Камила Лекберг
Каменоделецът (23)

Фелбака, 1928

Бедата ги сполетя една неделя. Корабът за Америка щеше да отплава от Гьотеборг в петък. Вече почти бяха стегнали багажа си. Андерш изпрати Агнес до бакалницата, за да набави последните неща, които според него щяха да им потрябват „овър дер“. Дори й позволи сама да се разпорежда с парите, както никога досега.

Когато се показа иззад ъгъла с пълна кошница в ръка и тръгна да се изкачва по склона, чу хорски викове в далечината и ускори крачка. Димът я посрещна през няколко къщи от тяхната, диплеше се черен и гъст откъм върха на хълма. Агнес хвърли кошницата и се затича към къщи. Първо видя огъня. От прозорците на къщата се издигаха огромни пламъци, а хората се щураха като зашеметени. Мъжете и някои от жените носеха кофи с вода, а останалите жени, хванали се за главите, крещяха паникьосани. Огънят бе обхванал и няколко от съседните къщи и заплашваше да погълне целия квартал. Разпространяваше се ужасно бързо. Агнес гледаше със зяпнала уста и облещени от ужас очи — оказа се съвсем неподготвена пред това зрелище.

Плътният тъмносив пушек скри къщите, а въздухът се насити със сажди и се замъгли. Агнес стоеше като вкопана, една от съседките се приближи до нея и я дръпна за ръката.

— Агнес, ела, недей да стоиш така.

Опита се да я издърпа, но тя не се помръдна. Очите й се насълзиха от дима, втренчени в горящата къща. Струваше й се, че тя пламти най-силно от всички.

— Андерш… момчетата… — мълвеше тя беззвучно, докато съседката я дърпаше за ръкава, за да я отведе по-далеч оттук.

— Нищо не знаем — каза й жената.

Агнес имаше някакъв бегъл спомен, че се казваше Брит или Брита.

— Заръчаха ни да се съберем долу, на площада. Може би вече са там — добави съседката, но Агнес усети отчаянието в думите й.

И двете отлично знаеха, че нямаше да ги открият там.

Агнес се обърна бавно и усети как огънят затопли гърба й. Тръгна послушно след Брит или Брита надолу по хълма. Остави се да я отведат до сборното място, изпълнено с женски плач. Всички замлъкнаха, като я видяха. Мълвата вече се беше разпространила. Те плачеха за изгубеното си имущество, а Агнес щеше да оплаква съпруга си и двете си момченца. Всички майки впериха очи в нея със скърбящи сърца. Каквото и да бяха говорили, каквото и да си бяха мислели за нея по-рано, в този миг я възприемаха единствено като майка, която бе загубила децата си. И притискаха до себе си по-силно своите деца.

Агнес не вдигна очи. Не пророни нито една сълза.

 

 

Като видяха Патрик, посетителите станаха. Вероника стискаше дъщеря си за ръката и не я пусна дори когато Патрик ги поведе към кабинета си. Посочи им двата стола за посетители и ги покани да седнат.

— С какво мога да ви помогна? — попита той и се усмихна на Фрида, която го гледаше уплашено.

Момиченцето потърси с очи подкрепа от майка си и тя й кимна.

— Фрида иска да ви разкаже нещо — каза Вероника и отново кимна на дъщеря си.

— Всъщност това е тайна — продума тихичко Фрида.

— О, тайна — учуди се Патрик. — Звучи интересно. — Той забеляза, че детето се колебае дали да му разкаже, или не, затова продължи: — Сигурно знаеш, че работата на полицаите е да пазят чуждите тайни. Затова можеш да ми кажеш всичко.

Личицето на Фрида грейна.

— Наистина ли знаете всички тайни на света?

— Е, това е малко пресилено, но… почти всички. Та за каква тайна става дума?

