Камила Лекберг
Каменоделецът (25)

Фелбака, 1928

Агнес обърна гръб на шведския бряг, притвори очи и усети полъха на морския вятър на клепачите си. Ето това беше вкусът на свободата.

Корабът за Америка напусна пристанището на Гьотеборг без минута закъснение. Кеят бе изпълнен с хора, дошли да изпратят близките си със смесени чувства на надежда и тъга. Никой не знаеше дали някога щяха да се видят отново. Америка беше толкова далеч, че повечето емигранти рядко се завръщаха в родината си и изпращаха само по някое друго писмо.

Агнес нямаше изпращачи. Както беше пожелала. Оставяше миналото зад себе си, очакваше я нов живот. За първи път от години усещаше, че отново е на прав път — благодарение на чека от баща си и каютата в първа класа.

За миг се замисли за Андерш и момчетата. В деня на погребението в църквата, изпълнена със скръбни ридания, нямаше празно място. Агнес не пророни нито една сълза. Гледаше трите ковчега изпод воала на шапката си. Един голям и два малки. Бели, отрупани с цветя и венци. Най-големият венец беше от баща й. Не му позволи да дойде лично.

Ковчезите останаха почти празни. Силният огън бе погълнал всичко. Можеха да погребат само няколко малки костици. Свещеникът й предложи да изберат урни за тленните останки, но Агнес не се съгласи. Предпочете три ковчега, които да бъдат спуснати в земята.

Надгробният камък бе дело на няколко от колегите на Андерш. Един-единствен за тримата, с красиво гравирани имена.

Те бяха единствените жертви на пожара. Други загубиха само имуществото си, но щетите бяха огромни. Цялата долна част на Фелбака, разположена на брега на морето, се превърна в черна овъглена пустош. От къщите нямаше и следа, а на мястото на кея стърчаха само обгорели стълбове. Малцина обаче оплакваха загубата на жилищата си: когато на някого му се доплачеше за изгорялото имущество, си спомняше за Агнес и огромното й нещастие. Всички до един дойдоха на погребението и с болка си спомняха двете руси дечица, хванали баща си за ръка.

Очите на майка им останаха сухи. Когато погребението свърши, Агнес се върна във временния си дом и прибра малкото подарени вещи. Същинска благотворителност. Мисълта, че бе принудена да приема милостиня, я изпълваше с омерзение. Щеше да се погрижи никога повече да не изпадне в подобно положение.

Ако някой я погледнеше сега на горната палуба на парахода, никога нямаше да предположи, че тази жена е живяла в бедност. Агнес побърза да си купи нови рокли, а куфарите й бяха най-елегантни. Със задоволство погали меката тъкан на дрехата си. И сравнение не можеше да става с изтърканите, избелели одежди, които носеше през последните четири години.

Единственият спомен от предишния й живот беше малката синя дървена кутийка, която грижливо прибра на дъното на куфара си. Самата кутийка нямаше стойност за нея, за разлика от съдържанието й. През последната си нощ в Швеция се промъкна навън и я напълни. Щеше да й напомня, че не бива да допуска някой да застане между нея и живота, който заслужава. Веднъж направи огромната грешка да се довери на един мъж и това й костваше четири години страдания. Никога повече нямаше да допусне някой да я предаде като баща й. Щеше да се погрижи той да си плати прескъпо. И то не само със самотата си. Щеше да я обсипе с пари. Бе го заслужила. Агнес знаеше как да събуди гузната му съвест — мъжете са толкова лесни за манипулиране.

Някой се прокашля и я накара да трепне.

— О, извинете, госпожо. Надявам се да не ви уплаших.

Един елегантен мъж й се усмихна любезно и й подаде ръка, за да се представи.

