. Само след три месеца вече бе открила мъжа, който щеше да й осигури лелеяния живот. Оке дойде на почивка във Фелбака за една седмица през юли, но веднага попадна в клопката на Агнес и й предложи брак само след два месеца. Тя го прие срамежливо, а след скромната венчавка взе дъщеря си и се премести в Гьотеборг, където съпругът й притежаваше голям апартамент на централната улица. Къщата във Фелбака отново бе дадена под наем, а Агнес с облекчение се изтръгна от изолацията на малкото градче. Там никак не й харесваше, че хората непрекъснато я разпитваха за миналото й. Бяха изминали толкова години, но Андерш и момчетата все още бяха живи в спомените на местните жители. Не можеше да разбере потребността им постоянно да предъвкват миналото. Някаква дама дори имаше наглостта да я попита как може да живее на същото място, където е изгубила семейството си. По това време тя вече въртеше Оке на малкия си пръст, затова дори не я удостои с отговор, а просто се обърна и си тръгна. Сигурно щяха да обсъждат реакцията й дни наред, но това не я интересуваше. Беше постигнала целта си. Оке заемеше висок пост в една застрахователна компания и със сигурност щеше да й осигури добър живот. Не беше някой светски лъв, но Агнес скоро щеше да се погрижи за това. Откога си мечтаеше отново да застане в центъра на поредния бляскав светски банкет. Мечтаеше за танци и шампанско, за красиви рокли и бижута. Нямаше да позволи на никого отново да й ги отнеме. Заличи всички спомени от миналото си до такава степен, че понякога то й се струваше като далечен, смътен сън.

Животът обаче за пореден път й изигра лоша шега. Не бе й подготвил нито бляскави празници, нито бижута. Оке се оказа ужасно стиснат и се налагаше да се бори за всяка стотинка. На всичкото отгоре дори не скри разочарованието си, когато половин година по-късно получиха телеграма, че цялото наследство от починалия й съпруг богаташ е било пропиляно заради една погрешна инвестиция. Агнес, разбира се, сама бе изпратила телеграмата. Гордееше се истински с представлението, което спретна, когато я получи, и най-вече с драматичния си припадък. Само дето не очакваше такава бурна реакция от страна на Оке. Това я накара да се замисли дали безвъзвратно изгубеното й богатство не бе основната причина за предложението му за женитба. Стореното — сторено. Сега и двамата трябваше да се примирят с последствията и да се опитат да живеят един с друг.

В началото се дразнеше от неговото скъперничество и липсата на каквато и да било инициативност. Най-много обичаше да си стои вкъщи, всяка вечер, да изяде вечерята, която сервираха на масата му, да прочете вестника или една-две глави от някоя книга, след което да намъкне старческата си пижама и да се пъхне в леглото малко преди девет. В началото на брака им търсеше физически контакт с нея почти всяка вечер, но за щастие, апетитът му намаля до два пъти месечно. Винаги държеше лампата да е загасена и дори не си правеше труда да свали горнището на пижамата си. Обаче Агнес забеляза, че на следващата сутрин с по-голяма лекота успяваше да измъкне някоя друга пара от него, и не пропускаше да се възползва от всеки такъв случай.

С годините обаче раздразнението й прерасна в омраза и Агнес по всякакъв начин се опитваше да открие слабото му място. Когато забеляза, че Оке все повече се привързва към момичето, реши, че най-после го е открила. Виждаше, че не одобрява наказанията й, но е твърде боязлив, за да се опита да защити Мери. Доставяше й огромна наслада да настройва детето срещу него.

Агнес прекрасно знаеше, че Мери копнее за ласки и внимание, и разбираше, че ако й ги дава, като същевременно й нашепва всевъзможни лъжи за Оке, може да види как отровата прониква в детската душа. А след това да се наслаждава на плодовете от усиления си труд.

Горкият Оке не можеше да разбере с какво се е провинил. Виждаше, че момичето все повече се отдалечава, и не можеше да не забележи омразата в очите му. Подозираше, разбира се, че това е дело на Агнес, но не можеше да определи как подклажда омерзението в душата на дъщеря си. Използваше всяка възможност да поговори с Мери и дори се опита да купи обичта й с тъй харесваните от нея сладкиши. Но нищо не помагаше. Момичето неумолимо го отблъскваше и колкото повече се увеличаваше разстоянието помежду им, толкова повече се озлобяваше против жена си. След осем години брак с Агнес Оке осъзна, че е сгрешил, но нямаше сили да се измъкне от капана. Макар момичето да не го признаваше, той знаеше, че е единствената й опора. Беше невъзможно да предположи какво ще направи с детето жена му, ако той ги напусне. Вече нямаше никакви илюзии за истинската същност на Агнес.