— Един лош чичко уплаши Сара — каза Фрида и заговори още по-бързо, за да успее да разкаже всичко. — Бил много страшен и я нарекъл чедо от Йевле, Сара ужасно се уплашила, но ме накара да обещая да не разкривам тайната пред никого, защото се страхуваше, че чичкото ще се върне.

Фрида замълча, за да си поеме дъх, а Патрик усети как веждите му се вдигат нагоре.

— Чедо от Йевле? Каза ли ти как е изглеждал този чичко? Спомняш ли си?

Фрида кимна.

— Бил много стар. Най-малко на сто години. Като дядо.

— Дядо ти е на шейсет — поправи я Вероника и неволно се усмихна.

— Косата му била съвсем бяла и носел черни дрехи — продължи Фрида.

За миг му се стори, че момичето иска да му каже още нещо, но тя се сви и печално завърши:

— Само това си спомням.

— Браво на теб. Благодаря ти за тази тайна. Наистина е много важна за нас.

— Значи Сара няма да се ядоса, че не съм си удържала на думата, когато се върне от небето?

Вероника си пое дълбоко дъх, за да обясни отново на дъщеря си за Сара, но Патрик я прекъсна.

— Знаеш ли, според мен Сара се чувства толкова добре на небето, че няма да поиска да се върне тук. А щом е така, едва ли се интересува дали си разкрила тайната й, или не.

— Сигурен ли сте? — усъмни се Фрида.

— Сигурен съм — увери я Патрик.

Вероника се изправи.

— Знаете къде да ни намерите, ако имате въпроси. Но струва ми се, че Фрида ви каза всичко. — И след като се поколеба, попита: — Мислите ли, че може да е…?

Патрик поклати глава.

— Не може да се каже, но съм ви благодарен, че дойдохте да ни разкажете за този случай. За нас е важна всяка информация.

— Може ли да се повозя на полицейската кола? — попита Фрида и погледна умолително Патрик.

Той се разсмя.

— Днес не, но ще се опитам да го уредим някой друг път.

Фрида се задоволи с този отговор и изтича пред майка си в коридора.

— Благодаря, че дойдохте.

Патрик стисна ръката на Вероника.

— Надявам се скоро да откриете убиеца. Не смея да я изпусна от очи — добави тя и погали нежно дъщеря си по косата.

— Правим всичко по силите ни — увери я Патрик, макар и сам да не вярваше на думите си, изпращайки ги до изхода.

Когато вратата се затвори зад гърба им, той се замисли над думите на Фрида. Лош чичко? По описанието й не приличаше на Кай. Кой можеше да бъде?

Отиде до прозорчето, зад което седеше Аника, погледна уморено часовника и я попита:

— За какво съобщение става въпрос?

— Да, ето го. — Тя му подаде лист хартия. — Не забравяй, че и Йоста иска да говори с теб. Той се кани да си тръгне, затова е най-добре първо да се отбиеш при него.

— Да, някои късметлии могат да си тръгнат — въздъхна той.

Ерика остана недоволна, че той ще закъснее, и отново го загриза съвестта.

— Ще си тръгне, когато го освободиш — каза Аника и го погледна над очилата си.

— Да, на теория е така, но на практика е добре да се прибере и да си почине. Не ми помага особено, като стои тук и се оплаква.

Думите му прозвучаха по-рязко, но понякога губеше търпение в работата си с колегите. Или поне с двама от тях. Е, за щастие, Йоста рядко поемаше инициативата, с което му създаваше по-малко проблеми, отколкото Ернст.

— Добре е да отида да проверя какво иска.

Патрик взе листчето и тръгна към стаята на Йоста. От прага успя да забележи как той побърза да затвори пасианса на монитора си. Ядоса се, че колегата му си губи времето, докато той се скъсва от работа. Сега не искаше да влиза в спор с Йоста по този въпрос, но рано или късно…

— Аха, ето те най-сетне и теб — каза Йоста недоволно, а Патрик си помисли дали не е по-добре да не отлага разговора.