Агнес бързо го огледа с проницателен поглед и едва след това отвърна на усмивката му и подаде ръката си, облечена в ръкавица. Носеше скъп костюм, шит по поръчка, а ако се съдеше по ръката му, явно никога не се е занимавал с физически труд. Беше на около трийсет, с приятна, даже много приятна външност. Изглежда, пътуването й щеше да се окаже далеч по-интересно, отколкото очакваше.

— Агнес, Агнес Шернквист. И освен това не съм госпожа, а госпожица.

 

 

Дан дойде на гости. Бяха се чували няколко пъти по телефона, но отдавна не беше идвал у тях и още не бе виждал Мая. Едрата му фигура изпълни целия коридор, а ръцете му поеха умело бебето.

— Здравееей, мъниче. Каква си хубавица — загука й той и я вдигна едва ли не до тавана.

Ерика едва се сдържа да не издърпа детето си от ръцете му, но Мая изглеждаше доволна. Все пак Дан имаше три момичета и знаеше какво прави.

— А мама как е? — попита той и прегърна силно Ерика.

Някога много отдавна те бяха заедно, но след това си останаха приятели. Преди две години преживяха голяма криза, когато по стечение на няколко нещастни обстоятелства се оказаха забъркани в дело за убийство, но както е известно, времето лекува. След развода му с Пернила се виждаха по-рядко — Дан се впусна във вихъра на ергенския живот, а Ерика се задоми. След като смени доста на брой странни приятелки, сега се радваше на пълна свобода. Ерика отдавна не го бе виждала толкова щастлив. Разводът му се отрази зле и той страдаше, че можеше да вижда децата си веднъж на две седмици, но постепенно свикна и почувства, че животът продължава.

— Не искаш ли да излезем на разходка? — попита Ерика. — Мая е уморена и сигурно бързо ще заспи в количката.

— За малко — промърмори Дан. — Навън е студено, а аз нямах търпение да се посгрея.

— Само докато заспи — настоя Ерика и той отново се обу неохотно.

Ерика удържа на думата си. След десет минути вече се бяха върнали обратно и Мая спеше спокойно под гюрука на количката.

— Имаш ли бебефон? — попита я Дан.

Ерика поклати глава.

— Ще я поглеждам от време на време.

— Защо не ми каза? Щях да проверя дали не сме запазили някой от нашите.

— Нали ми обеща да се отбиваш по-честичко — успокои го Ерика. — Можеш да го донесеш следващия път.

— Да, съжалявам, че толкова дълго не идвах — извини й се той. — Но знам колко е трудно през първите месеци…

— Няма нужда да се извиняваш. Прав си. Едва сега съм в състояние да общувам с хора.

Настаниха се на дивана. Ерика вече бе сервирала масата за кафе и Дан с апетит изгълта няколко от претоплените във фурната кифлички.

— Ммм… Ти ли си ги правила? — не можа да скрие почудата си той.

Ерика го погледна сърдито.

— Дори така да е, защо е тази изненада? Не, свекърва ми ги замеси по време на последното си гостуване.

— Да, и аз така си помислих. Ако бяха твое дело, сигурно щяха да приличат на въглени — подразни я Дан.

Ерика не можа да измисли подобаващ отговор и прихна. Той наистина беше прав. Не я биваше за кулинарка.

Побъбриха си за последните събития от живота си и Ерика стана.

— Ще отида да видя Мая.

Внимателно отвори външната врата и погледна в количката. Странно, явно се беше завила през глава. Вдигна гюрука и отметна одеялцето. Обзе я панически ужас. Мая я нямаше в количката!

 

 

Когато Мартин седна, гърбът му изпука силно и той се протегна, за да разкърши тялото си. По време на местенето се наложи да носят толкова кашони и мебели, че сега се чувстваше като старец. Хрумна му, че може би бе добре да прекара няколко часа във фитнес залата, но вече беше късно. Освен това Пия казваше, че й харесва високата му фигура, и затова той не виждаше смисъл да променя нещо в себе си. И все пак гърбът си го болеше.

