Камила Лекберг
Каменоделецът (27)

Гьотеборг, 1954

Не можеше да проумее защо винаги греши. Отново я изпратиха в мазето, а в тъмното раните по дупето й, оставени от катарамата на колана на майка й, боляха още по-силно. Майка й я биеше с колана, когато беше страшно ядосана. Не можеше да разбере какво е толкова ужасно, че си е взела една бисквитка. Изглеждаха толкова вкусни, а и готвачката беше направила толкова много, че никой нямаше да забележи, ако останат с една по-малко. Понякога се чудеше дали майка й не усеща интуитивно кога дъщеря й се кани да грабне нещо сладко. Промъкваше се безшумно зад гърба й в мига, в който посягаше към вкуснотията. Оставаше само да запази самообладание и да се надява, че майка й е в добро настроение и наказанието ще бъде по-леко.

В началото гледаше умолително към баща си, но той винаги свеждаше глава, вземаше вестника и сядаше на верандата, докато майка й я наказваше. Вече не търсеше помощ от него.

Трепереше от студ. Въображението усилваше всеки шум и рисуваше грамадни плъхове и ужасни паяци, които се приближават към нея. Нямаше представа колко време е минало. Не знаеше откога седи долу в мрака, но съдейки по лекото къркорене в корема си, трябва да са изминали поне няколко часа. Чувството на глад никога не я напускаше, затова майка й беше толкова недоволна. Сякаш нещо в нея вечно мечтаеше за храна, курабийки и бонбони и я зовеше да утоли жаждата му за сладко. Сега обаче устата й беше пълна с горчивия, застоял вкус на сухото лекарство на майка й, от което винаги получаваше по една лъжица, когато дъждът от удари спираше и идваше време да слезе в мазето. Майка й обясняваше, че това ще я научи на смирение. Обясняваше й още, че я наказва за нейно добро. Никое момиче не бива да си позволява да напълнее, иначе никой мъж няма да я поиска и ще си остане сама цял живот.

Всъщност не разбираше защо това е толкова ужасно. Майка й никога не гледаше баща й с любов. Тя беше слаба и около нея се въртяха кавалери, засипваха я с комплименти, но не личеше това да й доставя удоволствие. Не, по-скоро би останала сама, отколкото да живее безчувствения живот на родителите си. Може би затова храната и сладкишите толкова я привличаха. Може би се надяваше да я обгърнат с дебел щит, който да защити чувствителната й душа от постоянните упреци и наказания. Макар и малка, вече знаеше, че не може да задоволи високите изисквания на майка си. Тя непрекъснато й го повтаряше. Не че не се стараеше. Изпълняваше всяко нейно нареждане и дори гладуваше, за да стопи насъбралите се под кожата й тлъстини, но нищо не помагаше.

Постепенно разбра чия бе вината. Майка й обясни, че баща й е много взискателен и затова се налага да е строга с нея. В началото й звучеше някак странно. Баща й никога не повишаваше глас и й се струваше твърде мекушав, за да налага волята си. Ала колкото повече го чуваше, толкова повече започваше да вярва.

Затова намрази баща си. Ако станеше по-добър и милостив, и майка й щеше да е по-добра. И всичко щеше да се оправи. Тя самата щеше да спре да преяжда и щеше да стане стройна и красива като майка си, а баща й би се гордял с тях двете. Вместо това майка й със сълзи на очи се промъкваше в стаята й нощем и й разказваше шепнешком на какви мъчения я подлага. Споделяше с нея колко страда всеки път когато я наказва. Наричаше я „дарлинг“, както в самото начало, и й обещаваше, че всичко ще е различно. Обясняваше й, че няма избор, и я прегръщаше. Подобен жест беше толкова непривичен за майка й, че тя застиваше като вкаменена, неспособна да отвърне на прегръдката й. По-късно започна да си мечтае за мига, когато тънките ръце на майка й ще обгърнат шията й, а мокрото й от плач лице ще докосне нейното. В тези мигове чувстваше, че е нужна на някого.

Усещаше как омразата към баща й расте с всеки миг, прекаран в мрака, и постепенно се превръща в огромно чудовище, затворено в душата й. Денем, на светло, успяваше да скрие от него чувствата си, усмихваше се, покланяше му се и продължаваше да се преструва. Но долу, в мрачното мазе, можеше да пусне чудовището на свобода и да му позволи да расте. Дори започна да го харесва. Чудовището се превърна в неин единствен приятел.

— Можеш да се качиш горе.

Гласът бе студен и ясен. Детето отвори душата си и скри чудовището вътре. То трябваше да остане там до следващия път, когато ги изпратят в мазето — нея и чудовището. Тогава можеше отново да излезе на свобода и да продължи да расте.