— Имах неотложна работа — обясни той, като се насили да скрие раздразнението си.

— Е, и аз имам какво да ти съобщя — продължи Йоста с неочаквано за него нетърпение.

— Шуут — подкани го Патрик, но Йоста го погледна неразбиращо.

Очевидно английският не бе силната му страна. Освен ако не ставаше дума за термини от голфа…

Йоста му предаде разговора с Педерсен, а Патрик го изслуша с нарастващ интерес. Взе факса, седна и набързо го прегледа.

— Прав си, доста интересно е. Въпросът е как да продължим оттук нататък?

— Да — съгласи се Йоста. — И аз се запитах същото. Това ще ни помогне да разобличим убиеца, когато го намерим. Но дотогава сме с вързани ръце.

— Значи не могат да кажат дали става дума за животински, или за човешки останки?

— Не — отвърна Йоста и поклати със съжаление глава. — Но след няколко дни може би ще получим отговор на този въпрос.

Патрик се замисли.

— Я ми повтори още веднъж какво е казал Педерсен за камъка.

— Че е гранит.

— С други думи, голяма рядкост за нашия край — иронично изкоментира Патрик и разсеяно разроши косата си. — Само да можехме да разберем защо убиецът на Сара е използвал пепел, мога да се хвана на бас, че за нула време щяхме да го открием.

Йоста кимна в знак на съгласие.

— Не, в момента това не ни дава нищо ново — обобщи Патрик и се изправи. — Но информацията наистина е дяволски интересна. Йоста, можеш да се прибираш. Утре ще продължим с нови сили.

Той дори успя да се насили да се усмихне.

 

 

Понякога й се струваше, че е напълно откъсната от външния свят, затворена в малък прозрачен мехур, който се смаляваше все повече. Напоследък изглеждаше толкова малък, че можеше да го докосне, ако протегне ръка.

Мая спеше в ръцете й. За пореден път се опита да я сложи в креватчето, но тя отново се събуди само след няколко минути, възмутена от наглостта на майка си да сложи нейно величество да спи сама. Особено след като толкова сладко спеше на гърдите й. Ерика все още не бе осъществила намеренията си да последва съветите от книгата за родители. Затова се предаде, вдигна Мая на ръце, успокои я и я остави да се наспи. Често се случваше да спи така един-два часа, ако не се събудеше от някое рязко движение на Ерика или от звука на телевизора. Затова тя седеше като вкаменена във фотьойла. Беше изключила телефона си и гледаше без звук. На всичкото отгоре изборът от телевизионни програми по това време на денонощието беше ужасен и се развличаше с един американски сапунен сериал на четвърти канал, от който имаше сигурно поне хиляда епизода. Мразеше живота си.

Ерика виновно се вгледа в малката, покрита с нежен пух главица, която спеше доволно на възглавницата за кърмене, с отворена устичка и потрепващи клепачи. Тя не страдаше от липса на майчинска обич. Обичаше Мая повече от всичко, но понякога й се струваше, че е завладяна от някакъв ужасен паразит, който изпива цялата й енергия и я принуждава да живее като отшелник. Настоящето й нямаше нищо общо с миналия й живот.

Понякога страшно се ядосваше и на Патрик, че той надничаше в нейния малък свят като гостенин и веднага изчезваше, завръщайки се в обикновения човешки свят. Не разбираше положението, в което се намира тя. В моменти на просветление Ерика съзнаваше, че е несправедлива към него. Как би могъл да я разбира? Той не бе обвързан нито физически, нито емоционално. За зло или за добро, връзката между майката и детето поначало е толкова силна, че действа едновременно и като пъпна връв, и като окови.

Единият й крак изтръпна и Ерика се опита внимателно да промени позата си. Беше рисковано, но нямаше избор — болката щеше да стане нетърпима.