Не можеше да не признае, че всичко се получи чудесно. Пия решаваше как да подреди жилището и никоя от предишните му ергенски квартири не можеше да се мери с новия им дом. Искаше му се само да запази малко повече от своите вещи. Критичното око на Пия одобри само стереоуредбата, телевизора и етажерката за книги от „Икеа“. Останалите му мебели бяха безмилостно изпратени на боклука. Най-много съжаляваше за стария кожен диван, който преди стоеше в хола. Не можеше да отрече, че диванът бе виждал и по-добри дни, но спомените… Какви спомени!

Ако се позамисли, може би това бе истинската причина Пия решително да настоява да го сменят с модела „Томелила“ от каталога на „Икеа“. Съгласи се да остави и старата дървена кухненска маса, но веднага купи покривка и я застла цялата.

Е, нищо, това бяха дребни проблеми. Засега съвместният им живот наистина му харесваше. Обичаше да се прибира вечер при Пия, да се намества на дивана и да гледа някоя глупост по телевизора, докато тя е сложила плава в скута му, а след това да си ляга с нея в двойното им легло и да заспиват заедно. Всичко беше толкова чудесно, както си бе мечтал. Сигурно трябваше да съжалява повече за ергенския си живот, изпълнен с купони и веселба, както казваха приятелите му, но онези дни не му липсваха повече от последния тежък махмурлук. А и Пия беше просто чудо.

Мартин едва успя да прогони усмивката на влюбен от лицето си и намери телефонния номер на семейство Флорин. Набра го с надеждата да не попадне на ужасната вещица. Майката на Шарлот бе същинско въплъщение на стереотип на свекърва.

Провървя му. Обади се Шарлот. Изпита истинско съчувствие, когато чу безжизнения й глас.

— Здравейте, обажда ви се Мартин Мулин от полицейския участък на Танумсхеде.

— За какво става въпрос? — попита Шарлот притеснено.

Мартин разбираше, че всяко тяхно обаждане буди и надежда, и страх, затова побърза да обясни защо я търси.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса. Получихме информация, че някой е заплашвал Сара в деня преди… — Мартин се запъна — нейната гибел.

— Заплашвал? — изненада се Шарлот и той си представи учуденото изражение на лицето й. — Кой го твърди? Сара не е споменавала нищо.

— Приятелката й Фрида.

— Но защо го споделя чак сега?

— Сара я е накарала да обещае да си мълчи. Фрида ни обясни, че е било един вид тайна.

— Но кой е този човек? — Шарлот едва сега събра мислите си и зададе главния въпрос.

— Фрида не го познава, но успя да го опише. Бил възрастен, с побеляла коса и черни дрехи. Нарекъл е Сара отрок на дявола. Познавате ли някого, който отговаря на това описание?

— И още как — отвърна Шарлот ядно. — И още как.

 

 

През последните дни болката се засили. Имаше чувството, че някакъв хищник е впил нокти в корема му и го гризе безжалостно.

Стиг се обърна внимателно на една страна. Не можеше да си намери удобно положение. Както и да легнеше, все някъде ще го боли. Най-силно обаче го болеше сърцето. Все по-често си мислеше за Сара. Как водеха дълги и сериозни разговори за какво ли не — за училището, за приятелите. Обичаше да слуша умните й разсъждения за живота и за случващото се около нея. Струваше му се, че никой друг не намираше време да я опознае от тази й страна. Намираха я само за непослушна, проблемна и дива. Сара усещаше настроенията им и правеше повече бели. Караше се с всички и чупеше. Никой не знаеше какъв е изходът от порочния кръг на измамените взаимни очаквания.

Когато беше с него, тя ставаше спокойна и той тъгуваше за нея до болка в сърцето. Виждаше в нея толкова много от чертите на Лилиан — силата и решителността й, привидната студенина, зад която се криеха грижовност и любвеобилност.

Лилиан сякаш прочете мислите му и влезе в стаята. Стиг толкова дълбоко бе потънал в спомените за Сара, че дори не чу стъпките й по стълбата.