Тя беше напълно наясно със ситуацията. Притежаваше толкова остра интуиция, че четеше мислите на хората като отворена книга.

Бе седнала пред огледалото и се тоалираше. През последната половин година имаше страстна връзка зад гърба на Оке с един от най-добрите му приятели. Вдигна черната си коса, която нямаше нито един бял косъм, пръсна няколко капки парфюм зад ушите, по китките и между гърдите си. Носеше черно копринено бельо с дантели, подчертаващо изящната й фигура, на която биха завидели много млади момичета.

Очакваше с нетърпение срещата им, която, както обикновено, щеше да се състои в хотел „Егерш“. За разлика от Оке, Пер-Ерик беше истински мъж и за нейно най-голямо удоволствие все по-често споменаваше за евентуален развод със съпругата си. Агнес не бе чак толкова наивна, да вярва безкористно на подобни обещания от страна на женени мъже, но беше наясно, че любовникът й цени високо уменията й в леглото. Дори повече от нормалното, докато пълничката му съпруга не можеше да се хване на малкия й пръст.

Проблемът бе Оке. Съзнанието на Агнес работеше на пълни обороти. Погледна в огледалото и видя кръглото лице и големите очи на вечно гладната си дъщеря.

 

 

Мартин смени дрехите си, дълго стоя под душа, но въпреки това още усещаше миризмата на повръщано в ноздрите си. Самоубийството и последвалият разговор с Патрик, който сподели, че някой е нападнал Мая, силно го потресоха и го изпълниха с чувство на безсилие. Имаше толкова много нишки, толкова много събития, че не знаеше дали някога ще успеят да открият истината.

Застана пред вратата на Патрик, но се поколеба. Предвид случилото се вчера, колегата му може да си е взел почивен ден. От стаята се чу шум, което му подсказа, че Патрик е вътре. Почука внимателно и след като Патрик се обади, Мартин прекрачи прага.

— Не бях сигурен, че ще работиш днес. Мислех, че ще останеш вкъщи с Ерика и Мая.

— Доста се изкушавах, но още повече ми се иска да хвана този психопат.

— Нима Ерика се съгласи да остане вкъщи сама? — попита Мартин тактично, като не беше сигурен дали е редно да задава такива въпроси.

— Искаше ми се да има някой при тях, но тя ме увери, че всичко е наред. Въпреки това се обадих на приятеля й Дан, който беше на гости у нас, когато това се случи. Обеща ми да ги наобиколи.

— Не откри ли някаква следа?

— За съжаление, не. Дъждът е отмил всичко. Изпратих гащеризона на Мая и сега чакам резултат. Според мен това е чиста формалност — няма как случаят да не е свързан с останалите.

— Но защо Мая?

— Кой знае. Вероятно за да ме сплашат. Заради нещо, което съм направил или съм пропуснал да направя по време на разследването. Ох, не знам — продължи той отчаяно. — Остава ни само да работим усилено, за да изясним всичко по-скоро и най-накрая да си отдъхнем.

— С какво да започнем? Може би с разпита на Кай?

— Да, ще разпитаме Кай.

— Предполагам, помниш, че Кай вече беше в ареста, когато…

— Разбира се, че помня — с досада отговори Патрик. — Но това не означава, че той не може да бъде замесен по някакъв начин. Или че на съвестта му не тежи нещо друго.

— Добре, просто попитах. — Мартин вдигна ръце, опитвайки се да се защити. — Само ще се съблека и ще се върна.

Патрик събра нещата си, за да отиде в стаята за разпити, когато иззвъня телефонът. На дисплея се изписа името на Аника. Вдигна слушалката, надявайки се да не е нещо важно. Нямаше търпение да притисне оня боклук, когото държаха в ареста. Особено с оглед на последните събития.

— Да?

Усети, че гласът му прозвуча по-рязко. Добре че Аника не им връзва кусур. Поне се надяваше да е така.

Патрик я изслуша с нарастващ интерес и накрая разпореди:

— Изпрати ги при мен.

Изтича до стаята на Мартин, който в това време събличаше якето си, и съобщи:

— Дошли са Шарлот и Никлас и искат да говорят с мен. Ще трябва да поотложим разпита.

