Камила Лекберг
Каменоделецът (21)

Фелбака, 1928

С нежна загриженост той облече и среса момчетата. Беше неделя, слънцето грееше и той се канеше да изведе децата на разходка. Едва успя да ги облече, те бяха толкова щастливи, че ще излязат с баща си, че не ги свърташе на едно място. Най-сетне бяха готови да тръгнат. Агнес не отговори, когато децата й казаха „довиждане“. Заболя го, като видя разочарованието в очите им, когато погледнаха майка си. Децата се стремяха към нея, макар че тя не ги разбираше. Копнееха да усетят уханието на тялото й и прегръдката й. Не искаше да повярва, че Агнес разбира всичко и нарочно ги отблъсква. За съжаление, една мисъл се прокрадваше все по-често в съзнанието му. Момчетата вече бяха на четири години и Андерш забелязваше нещо неестествено в отношението й към децата. Отначало си мислеше, че това се дължи на трудното раждане, но годините минаваха, а нейната майчина привързаност не се появяваше.

Той самият се чувстваше като истински богаташ, докато слизаше с тях надолу по хълма, държейки във всяка ръка по една детска ръчичка. Те все още бяха толкова малки, че по-скоро подскачаха, отколкото вървяха. Понякога му се налагаше да подтичва, за да влезе в крак с тях. Хората им се усмихваха и сваляха шапки, за да ги поздравят, когато ги срещаха на главната улица. Той знаеше, че те представляват трогателна гледка — бащата, висок и силен, в официални дрехи, и момчетата, нагиздени, доколкото позволяват възможностите на обикновения каменоделец, двамата с еднакви руси перчеми със същия цвят като на баща им. Дори бяха наследили кафявите му очи. Хората често му казваха, че момчетата много приличат на него, и това всеки път го изпълваше с гордост. Понякога въздъхваше облекчено, че не бяха наследили нищо от Агнес. С годините откри някаква суровост в характера й и силно се надяваше децата му да не я наследят.

Когато минаваха покрай бакалницата, Андерш ускоряваше крачка и извръщаше глава. От време на време му се налагаше да пазарува от там, но като разбра какво говореха хората зад гърба му, се опитваше да ходи там колкото може по-рядко. Нито за секунда не се съмняваше в достоверността на клюките, иначе щеше да влиза вътре с високо вдигната глава. Но дори да се съмняваше, всички съмнения изчезваха от високомерната усмивчица и надменния тон на бакалина. Понякога се питаше къде е краят на неговото търпение и ако не бяха момчетата, отдавна да е събрал нещата си и да се е махнал. Заради тях бе принуден да търси друг изход от ситуацията и май наистина го бе намерил. Андерш вече имаше план, чието осъществяване му костваше две години тежък труд, но вече бе близо до целта. Оставаха му последните детайли, след което щеше да предложи на семейството си да започне нов живот. Може би дори щеше да успее да осигури на Агнес онова, за което мечтаеше, и да прогони черните чувства, завладели душата й. Дори му се струваше, че си представя новия им живот. Агнес, момчетата и той щяха да имат много повече възможности от сега.

Стисна ръчичките на децата си още по-силно и им се усмихна, когато вдигнаха главички и го погледнаха в очите.

— Татко, може ли да ни купиш бонбони?

Юхан не се съмняваше в положителния отговор, като разчиташе на доброто настроение на баща си.

Така и стана. Андерш се замисли за миг, но после кимна в знак на съгласие, а момчетата заподскачаха в радостно очакване. Това означаваше, че трябва да минат през бакалницата, но днес си струваше. Скоро щеше да остави всичко това зад гърба си.

 

 

Йоста седеше в стаята си и дремеше. Настроението в участъка беше, меко казано, тягостно, откакто гафът на Ернст излезе наяве. Като се замисли за това, Йоста поклати глава. Не че колегата му не е вършил глупости и преди, но този път премина границата. Подобно поведение бе недопустимо за един истински полицай. Йоста за първи път си помисли, че това нарушение може да коства работата на колегата му. Дори Мелберг не може да го защити при създалата се ситуация.

