Камила Лекберг
Каменоделецът (22)

Фелбака, 1928

Денят започна съвсем обикновено. Момчетата хукнаха надолу по улицата още сутринта и за неин късмет не се прибраха до вечерта. Съседката дори се смилила над тях и ги нахранила, така че не беше нужно да им готви вечеря. Впрочем тя се ограничаваше с това да им направи по някой сандвич. С подобрено настроение тя дори се насили да измие пода. Очакваше Андерш да я похвали. Не че се интересуваше от мнението му, но все пак е приятно да чуеш добра дума.

Когато чу стъпките му пред входната врата, Карл и Юхан вече спяха, а тя седеше до кухненската маса и четеше женско списание. Разсеяно го погледна, за да му кимне, и се изненада. Очите му блестяха с отдавна забравена светлина, а от обичайната умора и отчаяние нямаше и следа. В нея се загнезди смътна тревога.

Андерш седна тежко на стола срещу Агнес, сключи ръце върху изтъркания плот на масата и я погледна, изпълнен с очакване.

— Агнес — започна той и замлъкна.

Мълчанието продължи доста дълго и първоначалното неприятно усещане натежа като камък. Той явно искаше да й поднесе някаква изненада, а тя от опит знаеше, че това рядко е на добро.

— Агнес — повтори Андерш, — напоследък много мислих за бъдещето на семейството ни и реших, че не можем да продължаваме така.

Хм, дотук бяха на едно мнение. Само че не си представяше какво би могъл да стори той, за да промени живота й.

Андерш продължи с нескрита гордост.

— Затова поех толкова много извънредна работа през последната година и спестявах пари за билети.

— Билети? До къде? — попита Агнес с нарастващо притеснение.

Подразни я, че е крил пари от нея.

— До Америка — отвърна Андерш, очевидно очаквайки, че Агнес ще се зарадва на съобщението.

Жена му обаче застина шокирана. Сега пък какви ги беше надробил този идиот?!

— До Америка? — едва успя да произнесе тя.

Андерш кимна въодушевено.

— Да, заминаваме след седмица. Всичко съм уредил. Свързах се с няколко от шведите от Фелбака, които са заминали по-рано. Уверяват ме, че там винаги ще се намери работа за такива като мен, а ако си сръчен, със сигурност те очаква добро бъдеще „овър дер“ — обясни й Андерш на грубия си южен диалект, горд, че вече знае две думи на новия език.

Агнес изпитваше единствено желанието да се наведе напред и да го зашлеви по ухилената муцуна. Какво си въобразяваше? Трябваше да е пълен глупак, ако си мисли, че ще я накара да се качи с него и хлапетата на някакъв кораб на път за напълно непозната страна? Така щеше да стане още по-зависима от него, на чуждо място, с чужд език, сред чужди хора. Не можеше да отрече, че мрази тукашния си живот, но поне имаше надежда някой ден да се измъкне от този ад. В интерес на истината, и тя самата бе обмисляла заминаване за Америка, но сама, без оковите на съпружеския живот и майчинството.

Андерш не забеляза ужаса в лицето й и щастлив, извади билетите и ги сложи на масата. Агнес погледна отчаяно четирите хартийки, подредени пред нея като ветрило, и й се приплака.

Разполагаше само с една седмица. Една-единствена седмица, за да измисли начин да се измъкне от ситуацията. Устните й се изкривиха в студена усмивка.

 

 

Моника влезе в магазина за продукти, но изведнъж захвърли кошницата и излезе с празни ръце. Някакво предчувствие я накара да се прибере. Беше го наследила от майка си и баба си. Те често предусещаха, когато нещо ще се случи, и бяха я научили да се вслушва във вътрешния си глас.

