Камила Лекберг
Каменоделецът (20)

Фелбака, 1928

След като се преместиха в градската къща, животът им не се подобри, както Агнес очакваше. Настоящето й тежеше повече от миналото. С всяка изминала година тя все повече се озлобяваше, а предишният й живот изглеждаше като далечен сън. Наистина ли някога е носила красиви рокли, наистина ли е седяла на рояла на големите вечеринки, докато кавалерите се надпреварваха кой пръв да я покани за танц, а и най-важното, разбира се, наистина ли тогава е имала храна и различни вкуснотии колкото й душа иска?

Разпита за баща си и остана доволна, като разбра, че съдбата не е пощадила и него. Живееше сам в голямата къща и не ходеше никъде освен на работа. Това я радваше и подхранваше крехката надежда, че може би отново ще се смили над нея и ще я приеме обратно. Ала годините минаваха, всичко оставаше постарому и надеждата й се струваше все по-химерна.

Децата вече станаха на четири и растяха като безнадеждни гаменчета, улични момчета, а Агнес нямаше нито сили, нито желание да ги възпитава. Откакто се преместиха, работните дни на Андерш се удължиха още повече. Излизаше рано сутрин, преди момчетата да се събудят, и се прибираше, когато вече бяха в леглото. Успяваше да прекара малко време с тях само в неделя, а те тогава се държаха като същински ангели, щастливи, че баща им си е у дома. Агнес се погрижи да нямат повече деца. Андерш се опита на няколко пъти да поговори с нея и да я помоли да го допусне в леглото си, но тя отказа, без дори да се замисли. От предишната й страст нямаше и помен. Сега изпитваше към мъжа си само отвращение и потреперваше при мисълта, че мръсните му мазолести ръце може да докоснат кожата й. Той дори не протестираше против наложеното му въздържание и това я караше да го презира още повече. Което другите биха нарекли доброта, за нея беше безгръбначност, а готовността му да продължава да върши цялата домакинска работа само потвърждаваше мнението й. Никой истински мъж не би прал дрехите на децата си, нито би си готвил сам храната, мислеше си тя, като си затваряше очите за истината, че всъщност не му оставя избор с отказа си да се грижи за семейството си.

— Мамо, Юхан ме удари!

Карл се затича към майка си, която пушеше цигара, седнала на стълбите пред вратата. Агнес придоби този неприятен навик през последните години и настоятелно искаше от Андерш пари, като същевременно се надяваше, че той ще й откаже.

Погледна студено плачещото момченце пред себе си и издиша облак пушек в лицето му. Карл се закашля и започна да търка очичките си. Притисна се към нея, очаквайки, че ще го утеши, но Агнес, както обикновено, не пожела да отговори на нежната му милувка. Това бе работа на Андерш. Не стига че той ги лигавеше, нямаше нужда и тя да ги глези. Бутна го грубо и го плесна по дупето.

— Вместо да ревеш, го удари и ти — каза майка му спокойно и издиша нов облак дим в кристалния пролетен въздух.

Карл я погледна огорчен, че отново го е отхвърлила. Наведе глава и се помъкна бавно при брат си.

Завчера съседката имаше наглостта да й дава съвети да държи децата си под око. Била ги видяла да си играят сами на товарния кей. Агнес изгледа равнодушно грозната дребна жена и спокойно й каза да си гледа работата. Коя е тя, че да я учи как да възпитава децата си, след като голямата й дъщеря, която беше избягала в града, според слуховете сега се издържала, като се показвала гола пред хората. Жената си тръгна натъжена, като промърмори нещо по адрес на „бедните момченца“ и повече не посмя да я поучава.

Агнес отметна глава назад под лъчите на пролетното слънце, които нежно галеха лицето й, и си помисли, че трябва да им се наслаждава с мярка. Тен не й трябваше, искаше да запази бялата си кожа, с каквато се отличават жените от висшето общество. Единственото, което бе й останало от предишния живот, беше външният й вид. Агнес продължаваше да се възползва от него всеки път, когато имаше възможност да поразведри печалното си съществуване. Не й се вярваше колко много получава от местния бакалин срещу една прегръдка, а понякога и срещу нещо повече. Стига да й предложеше достатъчно много в замяна. Така се сдобиваше със сладкиши и други вкусни неща, които не споделяше с домашните. По този начин се сдоби и с парче плат, което благоразумно скри от Андерш. От време на време го изваждаше и го докосваше, за да усети копринената му повърхност. Месарят също започна да й прави намеци, но тя едва ли би се съгласила на всичко даже за най-хубавото парче месо. Бакалинът беше млад и привлекателен, с него й беше приятно да се целува в склада, но месарят беше дебел и разплут шейсетгодишен мъж и тя никога не би позволила за парче телешко дебелите му като наденици пръсти със засъхнала под ноктите кръв да се шмугнат под полата й.