 

 

Телефонът на Патрик иззвъня в момента преди да доведат Кай за разпит. Изслуша мълчаливо събеседника си и отиде да извика Мартин. Понечи да почука на вратата му, но си спомни, че е заминал за Фелбака. Помисли си, че ще трябва да вземе Йоста със себе си, и тихичко изруга. За Ернст не можеше и дума да става. Сърцето му се изпълваше с гняв само като си помислеше за него. Дано е достатъчно разумен и да стои далеч от Патрик за свое добро.

Провървя му. Неохотно тръгвайки към стаята на Йоста, чу гласа на Мартин в коридора.

— Ето те и теб. Направо извадих късмет. Не мислех, че ще успееш да се върнеш навреме. Хайде да тръгваме.

— Какво се е случило?

Мартин последва Патрик, който набързо махна на Аника, и тръгнаха към изхода.

— Едно момче се е самоубило. Оставило е и прощално писмо, в което споменава Кай.

— По дяволите.

Патрик седна зад волана на полицейската кола и пусна синята сигнална лампа. Мартин се почувства на сто години, като се хвана за дръжката на вратата, но шофирането на Патрик винаги пробуждаше инстинкта му за самосъхранение.

След петнайсетина минути спряха пред къщата на семейство Рюден. Тя се намираше в онзи квартал на Фелбака, който по някаква незнайна причина наричаха „Сумпан“^[1]. Пред ниската тухлена къща стоеше линейка, а един санитар вадеше носилката. Някакъв дребен оплешивяващ мъж тичаше като луд напред-назад по алеята в пълен шок. Докато Патрик и Мартин паркираха и слизаха от колата, един от лекарите се приближи до мъжа и го зави с жълто одеяло. Изглежда, се опитваше да го убеди да седне на земята. Мъжът го послуша, отпусна се тежко на тесния каменен бордюр, който отделяше алеята от цветната леха, и се загърна в одеялото.

Познаваха се с медиците и нямаше нужда отново да се представят. Поздравиха се само с кимване.

— Какво се е случило тук? — попита Патрик.

— Доведеният му баща се прибира вкъщи и открива сина си в гаража. Обесил се е.

Един от санитарите посочи гаражната врата, която някой бе спуснал, за да скрие страшната гледка.

Патрик погледна дребния мъж, който седеше на няколко метра от него, и си помисли, че никое човешко същество не заслужава да стане свидетел на подобно нещо. Човекът трепереше като в треска и Патрик знаеше от опит, че това е признак на силен шок. Медиците щяха да се погрижат за него.

— Може ли да влезем?

— Да, просто искахме да се посъветваме с вас, преди да го свалим. Виси там от няколко часа, така че няма смисъл да бързаме. Ние спуснахме гаражната врата. Стори ни се нередно да оставим тялото така, че всеки да може да зяпа.

Патрик потупа санитаря по рамото.

— Постъпили сте правилно. Все пак случаят има отношение към едно от текущите ни разследвания за убийство, затова извиках и лабораторния екип. Трябва да дойдат всеки момент. За тях е важно колкото може по-малко хора да присъстват на мястото на престъплението. Мисля, че е най-добре двамата с Мартин да влезем сами, а вие да изчакате отвън. Ще се справите ли с него? — Патрик кимна към доведения баща на жертвата.

— Джони ще се погрижи. Той е в шок. Но може би ще успеете да поговорите с него. Каза ни, че е намерил писмо в стаята на момчето и нищо не е изнасял оттам.

Патрик тръгна бавно към вратата на гаража, събра смелост и се наведе, за да хване дръжката и да отвори.

Гледката бе толкова ужасяваща, колкото си я представяше. Чу как Мартин се задъха зад гърба му.

За миг му се стори, че момчето сякаш се взира в тях, и той потисна желанието си да побегне в обратна посока. Чу някакво сподавено хълцане зад гърба си. Може би трябваше да предупреди Мартин, но вече беше късно. Обърна се и видя как той изтича до близките храсти и повърна.

Чу как още една кола спря до тяхната и до линейката и предположи, че са пристигнали техниците. Движеше се изключително внимателно не само за да не го упрекнат, но и за да не унищожи някоя улика, ако става дума за престъпление. Всичко поне привидно говореше за самоубийство. От куката на тавана висеше дебело въже. Примката се бе впила в шията на момчето, а на пода до него лежеше обърнат стол. Приличаше на кухненски, сигурно го бе донесъл от къщата. Имаше мека седалка с цвят на червена боровинка, чиято жизнерадост контрастираше със зловещата сцена.

Патрик чу добре познат глас зад гърба си.

— Горкото дете, толкова младо.

Турбьорн Рууд, ръководител на екипа на лабораторните техници от Удевала, влезе в гаража и погледна към Себастиан.