Погледна унило през прозореца. Това беше най-омразното му време, по-лошо и от зимата. Все още пазеше топли спомени от лятото и помнеше всяка изиграна партия голф. После, към средата на зимните месеци, щеше да дойде забравата и да започне да се съмнява дали оня съвършен удар е бил негово дело, или просто момент от някой чуден сън.

Телефонът иззвъня и го извади от унеса.

— Йоста Флюгаре.

— Здравей, Йоста. Аника е. Педерсен чака на другата линия. Търси Патрик, но него го няма. Искаш ли да говориш с него?

— Разбира се, прехвърли го на моя номер.

Изчака няколко секунди и чу познатото щракване. В слушалката прозвуча гласът на съдебния лекар.

— Чух, че Патрик е навън по задачи. Нали и ти работиш по разследването на смъртта на момичето?

— Да, както и всички останали колеги.

— Чудесно, тогава спокойно мога да ти предам информацията, но държа да уведомиш Хедстрьом.

У Йоста се мярна мисълта дали до Педерсен не са стигнали слуховете за гафа на Ернст, но той отхвърли веднага това подозрение. Вероятно Педерсен просто искаше да подчертае, че ръководителят на разследването трябва да е запознат с всички данни. А пък и Йоста нямаше никакво намерение да повтори грешката на Лундгрен.

— Ще запиша всичко старателно. Нали ще го пратите и по факса, както обикновено?

— Разбира се — потвърди Педерсен. — Получихме резултатите от анализа на пепелта, която открихме в стомаха и дробовете на момичето.

— Да, запознат съм с детайлите — подчерта го Йоста с нескрито раздразнение.

Да не би Педерсен да го смята за някой новак в участъка?

Дори и да бе усетил раздразнението в гласа на колегата си, Педерсен го пренебрегна и продължи спокойно.

— Мда, резултатите са доста интересни. Първо, пепелта не е прясна. Съдържанието й или поне част от него може да бъде определено като — лекарят се поколеба — доста старо.

— Доста старо — повтори Йоста с все още раздразнен тон. Обаче не можа да скрие любопитството си. — Какво означава „доста старо“? От каменната ера или от веселите шейсетте?

— Не, точно там е проблемът. От лабораторията ми казаха, че датирането е изключително трудно. Предполагат, че става дума за приблизително от петдесет до сто години.

— Стогодишна пепел? — озадачи се Йоста.

— Да, или петдесет. Или някъде по средата. Има и още нещо интересно. Пепелта съдържа каменни частици. По-точно гранит.

— Гранит? Откъде, по дяволите, се е взела тази пепел? Все пак гранитът не може да гори, нали?

— Не, камъните не горят. Явно е бил натрошен още от самото начало. Ще правят и други анализи, за да видят дали няма да открият още нещо. Но…

Йоста усети, че му предстои да чуе нещо изключително важно.

— Да? — подкани той събеседника си.

— Резултатите показват, че съдържанието на пепелта е смесено. Открили са остатъци от дърво и… — Педерсен направи пауза, преди да продължи, — от органична материя.

— Органична материя? Поправи ме, ако греша. Значи е човешка?

— Не е сигурно. Трябва да я изследват допълнително, за да определят произхода й. Дали са останки на човек, или на животно. Не знаят дали ще успеят да получат някакъв отговор, но ще се опитат. Важното е, че съдържанието представлява смес от различен произход — дърво и гранит.

— По дяволите — изруга Йоста. — Значи някой я е пазил.

— Или я е намерил.

— Да, може и така да е.

— Така че сега има върху какво да работите — отбеляза Педерсен сухо. — Надявам се до няколко дни да знаем повече, например дали пепелта е от животински, или от човешки останки. Но и това не е малко.

— Така е — съгласи се Йоста и си представи лицата на колегите си, когато им разкаже какво е научил.

Това си беше истинска бомба. Въпросът беше как да я използват в по-нататъшната работа по разследването.

Сложи бавно слушалката и тръгна към факса. Най-много го впечатлиха думите на Педерсен за частиците гранит. Тези частици го насочваха към някаква мисъл, но тя все му се изплъзваше и той не можеше да я улови.