— Нося ти закуска. Купих няколко пресни франзели — изчурулика тя, а Стиг усети как стомахът му се преобръща при вида на пълния с храна поднос.

— Не съм гладен — опита се плахо да възрази той, знаейки, че няма измъкване.

— Как ще оздравееш, ако не се храниш? — сгълча го Лилиан като истинска медицинска сестра. — Ето, ще ти помогна.

Седна на края на леглото и взе купичката с кисело мляко от подноса. Поднесе лъжицата към устните му. Стиг отвори с нежелание уста и й позволи да го нахрани. От първата глътка започна да му се повдига, но той не я спря. Лилиан му мислеше доброто, а и по принцип беше права. Никога нямаше да оздравее, ако не се храни.

— Как си сега? — попита Лилиан, взе кифлата с кашкавал и масло и я доближи до устата му, за да може да отхапе.

Стиг преглътна и отговори с пресилена усмивка:

— Струва ми се, че съм малко по-добре. Тази нощ спах добре.

— Чудесно — зарадва се Лилиан и погали ръката му. — Със здравето шега не бива, затова искам да ми обещаеш, че веднага ще ми кажеш, ако се почувстваш по-зле. С Ленарт толкова си приличате. И той се заинати като магаре и отказваше да отиде на лекар, докато не стана твърде късно. Понякога си мисля дали нямаше още да е жив, ако бях по-настойчива…

Лилиан се взря тъжно в далечината и застина, както държеше лъжицата във въздуха.

Стиг погали нежно ръката й и продума:

— Няма смисъл да се кориш, Лилиан. Знам, че му даде всичко от себе си, докато беше болен. Ти си толкова щедра. Нямаш вина за смъртта му. А и аз се чувствам по-добре, наистина. Нали знаеш, че не ми се случва за първи път. Трябва ми само малко почивка и скоро отново ще съм на крака. Сигурно е обикновено изтощение — нали днес всички страдат от него. Не се притеснявай — това е най-малкият ти проблем.

— Да, прав си — въздъхна Лилиан. — Какво бреме се стовари на плещите ми.

— Горкичката. Ех, да можеше да стана на крака и да ти бъда опора в мъката. Сара ужасно ми липсва, но не мога да си представя какво ти е на теб. Впрочем как е Шарлот? От няколко дни не е идвала при мен.

— Шарлот? — попита Лилиан, а в очите й пробяга недоволство. То изчезна толкова бързо, че Стиг си помисли дали не му се е привидяло. Все пак Шарлот бе всичко за Лилиан, която постоянно повтаряше, че живее заради нея и семейството й. — Шарлот се чувства по-добре през последните дни. Мен ако питаш, не трябваше да спира успокоителните. Не мога да разбера защо е толкова важно да се пребориш с болката сам, след като има лекарства за това. Никлас беше готов да й изписва таблетки, а на мен категорично отказа. Представяш ли си каква глупост? Аз страдам не по-малко от Шарлот. Все пак Сара ми беше внуче.

Гласът на Лилиан прозвуча някак студено и сурово, но когато Стиг, раздразнен, се намръщи, тя отново смени тона и се превърна в онази обичлива и грижовна жена, която толкова ценеше, откакто се разболя. Не можеше да очаква, че случилото се нямаше да я промени. Стресът и мъката влияеха и на нея.

— Сега ще те оставя да си починеш. Доволна съм, добре си хапна — похвали го Лилиан, изправяйки се.

Стиг вяло й махна с ръка, за да я спре.

— Разбрахте ли защо полицията прибра Кай? Има ли връзка със смъртта на Сара?

— Не, засега не знаем нищо ново. Сигурно последни ще разберем — изсумтя Лилиан. — Надявам се здравата да го поизпотят.

Тя се обърна и излезе, но Стиг успя да зърне усмивката, която пробяга по устните й.