Натисна педала на газта докрай и малкият фиат полетя по хълма. Когато излезе на пътя за Селвик, видя полицейската кола пред къщата си и разбра, че е постъпила правилно, като се е вслушала в инстинкта си. Спря зад полицаите, излезе внимателно от колата, треперейки от страх при мисълта какво ли я очаква вкъщи? През последната седмица сънуваше един и същи сън, че е пристигнала полиция и са я принудили да разкаже онова, което тя се стараеше да забрави. И ето че се случи не насън, а наяве. Едва местейки крака, тръгна бавно към къщата. Сякаш се опитваше да отложи неотложното. В следващия миг чу сърдития вик на Морган и хукна през градината към къщичката му. Синът й стоеше на входната врата и крещеше срещу двама полицаи. Бе разперил ръце и се опитваше да препречи пътя им.

— Нямате право да влизате в къщата ми. Тя е моя!

— Имаме разрешение — обясняваше спокойно единият полицай. — Трябва да си свършим работата, затова молим да ни пуснеш вътре.

— Не, само ще разхвърляте всичко! — Морган разпери още по-широко ръце.

— Обещаваме да сме внимателни и да не разхвърляме. Но може да се наложи да приберем някои неща, например ако тук има компютър.

Морган прекъсна полицая с див вопъл. Той въртеше очи и се разтрепери в конвулсии.

— Не, не, не, не — заповтаря като развалена плоча и изглежда, бе готов да защити компютъра с живота си.

Моника не се съмняваше, че ще го стори. Приближи се до тях с бързи стъпки.

— Какво става тук? Мога ли да ви помогна с нещо?

— Коя сте вие? — попита я полицаят, който стоеше по-близо, без да сваля поглед от Морган.

— Майка му. Живея тук — посочи Моника голямата къща.

— Бихте ли обяснили на сина си, че имаме разрешение да влезем в дома му и да приберем компютърното оборудване.

Морган заклати енергично глава, само като чу думата „компютър“, и продължи да повтаря:

— Не, не, не, не…

Моника пристъпи спокойно към него, прегърна го, погали го по гърба, без да сваля очи от полицаите.

— Ако кажете защо сте дошли тук, сигурно ще ви помогна.

По-младият полицай, изглежда, се притесни и заби поглед в земята. По-възрастният му колега, очевидно по-опитен, спокойно отговори.

— Отведохме съпруга ви в управлението за разпит и имаме заповед за обиск.

— Защо? Разбирате ли въпроса ми, или искате да доуточня какво имам предвид?

Усети, че гласът й прозвуча твърде студено. Но не можеше да им позволи да влязат в къщата, като избутат Морган, даже без да й дават никакви обяснения.

— Името на съпруга ви се появи във връзка с едно разследване на мрежа за детска порнография.

Ръката, която галеше гърба на Морган, застина. Моника се опита да каже нещо, но от устните й се отрони само хриптящ шепот.

— Детска порнография? — Тя се изкашля, опитвайки се да се съвземе. — Сигурно грешите. Мъжът ми да е замесен в детска порнография?

Изведнъж парченцата от пъзела започнаха да се подреждат в съзнанието й. Всички въпроси и неясноти, всичко започна да се прояснява, а душата й се изпълни с невероятно чувство на облекчение. Най-големият й страх не се сбъдна — не бяха разкрили онова, от което най-много се боеше.

Моника си даде няколко секунди да се окопити и се обърна към Морган.

— Чуй ме сега. Трябва да ги пуснеш да влязат. И да им позволиш да вземат компютрите. Нямаш избор. Те са полицаи и това е тяхно право.

— Ами ако разхвърлят? Ами разписанието ми? — Високият му писклив глас не беше монотонен както обикновено, в него се долавяше необичайно вълнение.

— Обещаха ти, че ще внимават. А и нямаш избор.

Моника натърти последните си думи и усети как синът й започна да се успокоява. По-лесно приемаше неизбежното, ако знаеше, че няма друг избор.

— Обещавате ли да не разхвърляте?

Полицаите кимнаха и Морган бавно се отмести от входа.

— Трябва да внимавате много със съдържанието на твърдия диск. Работя върху нещо.