 

 

Аста се изправи тежко. Старият дървен под беше от времето, когато е построена къщата, и можеше да се мие само със сапун. Но с годините й ставаше все по-трудно да пълзи на колене и да го търка. Нищо, старите й кокали ще издържат още малко.

Огледа къщата. Живееше тук от четирийсет години. Заедно с мъжа си Арне. Преди това той бе живял тук с родителите си, с които продължиха да делят този дом след сватбата, докато и двамата не си отидоха от този свят, ей така изведнъж, само през един месец. Срамуваше се да си помисли, но някога смяташе тези години за много трудни. Бащата на Арне бе суров, командваше като генерал, а и свекърва й не му отстъпваше. Арне никога не бе споменавал за това, но по случайните им недомлъвки разбра, че доста са го били като малък. Може би затова беше толкова твърд с Никлас. Който в детството е бил възпитаван с камшик, с течение на времето сам ще го използва. Разбира се, в случая на Арне камшикът бе заменен с колан. Дебелият кафяв колан, който винаги висеше на вратата на килера. Използваше го всеки път когато Никлас се провинеше в нещо. Но коя бе тя, че да поставя под съмнение възпитателните му методи? Сподавените викове от болка късаха сърцето й, след това тя бършеше сълзите на сина си с нежна ръка, но Арне винаги беше прав.

Качи се трудно на кухненския стол и започна да сваля пердетата. Не изглеждаха мръсни, но Арне все й повтаряше, че щом се зацапат, вече е късно. Изведнъж застина с ръце над главата, протегнати към корниза. С това ли се занимаваше и през онзи ужасен ден? Да, беше сигурна. Сменяше пердетата, когато чу ядосаните им гласове от градината. Бе свикнала с крясъците на Арне, но сега и Никлас беше повишил глас. Стори й се толкова странно и същевременно зловещо, че веднага скочи от стола и изтича в градината. Двамата стояха един срещу друг. Като врагове. Гласовете им, които още от къщи й се сториха високи, сега буквално кънтяха болезнено в ушите й. Не можа да се въздържи, хвърли се напред и дръпна Арне за ръката.

— Какво става тук?

Сама осъзна колко отчаяно е прозвучал гласът й. Веднага щом хвана съпруга си за ръката, разбра, че не биваше да го прави. Арне замълча, извърна се към нея с безизразен поглед, вдигна ръка и я зашлеви. Обгърна ги зловеща тишина. Стояха неподвижни като три каменни статуи. След това тя видя като на забавен кадър как ръката на Никлас се отмята назад и пръстите му се свиват в юмрук, който се устремява към лицето на баща му. Звукът от удара разтърси безмълвната тишина и ги извади от вцепенението. Арне се хвана за бузата и изумен погледна сина си. След това тя видя как ръката на Никлас отново замахва и се стоварва върху лицето на Арне. А после той сякаш не можеше да се спре. Движеше се като робот, който нанасяше удар след удар. Ударите се сипеха върху Арне, а той като че ли не разбираше какво се случва. Накрая краката му се подкосиха и той се свлече на колене. Никлас дишаше тежко и учестено. Гледаше падналия си баща с кървящ нос. След това се обърна и избяга.

От този ден Арне й забрани да произнася името на Никлас. Тогава синът им беше на седемнайсет години.

Аста слезе внимателно от стола с пердетата в ръка. Напоследък я обземаха тревожни мисли и сигурно неслучайно сега си спомни този ден. Смъртта на детето разтърси вътрешния й мир и съживи забравеното през годините. В душата й се загнезди съмнението колко много е загубила заради непримиримото упорство на Арне и пробуди спомени, които направиха живота й още по-тежък. Дори самият факт, че посети сина си в поликлиниката, беше достатъчно красноречив — Аста вече не приемаше нищо за даденост. Може би Арне все пак невинаги е прав. Защо той трябва да взема всички решения, дори и тези, които засягат само нея. Тя има право сама да решава как да живее. Тези мисли я тревожеха и тя се опита да ги прогони и да ги остави за по-късно. Пердетата чакаха да бъдат изпрани.