И без да дочака отговора на колегата си, се върна в стаята си. Чу стъпки в коридора пред вратата си и приглушени гласове. Родителите на Сара влязоха плахо в кабинета му и Патрик се ужаси, като видя изтерзаното лице на Шарлот. Бе се състарила от последната им среща, а дрехите буквално висяха на тялото й. Никлас също изглеждаше уморен и измъчен, но не като съпругата си. Седнаха на столовете за посетители. В последвалата тишина Патрик се замисли какво ли толкова важно имат да съобщят, та идват без предупреждение.

Никлас заговори пръв.

— Ние… ви излъгахме. Или по-точно казано, премълчахме някои неща.

Въпреки обзелото го силно любопитство, Патрик изчака Никлас сам да продължи.

— Става дума за нараняванията на Албин. За които подозирахте, а вероятно още подозирате мен. Беше, беше…

Никлас, изглежда, търсеше точните думи, но Шарлот го изпревари.

— Беше Сара.

Гласът й прозвуча някак механично и не изразяваше никакви чувства. Патрик едва не подскочи. Не очакваше да чуе такова нещо.

— Сара? — повтори той неразбиращо.

— Да, нали знаете, че Сара имаше известни проблеми. Трудно контролираше импулсите си и изпадаше в ужасни пристъпи на ярост. Преди да се роди Албин, си го изкарваше на нас. Но ние винаги намирахме начин да се защитим, така че никой да не пострада, нито ние, нито тя. След раждането на Албин… — Гласът на Шарлот й измени и тя се загледа в ръцете си, които трепереха в скута й.

— Ситуацията излезе извън контрол след раждането на Албин — продължи Никлас. — С цялата си наивност си мислехме, че братчето ще й окаже ползотворно влияние. Че може би ще събуди инстинкта да го защитава и да се грижи за него. Сега разбирам колко глупави сме били. Тя го намрази, защото ангажираше нашите грижи и време. Използваше всяка възможност да го нарани. Опитвахме се да не ги оставяме сами и да ги следим всяка секунда, но това бе невъзможно. Тя беше толкова бърза… — Те се спогледаха и Никлас продължи: — Опитахме всичко. Терапевти, психолози, лечение на агресията. Дори променихме дневното й меню, като изключихме напълно захарта и въглехидратите. Някои учени смятат, че подобна диета има положително въздействие в случаи като нейния, но и това не помогна. Накрая не знаехме какво да правим. Рано или късно, щеше да му нанесе наистина сериозна травма. Не искахме да я изпратим другаде. А и къде можехме да я изпратим? Когато се появи място във Фелбака, решихме, че това е единственото спасение. Пълна промяна на обстановката. А и майката на Шарлот и Стиг щяха да ни помагат. Звучеше идеално.

Сега гласът на Никлас трепна, а Шарлот погали нежно ръката му. Двамата бяха преживели такъв ад и в известен смисъл го преживяваха и сега.

— Искрено ви съчувствам! Но трябва да ви попитам: имате ли доказателства, които потвърждават думите ви?

Никлас кимна.

— Предположих, че ще ни попитате. Затова приготвихме списък на хората, с които общувахме във връзка със Сара. Свързахме се с тях и предупредихме, че може да им се обадят от полицията и че може спокойно да предоставят информацията, без да се притесняват за професионалната тайна.

Никлас подаде списъка на Патрик, който го пое мълчаливо. Не се усъмни нито за миг, че това е истина, но въпреки това трябваше да получи потвърждение.

— Научихте ли нещо ново? От Кай? — подпита Шарлот боязливо.

— Разпитваме го във връзка с някои факти. Но за съжаление, не мога да ви кажа повече.

Патрик забеляза, че Никлас иска да каже още нещо, но не може да намери точните думи. Затова реши да го изчака спокойно.

— А що се отнася до алибито ми… — погледна Шарлот, която отново му кимна едва забележимо. — Бих искал отново да си поговорите с Жанет. Излъгала ви е, че не съм бил там, за да ми отмъсти, когато сложих край на връзката ни. Сигурен съм, че ако я притиснете малко, ще ви каже истината.

Патрик не се изненада. Още тогава му се стори, че думите й прозвучаха фалшиво. Е, щеше да се заеме с това по-късно. Ако се наложи. Надяваше се въпросът с алибито на Никлас да се разреши от само себе си след предстоящия днес разпит.