Полицаите отново кимнаха и тогава той освободи вратата и ги пусна да влязат.

— Мамо, защо го правят?

— Не знам — излъга Моника.

В душата й все още цареше облекчението, но до нея постепенно започнаха да достигат думите на полицаите. Повдигаше й се. Хвана Морган под ръка и го поведе към къщата им. Той все се обръщаше неспокойно към жилището си.

— Не се безпокой, ще внимават.

— В голямата къща ли отиваме? — попита Морган. — Никога не ходя там по това време.

— Да, зная. Но днес е различно. Не бива да пречим на полицаите, затова ще отидем при леля Гудрун.

— Но ние ходим у тях само на Коледа — озадачи се Морган. — Или ако имат рожден ден.

— Зная — съгласи се Моника търпеливо. — Но днес ще направим изключение.

Морган се замисли и реши, че в думите й има известна логика.

Докато вървяха към колата, Моника забеляза с крайчеца на окото си как се отмести пердето на кухненския прозорец в къщата на семейство Флорин. Лилиан стоеше на прозореца и ги гледаше с усмивка на уста.

 

 

— И така, Кай. Положението хич не е розово.

Патрик седеше срещу Кай, до него Мартин, а Мелберг се бе настанил настрани в ъгъла. За облекчение на Патрик, шефът сам предложи да присъства на разпита като наблюдател. Патрик би предпочел, разбира се, да мине без него, но какво да се прави, нали е шеф.

Кай не отговаряше. Беше свел глава, така че Патрик и Мартин виждаха само оплешивяващото му теме, на което през оредяващите коси прозираше розова кожа.

— Можете ли да обясните защо името ви присъства в списък с поръчки за детска порнография? И недейте да подхващате песента, че е станала някаква грешка. Там фигурира не само името, но и адресът ви, така че няма съмнение кой е купувачът.

— Явно някой иска да ме натопи — промърмори Кай, без да вдига очи.

— Така ли? — възкликна Патрик с престорена изненада. — Тогава може би ще обясните защо този някой ще си прави труда да ви топи. Какви са тия смъртни врагове?

Кай не отговори. Мартин удари с длан по масата, за да привлече вниманието му, и мъжът трепна.

— Чухте ли въпроса? Кой или кои биха имали интерес да ви топят?

Мълчание. Мартин продължи:

— Нямате отговор, нали? Защото такива въобще няма.

Пред полицаите беше струпана купчина документи. Патрик ги разлисти мълчаливо, отдели няколко и отново ги събра на куп.

— Работата е там, че разполагаме с много улики срещу вас. Както и с имената на останалите… — замисли се Патрик и започна да търси списъка, — които споделят интереса ви и с които сте поддържали връзка. Имаме данни кога точно сте поръчвали материали от тях, разполагаме и с чатовете ви, предвидливо записани от колегите от Гьотеборг. Знаете ли, там има много добри компютърни специалисти. Въпреки всичките ви предпазни мерки, са успели да проникнат в малката ви компания и да следят приятните ви раздумки. Както знаете, на този свят няма ключалка, която да не може да се отключи.

Кай най-сетне вдигна глава, като местеше притеснено поглед между Патрик и документите пред него. Стрелките на часовника зад него отмерваха безмилостно секундите, преди целият му свят да рухне. Патрик забеляза, че е успял да го извади от равновесие с разобличението как някой е проникнал в тъй добре защитените му файлове. Сега явно преценяваше какво биха могли да знаят. Настъпи времето, когато трябваше да го притисне.

— В момента претърсват къщата ви. Нашите колеги също не са аматьори. Няма скривалище, което да им се опре. А вашия компютър ще изпратим в Удевала да го прегледат тамошните момчета, които владеят това изкуство като истински хакери. Нали знаете, от онези, които, ако са на другата страна на закона, могат да проникнат в сървъра на всяка банка и да изпразнят куп сметки.

Патрик не беше сигурен дали не е преувеличил компютърните способности на колегите си, но Кай нямаше как да го знае. По-скоро усети, че тактиката му проработи. По челото на Кай избиха капки пот и той се разтрепери.