 

 

Патрик решително почука на вратата. Беше важно да запази привидно спокойствие, но всъщност изпитваше само погнуса и горчив вкус в устата. Едва ли някое човешко същество можеше да падне по-ниско. Тези хора му бяха най-противни. Единствената му утеха беше, че зад решетките обикновено ги чака тежък живот. Педофилите са на дъното на затворническата йерархия и с тях се държат по подобаващ начин. И то с право.

Чу приближаващи стъпки и отстъпи назад. Мартин нервничеше до него, а зад тях стояха неколцина колеги от Удевала. Сред тях имаше експерти, притежаващи безценни за дадения случай знания — бяха компютърни специалисти.

Вратата се отвори и слабият Кай се изправи пред очите им. Както винаги беше облечен официално и Патрик си помисли дали изобщо има домашни дрехи. Той самият навличаше удобния анцуг и мекия пуловер веднага щом се върнеше вкъщи.

— Какво има пък сега? — Кай подаде глава и се намръщи, като видя двете полицейски коли на алеята пред къщата си. — Нима е необходимо целият квартал да разбере, че сте тук? Вещицата отсреща сигурно вече потрива доволно ръце. Ако имате да ме питате нещо, спокойно можехте да се обадите по телефона или да изпратите само един човек вместо цяла тълпа.

Патрик го погледна замислено, питайки се дали играе някакъв театър, или още не се е досетил, че са го разкрили. Макар че пред вратата стояха цяла група униформени. Е, скоро ще се разбере.

— Имаме заповед за обиск. Освен това бихме искали да ни последвате в управлението за разпит.

Патрик говореше официално, без да проявява емоциите, които го вълнуваха.

— Заповед за обиск, какво по дяволите? Какво ли е измислила вещицата пък сега? Ще й…

Кай пристъпи напред и понечи да тръгне към къщата на съседите. Патрик вдигна предупредително ръка, а Мартин застана на пътя му.

— Това няма нищо общо с Лилиан Флорин. Имаме информация, че сте замесен в мрежа за детска порнография.

Кай се вцепени. На Патрик вече не му се струваше, че той се преструва. Кай наистина не подозираше, че това може да се случи.

— Ка-а-кво, каа-кво говорите? — взе да заеква той, опитвайки се да се съвземе.

Думите му прозвучаха неуверено и той сякаш се смали от преживения шок.

— Както вече казах, имаме заповед за обиск. Моля да ме последвате в колата, за да продължим в спокойна обстановка разговора в участъка.

Вкусът на жлъч в устата караше Патрик непрекъснато да преглъща. Повече от всичко му се искаше да се нахвърли върху Кай, да го разтърси силно и да го попита как може да изпитва сексуално влечение към деца, към момчета, какво му липсва в отношенията с възрастните. Но всичко с времето си. Сега най-важното беше да открият доказателства.

Кай беше като зашеметен. Последва ги, без да отрони нито дума и без да си вземе връхна дреха, седна послушно в една от колите.

Патрик се обърна към колегите от Удевала.

— Ще го закараме в участъка за разпит. Можете да се хващате за работа. Обадете се, ако откриете нещо важно. Знам, че няма нужда да ви напомням, но все пак ще ви помоля да конфискувате всички компютри. Не забравяйте, че заповедта важи и за къщата в двора. Там със сигурност има поне един компютър.

Колегите кимнаха и влязоха решително в къщата.

 

 

На път към къщи Лилиан бавно подмина полицейските коли, доволна от това зрелище. Изглежда, мечтите й се сбъдваха. Не само че дворът на съседите беше пълен с полицаи, но и с очите си видя как оклюмалият Кай беше отведен в един от служебните автомобили. Радваше се, че след толкова години неприятности, които той причини на нея и семейството й, съдбата го наказа. Тя например винаги е била лоялна. Виновна ли бе, че държи на правото и справедливостта? Виновна ли бе, че той непрекъснато й създаваше проблеми? И тя трябваше някак да се защитава. На всичкото отгоре се говореше, че била кавгаджийка. Знаеше за всички слухове, които се носеха наоколо. Лилиан не се чувстваше виновна за възникналата между тях вражда. Ако Кай не ги тормозеше с непрестанните си глупости, и през ум не би й минало да се кара с него. Нямаше по-смирен и добър човек от нея. Не изпитваше и никакви угризения на съвестта, че разказа на полицията за странния му син. Знае се, че този, на когото му хлопа дъската, рано или късно ще извърши нещо нередно. Наистина малко преувеличи воайорството му пред полицията, но с единствения умисъл да предотврати бъдещи проблеми. Подобни индивиди са способни на какво ли не, ако им се предостави свобода, а на всички е известно, че те имат много по-силно сексуално влечение.