Този опит не мина без последствия. Мая се размърда, отвори очи и поиска мляко със зяпнала устичка. Ерика въздъхна и й подаде гърдата си. Детето беше спало само половин час и Ерика знаеше, че скоро отново ще поиска да спи. Явно и днес нямаше да може да се надигне от дивана. „Не, по дяволите — помисли си тя. — Този път Мая ще трябва да спи сама!“

Чия воля ще надделее в тази борба? В единия ъгъл на ринга стоеше Ерика, 72 килограма, а в другия — Мая, шест килограма. Ерика беше хванала здраво дръжката на детската количка и я буташе напред-назад между хола и коридора. С изпъната ръка, напред-назад. Умът й не побираше как някой би могъл да заспи при подобно земетресение. Според книгата за родители това е най-добрият начин да покажеш на детето си, че е време да заспи. Мама знае най-добре. След петнайсетина минути Ерика започна да се съмнява в достоверността на това твърдение. Не се съмняваше, че Мая е много уморена, но въпреки това детето плачеше с цяло гърло, разгневено, че неговата майка му е отнела големия жив биберон. За миг й се прииска да захвърли всичко, да седне на фотьойла и да я накърми, за да заспи, но навреме се опомни. Колкото и силен да бе гневът на Мая, колкото и дълбоко да се врязваше плачът й в сърцето на Ерика, едно беше ясно — най-важно за детето беше да има спокойна и отпочинала майка. Затова не се отказа. Всеки път щом Мая се разплачеше в знак на протест, Ерика побутваше количката. Изчакваше я да се успокои, да се унесе и едва тогава отпускаше дръжката. Ана Валгрен пишеше, че трябва да спреш да люлееш бебето точно преди да заспи само. Ура! След половин час Мая вече спеше в количката си. Ерика я откара внимателно в кабинета, затвори вратата и седна на фотьойла с усмивка на уста.

Нищо не можеше да развали доброто й настроение, макар че вече беше осем часът, а Патрик още го нямаше. Домързя я да стане и да запали лампите, а когато навън се спусна нощта, къщата се изпълни с мрак. Единствената светлина идваше от екрана на телевизора — Ерика хранеше Мая за пореден път, загледана в едно от безбройните си любими риалити шоута. Срамуваше се да си признае, че не може да се откаже да ги гледа. А Патрик непрекъснато се оплакваше от лавината от интриги на жадни за слава хора, която го заливаше всяка вечер. Напоследък рядко му се случваше да погледа спорт, но Ерика бе непоклатимо безкомпромисна — докато трябва да кърми по цяла вечер, няма да се раздели с дистанционното. Усили звука на телевизора и се загледа в една красавица, която се заусуква около някакъв разглезен суетен ерген, който се опитваше да я убеди, че е готов за брак. На телевизионните зрители, разбира се, им беше ясно, че той разглежда участието си в шоуто като възможност да сваля мадами из култовите заведения на Стокхолм. Не можеше да отрече, че Патрик е прав — подобни програми бяха под нивото й, но въпреки това не можеше да се откъсне от тях.

Откъм вратата се чу шум и Ерика веднага намали звука. Добре познатият майчински инстинкт за миг накара сърцето й да трепне от страх, но тя бързо се съвзе и разбра, че най-накрая се е върнал Патрик.

— Защо стоиш на тъмно — попита той и запали няколко лампи, преди да се приближи до нея. Наведе се, целуна я по бузата, погали Мая по главичката и се отпусна тежко на дивана. — Съжалявам, че толкова се забавих.

Ерика усети как цялото й раздразнение изчезна в миг. Забрави за всичките си глупави детински обиди.

— Няма нищо — успокои го тя. — Двете си прекарахме добре.

Все още беше доволна, че е успяла да приспи Мая в количката и поне за малко да остане насаме със себе си.

— Мога ли да погледам хокей? — попита Патрик и хвърли поглед към телевизора.

Дори не забеляза, че днес Ерика го посрещна в необичайно добро настроение.