— На четиринайсет е — каза Патрик и замълча, ужасен от факта, че едно четиринайсетгодишно момче намира живота си за толкова непоносим, че решава да му сложи край.

— Има ли причина да подозираме престъпление? — попита Турбьорн, докато подготвяше фотоапарата си.

— Не, всъщност няма. Дори е оставил прощално писмо, но още не съм го видял. И тъй като в него споменава името на човек, заподозрян в убийство, бих искал да спазваме правилата.

— За момичето ли става въпрос? — поинтересува се Турбьорн и Патрик мълчаливо потвърди.

— Ясно, засега ще работим по версията, че става дума за смъртен случай при неизяснени обстоятелства. Помоли някого от колегите да се заеме с писмото, за да не мине през много ръце, преди да го анализираме.

— Веднага отивам — каза Патрик с облекчение.

Най-накрая имаше повод да се махне от гаража. Навън Мартин бършеше устата си със салфетка.

— Извинявай — каза той и погледна мрачно обувките си, покрити с остатъци от обяда му.

— Няма нищо. И на мен ми се е случвало. Техниците и лекарите ще се погрижат за него. Отивам да видя писмото, а после ще се опитам да поговоря с баща му.

Мартин кимна и се наведе да изтрие обувките си. Патрик махна на едно от момичетата от бригадата на техниците. Тя взе чантата си с оборудването и го последва.

В къщата цареше зловеща тишина. Бащата на момчето ги проследи с поглед, когато влязоха вътре. Патрик се огледа.

— Предполагам, че стаята му е на втория етаж — каза момичето, която май се казваше Ева и беше участвала и в огледа на банята на семейство Флорин.

— Тук, долу, не виждам нищо, което да прилича на детска стая, така че сигурно си права.

Качиха се по стълбите и Патрик си спомни родната си къща, която беше строена по същото време, и стилът с текстилни тапети по стените и светло дървено стълбище с широк парапет му беше добре познат.

Ева се оказа права. Вратата до самата стълба на втория етаж беше отворена и се виждаше типична тийнейджърска стая. Вратата, стените и дори таванът бяха облепени с плакати с един и същи мотив. Момчето очевидно се възхищаваше на екшън героите. Всички, които предпочитаха юмруците пред думите, бяха намерили място тук. Мъжете доминираха, разбира се, но в сбирката присъстваше и един-единствен плакат на жена — Анджелина Джоли в ролята на Лара Крофт. Патрик се замисли дали Себастиан я бе окачил в стаята си заради бойния й дух, или имаше и друга причина. Не че не го разбираше…

Белият лист хартия на бюрото го върна към тъжната действителност и двамата се приближиха. Ева сложи чифт тънки ръкавици и извади найлонов плик от огромната си чанта. Хвана внимателно писмото от единия край, постави го в плика и го подаде на Патрик. Сега можеше да го прочете, без да унищожи евентуални отпечатъци.

Патрик го прегледа набързо, без да пророни нито дума. Редовете бяха пропити с толкова болка, че трудно запази самообладание. Прокашля се, за да скрие тъгата си, и върна писмото на Ева. Не се съмняваше, че е автентично.

Патрик усети странна смесица от гняв и решителност. Не беше печен като Шварценегер с тъмните му очила, но щеше да даде всичко от себе си, за да се пребори с неправдата. Надяваше се това да е достатъчно.

Мобилният му телефон иззвъня и той отговори разсеяно, все още изпълнен с ярост от безсмислената смърт на момчето. Доста се учуди, като чу гласа на Дан в слушалката. Приятелят на Ерика не му беше звънял по-рано. А изненадата бързо се смени с уплаха.

 

 

Адреналинът все още пулсираше във вените му и Никлас реши, че е най-добре да проведе следващия труден разговор, преди инстинктът му за самосъхранение отново да надделее. На него се дължаха повечето грешки в живота му — Никлас изпитваше панически страх от всеки конфликт, от слабостта, която проявяваше в решителни моменти. Все повече осъзнаваше, че трябва да благодари на Шарлот за малкото останали му ценности.

Спря колата пред къщата, но остана вътре още няколко минути, най-вече за да си поеме дъх и да премисли какво точно да й каже. Трябваше да намери точните думи. Откакто й призна за връзката си с Жанет, усещаше, че пропастта помежду им се разрастваше. В отношенията им се появиха пукнатини още преди признанието му и смъртта на Сара, които сега се разширяваха. Скоро ще бъде късно. Дори общата тайна не ги сближаваше, а само ускоряваше отчуждението им. Оттам трябваше да започнат. Само истината можеше да ги спаси. За първи път от толкова време беше напълно сигурен какво иска от живота.