Сега ще се разбере каква е истината. И слава богу, полицията не беше пред нейната къща. Спря се пред вратата и огледа целия театър със скръстени на гърдите ръце и злорада усмивка.

Прибра се, когато полицаите отведоха Кай. Понечи да отиде до къщата на съседите като притеснен гражданин и да попита какво се е случило, но полицаите влязоха вътре, преди тя да се реши, а не искаше да почука на вратата им.

Докато си сваляше обувките и закачаше якето, си мислеше дали Моника знае какво става у тях. Може би трябваше да се обади в библиотеката и да й съобщи в името на добросъседските отношения. В това време Стиг я повика от втория етаж и прекъсна мислите й.

— Лилиан, ти ли си?

Тя се качи горе.

— Да, скъпи, аз съм.

— Къде беше?

Стиг я погледна жално, когато тя влезе в спалнята му. Той изглеждаше толкова слаб, като че ли животът му беше почти угаснал. При мисълта, че той е изцяло зависим от нея, тя почувства прилив на нежност. Мисълта, че някой се нуждае от нея, я топлеше. Както когато Шарлот беше малка. Чувстваше се толкова силна и могъща, докато се грижеше за това беззащитно същество. Тъкмо този период от живота на дъщеря си обичаше най-много. После Шарлот порасна и се изплъзна от ръцете й. Ако можеше, би спряла времето, за да не пораства. Колкото повече се опитваше да я задържи, толкова повече Шарлот се отдалечаваше от нея и незаслужено прехвърли цялата си любов и уважение към баща си. Истинска несправедливост. Все пак тя й беше майка и би трябвало да я цени повече от баща си. Та нали я беше родила и задоволяваше всичките й нужди през първите години. Но Ленарт я измести и пожъна плодовете от усилията й. Напълно я разглези. След като Шарлот се изнесе и двамата останаха сами, дори започна да говори за развод, сякаш семейството беше нужно само заради Шарлот. Споменът я разгневи и тя се насилваше да се усмихва на Стиг. Той поне се нуждаеше от нея. Същото се отнасяше отчасти и за Никлас, макар че той самият не го осъзнаваше. Шарлот нямаше представа каква късметлийка е. Вместо да го цени, непрекъснато се оплаква, че не й помагал и не участвал във възпитанието на децата. Същинска неблагодарност, това е истината. Лилиан обаче започна да се разочарова и от Никлас. Как можа да й държи такъв тон и да я заплашва, че ще се изнесат. Но тя знаеше откъде идва всичко. Просто не предполагаше, че е толкова мекушав.

— Защо си толкова намръщена? — попита Стиг и й протегна ръка.

Лилиан не отвърна на жеста му и грижовно оправи завивката.

Стиг винаги вземаше страната на Шарлот, затова не можеше да сподели с него мислите си. Вместо това му каза:

— У съседите гъмжи от полицаи и полицейски коли. Трябва да ти кажа, че това изобщо не ми харесва. Да сме заобиколени от подобни хора.

Стиг се развълнува и се надигна, но лицето му се изкриви в болезнена гримаса и той се хвана за корема. В очите му обаче проблесна надежда:

— Сигурно е заради Сара. Мислиш ли, че са открили нещо ново?

Лилиан кимна енергично.

— Да, не би ме учудило. Иначе защо ще е тая олелия?

— Представи си какво облекчение ще изпитат Шарлот и Никлас, ако най-накрая това следствие приключи.

— Ти знаеш, Стиг, как се измъчвам през цялото време. Сега може би душата ми ще намери покой.

Остави го да погали ръката й, а после го чу да й мълви с нежен глас:

— Естествено, мила. Знам какво добро сърце носиш. Дори не мога да си представя колко ужасно се чувстваш. — С тези думи приближи дланта й до устните си и я целуна.