Съпрузите се изправиха, готови да се сбогуват. В това време иззвъня мобилният телефон на Никлас. Той излезе в коридора, за да се обади, а на лицето му се изписа притеснение.

— В болница? Сега? Спокойно, веднага идваме.

Обърна се към Шарлот, която стоеше с Патрик на прага.

— Състоянието на Стиг внезапно се е влошило. Карат го в болницата.

Патрик остана загледан в бързо отдалечаващите се фигури. Нима ги е сполетяла още една беда?

 

 

Потърси убежище в черквата. Думите на Аста жужаха в главата му като рояк разярени оси. Целият му свят бе на път да се разпадне. Дойде в божия храм с надеждата да получи отговор, но срещна мълчание. Седеше на първата пейка, имаше чувството, че каменните стени го притискат, че Исус му се усмихва подигравателно от кръста. Защо не го бе забелязал досега?

Някакъв звук зад гърба му го накара да се обърне. Неколцина шумни немски туристи влязоха в храма и започнаха да щракат с фотоапаратите. Туристите винаги са го дразнели, а сега това беше последната капка.

Арне се изправи в цял ръст и така се разкрещя, че от устата му полетяха пръски.

— Махайте се оттук! Веднага! Вън!

Макар да не разбираха думите, тонът му не остави съмнение и туристите изтичаха уплашени навън.

Арне седна обратно на пейката, доволен, че е могъл да покаже властта си, но подигравателната усмивчица на Исус го върна към мрачните мисли.

Погледът му попадна на амвона и в сърцето му се вля смелост. Бе крайно време да изпълни мисията си.

 

 

Животът бе толкова несправедлив. Открай време плуваше срещу течението. Всичко постигаше с тежък труд. Никой не виждаше истинските му качества. Ернст не можеше да разбере околните. Какъв им е проблемът? Защо всички го гледат накриво и шушукат зад гърба му? Защо не му дават възможност да се издига както заслужава? Открай време е така. Още от училище. Съучениците му все се обединяваха срещу него. Момичетата му се присмиваха, а момчетата го биеха по пътя за къщи. Не чу нито една добра дума даже когато баща му падна и се надяна на вилата за сено. Вместо това змийските им езици шепнеха, че горката му майка е виновна. Нямаха капка срам.

Надяваше се всичко да се промени, когато завърши училище. Избра професията на полицай, за да покаже истинските си сила и мъжественост, но след двайсет и пет годишна служба трябваше да признае, че очакванията му не се сбъднаха. За първи път обаче бе затънал толкова дълбоко. Просто не можеше да повярва, че Кай е замесен в подобно нещо. Та нали играеха карти заедно. Кай беше добър приятел и един от малцината, които искаха да общуват с него. А и беше чувал как подобни безпочвени полицейски обвинения разрушаваха живота на невинни хора. Ернст не пропускаше възможност да направи услуга на приятел. Наистина ли можеха да го обвиняват за това? Изглежда, никой не разбираше, че се ръководи единствено от добри намерения — затова не съобщи за телефонното обаждане от Гьотеборг на началството. А сега му се връща тъпкано. Защо все на него се пада такъв лош късмет! Не беше глупак и отлично разбираше, че вчерашното самоубийство на момчето ще влоши още повече положението му.

Докато седеше сам в стаята си като сибирски заточеник, му хрумна блестяща идея. Знаеше как да обърне всичко в своя полза. Възнамеряваше да се превърне в герой на деня и веднъж завинаги да покаже на пикльото Хедстрьом кой командва парада. Видя го как премигва с очи, когато Мелберг го посъветва да разследва по-внимателно местния идиот. Щом колегата му отказва да върви по царския път, който щеше да ги отведе до убиеца, ще се наложи Ернст да поеме инициативата. Ясно е, че онзи Морган е престъпникът, а намереното в къщата му яке на момичето разпръсва всички съмнения.

Най-много се зарадва на простотата на гениалния си план. Щеше да извика Морган за разпит, да го принуди да признае вината си и с това да сложи край на разследването. Същевременно щеше да покаже на Мелберг, че именно той, Ернст, е последвал съвета на началника си и че Хедстрьом е напълно некомпетентен и не се съобразява с мнението на ръководството. Така щеше да си върне загубеното благоразположение.

Ернст се надигна и закрачи енергично към вратата. Сега ще им покаже какво е истинска полицейска операция. Огледа коридора, за да се увери, че никой няма да го види, но той беше празен.