Слезе бавно от колата. Някакъв тъничък гласец продължаваше да му нашепва да избяга, да се върне в поликлиниката и да се затрупа с работа, да намери нова жена, на която да дари ласките си, да се заключи в добре познатия затворен кръг. Този път не се поддаде на инстинкта си, а ускори крачка и влезе вътре.

Чу гласове откъм втория етаж и разбра, че Лилиан е при Стиг. Слава богу. Не искаше за пореден път да се подлага на кръстосан разпит. Затвори вратата тихо, за да не го чуят.

Шарлот се учуди, когато го видя да слиза в мазето.

— Не си ли на работа?

— Не, искам да поговорим.

— Не си ли говорихме достатъчно? — Тя с безразличие продължи да сгъва прането.

Албин седеше до нея на пода и си играеше. Шарлот му се стори някак унила и уморена. Знаеше, че се върти в леглото нощем и спи само по няколко часа, но се правеше, че не забелязва. Нито веднъж не я заговори, не я погали по бузата, не я прегърна. Под очите й имаше големи черни кръгове, а и самата тя съвсем се беше стопила. Колко пъти недоволно си бе помислял, че е крайно време да се стегне и да поотслабне. Сега би дал всичко, за да върне предишните си закръглени форми.

Никлас седна на леглото до нея и хвана ръката й. Изненадата, която се изписа на лицето й, му подсказа, че отдавна не е проявявал подобен жест. Ситуацията му се стори толкова странна и наред с това нереална, че за миг отново изпита желание да избяга. Но въпреки това остана до жена си, държейки ръката й.

— Толкова съжалявам, Шарлот! За всичко. За всички години, през които не бях до теб нито телом, нито духом, за това, че мислено те обвинявах за грешките си и за изневерите си, за топлината, която отнех на теб, за да дам на други, за това, че отказвах да те чуя, за това, че не те обичах достатъчно. Съжалявам за всичко. Не мога да променя миналото, но мога да ти обещая едно ново, различно бъдеще. Вярваш ли ми? Моля те, Шарлот, кажи, че ми вярваш.

Шарлот вдигна глава и го погледна. Сълзите рукнаха по бузите й. Погледна го право в очите.

— Да, вярвам ти. Заради Сара.

Никлас търсеше думи, с които да продължи.

— Има нещо, което трябва да сторим. Много мислих и не смятам, че можем да продължим да живеем с нашата тайна. Чудовищата се хранят от мрака.

Шарлот се поколеба за миг и отпусна с въздишка глава на рамото му. И дълго останаха да седят така.

 

 

Прибра се за пет минути. Прегърна Ерика и Мая силно и дълго и стисна с благодарност ръката на Дан.

— Добре че си бил тук, Дан.

Патрик мислено прибави името му към списъка на хората, на които е задължен.

— Да, но не мога да проумея кой би направил подобно нещо. И защо?

Патрик седеше до Ерика на дивана и държеше ръката й. Погледна я колебливо за миг и продължи.

— Мисля, че това някак е свързано с убийството на Сара.

Ерика изтръпна.

— Какво? Защо смяташ така? Защо?…

Патрик посочи гащеризона на Мая.

— Прилича ми на пепел. — Гласът му трепна и трябваше да се изкашля, за да продължи. — Открихме пепел в дробовете на Сара, а има и още… — той подбираше точните думи, — още един случай на нападение над дете. Със същата пепел.

— И какво?

Ерика беше слисана. Струваше й се абсолютно безсмислено.

— Да, зная — продължи Патрик и прокара ръка по челото си. — И ние не разбираме. Изпратихме за анализ пепелта, която намерихме по дрехите на другото дете, за да видим дали химическият състав съвпада с тази у Сара. Но още нямаме отговор. А сега ще изпратя и дрешката на Мая.

Ерика кимна мълчаливо. Първоначалната й паника бе прераснала в шок, съзнанието й съвсем се замъгли. Патрик я прегърна силно.

— Ще се обадя в участъка да предупредя, че ще си остана вкъщи днес. Трябва само да изпратя гащеризончето на Мая за анализ възможно най-бързо. Ще хванем извършителя — заяви той сериозно като обещание не само пред Ерика, но и пред самия себе си.

Дъщеря му беше невредима, но самото злодеяние бе изключително жестоко в психическо отношение. Патрик се опасяваше, че извършителят страда от силно душевно разстройство.

— Може ли да останеш, докато се върна? — обърна се той към Дан.

— Разбира се. Ще остана, докато имате нужда от мен.

Патрик целуна Ерика по бузата и погали нежно Мая.

След това взе гащеризона й, грабна якето си и излетя навън, надявайки се да се прибере вкъщи колкото може по-скоро.