Лилиан изчака една секунда, преди да се дръпне, и каза с бодър тон:

— Добре че поне някой го е грижа за мен. Да се надяваме, че наистина са дошли у Кай заради Сара.

— А защо иначе? — попита Стиг озадачено.

— Ами не знам. Всъщност нямах нищо конкретно предвид. Но хора като него са способни на всичко…

— Кога ще е погребението? — прекъсна я Стиг.

Лилиан стана от леглото.

— Чакаме да се обадят и да разрешат да приберем тялото й. Може би следващата седмица.

— Ох, недей да говориш за тялото й. Все пак става дума за нашата Сара.

— Тя е мое внуче, а не твое — ядоса се Лилиан.

— Знаеш, че и аз я обичах — рече Стиг кротко.

— Да, знам, скъпи, прости ми. Просто ми е много трудно, а изглежда, никой не ме разбира.

Лилиан избърса една самотна сълза и погледна Стиг с разкаяние.

— Не, ти трябва да ме извиниш. Не биваше да говоря така. Можеш ли да ми простиш, мила.

— Разбира се — отвърна Лилиан великодушно. — Сега искам да си починеш. Недей да мислиш повече за това. Ще сляза да ти направя чай. А след това може да поспиш, какво ще кажеш?

— Понякога се чудя дали наистина те заслужавам — каза Стиг и се усмихна на съпругата си.

 

 

Никак не му беше лесно да се съсредоточи върху работата. Това не означаваше, че работата е сред основните приоритети в живота му, но все пак трябваше да свърши поне нещо. Последиците от простъпката на Ернст трябваше да заемат главно място в мислите му, но тази събота промени неговия живот завинаги. Момчето седеше в апартамента му и играеше на телевизионни игри. Тези, новите, които му купи вчера. Мелберг не можеше да се познае, той, който никога не се е отличавал с разточителност, сега изпитваше непреодолимо желание да му купува каквото поиска. Очевидно електронните игри бяха на първо място и затова му купи конзола от марката „Ексбокс“ и три игри. И макар че цената го зашемети, не се поколеба нито за миг.

Без съмнение момчето беше негова плът и кръв. Неговият син Симон. Дори да изпитваше известни съмнения, те се изпариха в мига, в който го видя да слиза от влака. Все едно виждаше свое копие на младини. Същата приятно закръглена фигура, същите изразителни черти на лицето. Чувствата, които го връхлетяха, дори го изненадаха. Не подозираше, че е способен на такива дълбоки емоции. Той, който се гордееше, че няма нужда от никого. Освен от майка си, разбира се.

Тя все му натякваше, че е жалко прекрасните му гени да се загубят и да не бъдат наследени от никого. И безспорно беше права. Затова толкова много му се искаше майка му да можеше да види сина му. За да се убеди колко е била права. От пръв поглед личеше колко много синът е наследил от баща си. Ясно е, че крушата не е паднала по-далеч от дървото. А това, което майката на момчето описваше в писмото си, че бил мързелив, непокорен, немотивиран и слаб ученик, това по-скоро бяха плодовете на неправилното й възпитание. Започне ли да прекарва повече време с баща си, ще израсне истински мъж.

Е, не можеше да отрече, че Симон би трябвало поне да му благодари за играта, но горкото момче сигурно е било толкова шокирано, че не е знаело какво да каже. Добре че баща му е такъв познавач на човешката душа. В такъв момент не бива да го насилва да изразява признателността си. Мелберг разбира от възпитание. Наистина той няма практически опит в тази област, но едва ли това е толкова трудно. Трябва само да се ръководи от здравия си разум.

Разбира се, не бива да забравя, че момчето е тийнейджър, и всички казват, че тази възраст е много трудна. Но Мелберг смята, че е най-важно да намери общ език с него. А ако някой умее да говори с хората на техния език, то това е той. Бе убеден, че в това отношение няма да има проблеми.

Дочу някакви гласове откъм коридора. Сигурно Патрик и Мартин се бяха върнали. Надяваше се, че са домъкнали този гнусен педофил. Сега, за разлика от друг път, възнамеряваше да участва в разпита. Подобни отрепки заслужаваха твърда ръка.