— Вие като аматьор може и да не знаете, но предполагам, че Морган ви е обяснил какво става с изтритите файлове. Те не се унищожават, а нашите компютърни специалисти ще ги възстановят, стига твърдият диск да не е повреден.

Мартин продължи думите на Патрик.

— Ще ни се обадят веднага щом го прегледат. Тогава ще разберем със сигурност какво сте вършили. С колегите от Гьотеборг работим на пълни обороти, за да идентифицираме лицата от конфискуваните материали. Получихме информация, че предпочитате момчета. Така ли е, Кай? Значи си падате по млади момченца с неокосмени още гърди.

Брадичката на Кай потрепери, но той продължи да мълчи.

Патрик се наведе напред и сниши глас. Беше стигнал до кулминацията на разпита.

— Ами как е с малките момичета? И по тях ли си падате? А на всичкото отгоре едно от тях живее в съседната къща, истинско изкушение. Просто не можете да устоите. Особено като се има предвид, че така ще засегнете и самата Лилиан. Страхотно чувство, нали? Да й отмъстите за всички несправедливости. Но нещо се е объркало? Как е станало? Да не би момичето да е оказало съпротива? Или ви е заплашило, че ще каже на мама? Затова ли се принудихте да я удавите, за да й затворите устата?

Слисан, Кай гледаше ту Мартин, ту Патрик с безизразни и изцъклени очи. Изведнъж заклати отчаяно глава.

— Не, нямам нищо общо с това. Не съм я докоснал. Кълна се!

Той вече крещеше и видът му беше такъв, че Патрик се притесни да не получи инфаркт, и си помисли дали да не прекъсне разпита, но реши да продължи.

— Защо да ви вярваме? Разполагаме с доказателства, че изпитвате сексуално влечение към деца, и скоро ще знаем дали сте блудствали с някое от тях. А едно седемгодишно момиче от съседната къща е намерено удавено. Не мислите ли, че съвпадението е доста странно?

Патрик не спомена, че по тялото на Сара няма следи от насилие. Но както заяви Педерсен, това не означава нищо.

— Кълна се. Нямам нищо общо със смъртта на момичето! Никога не е стъпвала в къщата ни, кълна се!

— То ще си покаже — отбеляза Мартин мрачно и се спогледа с Патрик.

В очите му забеляза същите чувства, които вълнуваха и него. Патрик му кимна и Мартин излезе, за да се обади по телефона. Бяха забравили да поръчат технически оглед на банята. След като поправиха пропуска си и от лабораторията му обещаха веднага да изпратят екип, Мартин се върна в стаята за разпити. Патрик продължаваше да задава въпроси за Сара.

— Наистина ли очаквате да ви повярваме, че никога не сте се съблазнявали… да прелъстите съседското момиче? Да не говорим, че е било чудесно дете.

— Казах ви, че не съм я докосвал. А освен това не бих я нарекъл чудесна. Това момиче беше същински дявол. През лятото се промъкваше в градината ни и изскубваше всичките цветя на Моника. Сигурно проклетата й баба я караше.

Патрик се удиви на мигновената промяна в поведението на Кай — от нервността му не остана и следа, а омразата към Лилиан отново надделя. Очевидно това чувство се бе загнездило толкова дълбоко в душата му, че дори в тази обстановка той за миг забрави къде се намира. После се върна към действителността и Патрик забеляза как раменете му отново се отпуснаха.

— Не съм убил проклетото момиче — промълви Кай тихо. — Кълна се, с пръст не съм я докоснал.

Патрик отново си размени поглед с Мартин и взе решение. Разпитът тъпчеше на едно място. Остана да разчитат на резултатите от огледа на къщата и на информацията от компютъра на Кай. А ако им провърви, криминалистите може да открият някоя нова улика в банята.