— Какъв глупав въпрос — прихна тя.

— Така си и помислих — каза той и стана. — Ще си направя няколко сандвича. Искаш ли?

— Хапнах преди малко. Но няма да откажа чаша чай. Тя скоро ще спре да суче.

Мая сякаш разбра думите на майка си, отпусна гърдата й и я погледна доволно. Ерика поизправи с облекчение гръб, остави Мая в детското кресълце и тръгна към кухнята след Патрик. Той стоеше до печката и изсипваше какао в тенджерка с мляко. Ерика застана зад него и го прегърна. Беше й толкова хубаво — откакто се беше родила Мая, те нямаха време за прегръдки. Трябваше да признае, че вината бе нейна.

— Как мина денят ти? — попита тя и се сети, че отдавна не е задавала този въпрос.

— Ужасно — отговори Патрик и извади масло, кашкавал и хайвер от хладилника.

— Чух, че сте прибрали Кай — подпита Ерика внимателно, без да знае дали му се говори за това. Реши да си премълчи за днешното посещение.

— Предполагам, че клюката вече се е разнесла из целия град.

— Може и така да се каже.

— И какво говорят хората?

— Че е забъркан в смъртта на Сара. Истина ли е?

— Не знам.

Патрик с уморени движения изля какаото в чаша и си направи два сандвича. После седна срещу Ерика и започна да топи филийките с кашкавал и хайвер в топлата напитка.

— Не го арестувахме заради Сара, а по друг повод — произнесе той след малко и отново замлъкна.

Ерика знаеше, че не бива да го разпитва, но не можа да се сдържи. Продължаваше да мисли за отчаяната Шарлот.

— Разполагате ли с някакви улики, че той може да е забъркан в смъртта на Сара?

Патрик топна отново филийката в какаото, а Ерика се стараеше да не го гледа. Според нея това беше най-малкото варварски навик.

— Може и така да се каже, но ще видим. Не бива да пренебрегваме и други възможности. Има обстоятелства, които трябва да изясним — обясни той, без да я поглежда.

Ерика спря да го разпитва. Мая проплака откъм дневната, явно вече й беше омръзнало да стои сама. Патрик стана и отиде да я вземе заедно с бебешкото столче. Детето загука щастливо и размаха ръчички и крачета, когато Патрик постави кресълцето на масата. Умората от лицето му изчезна, а очите му грейнаха с онази особена светлина, запазена единствено за нея.

— На татко сладурчето. Как си прекара днес, миличко? Кое е най-сладкото момиченце на света — загука Патрик и притисна лице в нейното.

В следващия миг муцунката на Мая се намръщи, личицето й почервеня, от устните й се откъснаха няколко жални проплаквания, последвани от цял картечен откос откъм дупето, и стаята се изпълни с наситена миризма. Ерика скочи, за да се заеме с проблема.

— Спокойно, аз сам ще се оправя — спря я Патрик и Ерика с облекчение се отпусна на стола.

Когато Патрик се върна с Мая, облечена в пижамка, Ерика ентусиазирано започна да му разказва за успешния експеримент с количката.

Патрик я погледна скептично.

— Значи си я оставила да плаче цели четирийсет и пет минути, преди да заспи?! Това не е нормално! От детската консултация обясниха, че ако плаче, трябва да й дадем да суче. Струва ми се, че не е добре да плаче толкова дълго.

Като не срещна разбиране от страна на Патрик, Ерика се възмути.

— Разбира се, не е добре да врещи цели четирийсет и пет минути. Но до два дни плачът ще намалее. Щом не си съгласен с възпитанието ми, можеш да си останеш вкъщи и да се грижиш за нея! Все пак аз съм тази, която я кърми двайсет и четири часа на денонощие! Затова ти се струва, че нищо не трябва да се променя.

Тя се разрида и избяга нагоре в спалнята. Патрик се почувства като идиот. Защо никога не мислеше, преди да си отвори устата.