Мартин отведе Кай в килията, Мелберг си тръгна и Патрик остана сам. Погледна часовника си. Беше време да приключи работния ден. Време е да се прибере, да целуне Ерика, да притисне лице във вратлето на Мая и да вдиша омайващото бебешко ухание. Това беше единственото средство да прогони неприятното усещане, загнездило се в душата му, докато разпитваше Кай. Усещането за безумието на онова, което става, подклаждаше копнежа му към покоя на домашното огнище. Не можеше да се освободи от тази гадост. Хора като Кай трябваше да са зад решетките. Особено ако на съвестта им тежи смъртта на едно малко момиче.

На излизане го спря Аника.

— Имаш посетители. От доста време чакат. А и Йоста иска да те види, щом се освободиш. Освен това получих едно съобщение, което трябва да видиш. Незабавно.

Патрик въздъхна и затвори вратата. Явно нямаше да се прибере скоро. Трябва да се обади на Ерика, че ще закъснее. Не му се мислеше какво го очаква.

 

 

Шарлот допря колебливо пръст до звънеца. Пое си дълбоко дъх и се реши да го натисне. Чу как звукът му отекна вътре. За миг я обзе желание да се обърне и да избяга. Но се чуха приближаващи стъпки и тя се насили да остане.

Веднага я позна, когато я видя на прага. Градчето беше твърде малко и със сигурност се бяха сблъсквали, а по лицето на стопанката разбра, че тя я познава. Жанет се поколеба за миг, но отвори широко вратата и отстъпи настрани.

Шарлот се изненада колко млада изглежда. Никлас призна, когато го притисна, че любовницата му е на двайсет и пет години. Сама не разбираше защо иска да знае такива подробности. Сякаш следваше някакъв дълбок инстинкт, който разпалваше любопитството й. Може би се надяваше да разбере какво му е нужно, което тя не е способна да му даде. И сигурно по тая причина някаква непреодолима сила я теглеше насам. Досега не беше се срещала с никоя от любовниците му. Но смъртта на Сара промени всичко. Тя стана неуязвима, всички страхове изчезнаха някъде. Вече бе преживяла най-ужасното нещастие, което можеше да сполети човек. И много от притесненията и комплексите, които преди сковаваха съзнанието й, сега й се струваха някак дребни и незначителни. Трудно взе решението да дойде тук, но въпреки това го стори. Сара беше мъртва, затова го направи.

— Какво искате? — изгледа я Жанет с изненада.

Застанала до Жанет, Шарлот се почувства много едра, с нейните метър и седемдесет и пет сантиметра тя изглеждаше като великан пред нея. Фигурата на Жанет, която не бе родила две деца, беше безупречна и Шарлот веднага забеляза колко стегнати са гърдите й под прилепналата блуза. Представи си ги — голата Жанет в леглото с Никлас, който гали идеалния й бюст. Тръсна глава, за да прогони неприятната картина. Подобни фантазии я измъчваха години наред, но вече не можеха така силно да я терзаят след случилото се. Съзнанието й бе изпълнено с далеч по-кошмарни картини. На носещата се по водата Сара.

Шарлот с усилие се откъсна от мислите си и се върна в реалността. Със спокоен глас се обърна към Жанет.

— Бих искала да си поговорим. На чаша кафе, може ли?

Не знаеше дали Жанет е очаквала посещението й, или ситуацията беше толкова абсурдна, че не осъзнаваше какво се случва. Каквато и да бе истината, на лицето на Жанет не се изписа изненада. Тя кимна и тръгна към кухнята. Шарлот я последва и огледа с любопитство жилището. Така си го представяше. Малък двустаен апартамент с надиплени пердета и сувенири от чужбина за украса. Сигурно пестеше всяка стотинка за пътувания в южните страни, които са единственото развлечение в нейния изпълнен с делници живот. С изключение, разбира се, на приключенията с женени мъже, помисли си Шарлот горчиво и седна на кухненската маса. Сърцето й биеше нервно и напрегнато. Тя просто трябваше със собствените си очи да види съперничката си. Какво представляваше жената, заради кратките мигове в леглото с която той беше готов да жертва семейството, децата и порядъчността си.

За своя изненада, Шарлот изпита разочарование. Винаги си бе представяла любовниците на Никлас къде по-интересни. Жанет беше, разбира се, хубавичко момиче с апетитна фигурка, не можеше да го отрече, но беше твърде… Шарлот не откриваше точната дума… Някак празноглава. Не излъчваше нито топлина, нито енергия, а съдейки по атмосферата в дома й, беше лишена от амбиции да постигне нещо в живота си, освен с безразличие да плува по течението му.

— Заповядайте — рече Жанет дрезгаво и постави чашата с кафе пред гостенката.

После седна от другата страна на масата и отпи нервно няколко глътки. Шарлот забеляза дългия й съвършен маникюр. Нещо, което не би могла да види сред майките с малки деца.

— Изненадах ли ви с посещението си? — попита Шарлот и се загледа в привидно спокойната жена срещу себе си.

Жанет сви рамене.

— Не зная. Може би. Не съм си мислила за вас.

„Е, поне е честна“ — помисли си Шарлот.

Не можеше да прецени дали това беше искреност, или глупост.

— Знаете ли, че Никлас ми разказа за вас?

Отново същият равнодушен жест с раменете.

— Знаех, че рано или късно, ще излезе наяве.

— Защо мислите така? — учуди се Шарлот.

— Защото хората много дрънкат. Някой успял да види нещо и се чувства задължен да го сподели с другите.

— Май не ви се случва за първи път.

По устните на Жанет пробяга усмивка.

— Какво да направя, като най-добрите вече са заети. Не че това ги притеснява особено.

Шарлот присви очи.

— Значи и Никлас не се е притеснявал? Макар че е женен и има две деца?

Думата „две“ я препъна и я изпълни с мъка. Шарлот усети как ще избият потисканите чувства, но успя да се овладее.

Жанет забеляза колебанието й и се сети, че трябва да прояви съчувствие.

— Дълбоко съжалявам за случилото се с дъщеря ви. Със Сара — сковано каза тя.

— Бих искала да ви помоля да не произнасяте името на дъщеря ми — отвърна Шарлот с леден тон, с което доста я стресна.

Жанет трепна и навела очи, започна да бърка кафето си.

— По-добре ми отговорете мислел ли е Никлас, докато спи с вас, че вкъщи го очаква семейството?

— Той не говореше за вас — уклончиво отвърна Жанет.

— Никога ли? — поинтересува се Шарлот.

— Имахме други занимания освен разговорите — изпусна се Жанет, преди да осъзнае, че от уважение би трябвало да се държи по-скромно.

Шарлот я гледаше с отвращение. Още по-голямо отвращение изпитваше към Никлас, който бе готов да изостави всичко заради това глупаво и ограничено момиче, което си мислеше, че светът лежи в краката й, само защото веднъж в горните класове са я избрали за Лусия^[1]. Да, този тип жени беше познат на Шарлот. Прекаленото внимание през годините, когато се изгражда личността, бе раздуло егото й. За жени като Жанет нямаше никакво значение, че вземат нещо чуждо, което не им принадлежи, наранявайки друг човек.

Шарлот се изправи. Съжали, че бе дошла. Преди поне си представяше любовницата на Никлас като красива, интелигентна и страстна жена. Достойна конкурентка. А това беше едно пошло момиче. Направо й се повдигаше, като си представяше Никлас с нея. Усещаше, че губи и остатъците от уважение към мъжа си.

— Няма нужда да ме изпращате — отсече тя и остави Жанет на кухненската маса.

По пътя, „без да иска“, бутна едно керамично магаре с надпис „Лансароте, 1998“, което стоеше на шкафа в коридора. То се пръсна на ситни късчета. „Магарицата си купила магаре“ — помисли си Шарлот и настървено мина по парчетата, преди да затръшне вратата зад себе си.