Знаеше, че хората я одумват. Но след като осъзна, че никога нямаше да успее да си върне предишното положение в обществото, вече нищо не я интересуваше. Нека си говорят колкото си искат. Нямаше да позволи на някакви си прости работници да й пречат поне малко да се наслаждава на живота. А щом с това тормози Андерш, до когото достигат слуховете за жена му, толкова по-добре. Според Агнес той беше виновен за положението й и тя изпитваше удоволствие да му причинява болка.

През последните седмици я измъчваше някаква тревога. Имаше чувството, че нещо ще се случи, нещо, което не можеше да предотврати. На няколко пъти забеляза Андерш да се взира с отсъстващ поглед в пространството, сякаш обмисляше нещо важно. Веднъж дори го попита за какво мисли, но той я излъга, при това лъжата прозвуча доста неубедително. Беше сигурна, че крои нещо. Нещо, свързано с нея, което, кой знае защо, все още пазеше в тайна. Това я докарваше до лудост, но тя го познаваше достатъчно добре и знаеше, че е безсмислено да настоява. Щеше да й каже, когато той реши. Понякога се инатеше като магаре.

Агнес вдигна замислено пакета цигари и се изправи, канейки се да влезе вътре. Безучастно си помисли къде ли са отишли момчетата, но сви рамене и реши, че няма къде да се дянат. Смяташе да си подремне малко.

 

 

Следобедът минаваше бавно. Патрик загуби много време с медицинските картони на Албин. Чудеше се дали постъпи правилно, като реши засега да не се свързва със социалната служба. Просто имаше чувството, че не бива да действа прибързано. Щом колелото на бюрокрацията веднъж се задвижи, няма начин да бъде спряно. Затова и полицаите, и лекарите винаги изчакват, преди да съобщят за насилие над деца. Винаги има известна вероятност да открият друго обяснение, но щом машината се завърти, никой вече няма да им обърне внимание. Освен това инцидентите се прекратяват след преместването на семейство Клинга във Фелбака. Очевидно ситуацията се стабилизира. Но не можеше да е сигурен, ами ако Албин отново пострада, отговорността ще падне върху него.

Телефонът прекъсна тежките му мисли.

— Патрик Хедстрьом.

— Здравейте, обажда ви се Ларш Карлфорш от Управлението в Гьотеборг.

— Да? — въпросително откликна Патрик.

Мъжът прозвуча така, сякаш очакваше Патрик да го познава, но той не можеше да си спомни да е чувал името му преди.

— Изпратихме ви информация за едно от актуалните ни разследвания. Доколкото разбрах, трябваше да са ви я предали.

— Така ли? — Патрик се учуди още повече. — Нещо не мога да си спомня да сме получавали някаква информация от Гьотеборг. За какво става дума?

— Свързах се с вашето управление преди три седмици. Работя в Отдела по борбата със сексуално насилие върху деца и в момента разследваме мрежа, разпространяваща детска порнография. В хода на разследването се натъкнахме на лице от вашия район и затова се свързахме с вас.

Патрик се почувства като пълен идиот, но наистина нямаше представа за какво говори мъжът.

— С кого от колегите разговаряхте?

— Хм, вие бяхте в отпуск и затова ме свързаха с… чакайте да проверя… — Човекът, изглежда, разлисти бележника си. — Ето тук съм го записал. Говорил съм с Ернст Лундгрен.

На Патрик му причерня от гняв. Представи си как обхваща врата на Ернст с ръце и започва да го души, но продължи с престорено спокойствие.

— Предполагам, че става дума за някакво недоразумение. Ако искате, можете да ми обясните всичко сега, а аз ще проверя какво е направено.

— Да, разбира се, мога да повторя.

Ларш Карлфорш обясни най-общо върху какво работят и как са разкрили въпросната мрежа. Когато стигна до онази част, за която имаха нужда от помощ от участъка в Танумсхеде, Патрик остана без дъх. Едва изчака човекът да приключи, обеща му веднага да се заеме със случая и завърши разговора с обичайните учтиви фрази. Веднага щом затвори телефона, скочи и с две големи крачки се озова на вратата, откъдето изрева в коридора:

— Ернст!

 

 

Ерика се опитваше да събере мислите си, когато някой почука на вратата. Изненадана, тя трепна, но вече се досети кой би могъл да дойде и тръгна да отвори. На прага стоеше Шарлот. Беше без връхно облекло и изглежда, бе тичала през целия път от къщи. По челото й беше избила пот и тя цялата неудържимо трепереше.

— Господи, на какво приличаш — възкликна Ерика неволно, но бързо съжали за думите си и дръпна Шарлот вътре на топло.

— Попречих ли? — попита Шарлот жално, а Ерика поклати енергично глава.

— Разбира се, че не. Нали знаеш, че винаги си добре дошла.

Шарлот само кимна и прегърна приятелката си с треперещи ръце. Косата й бе полепнала по лицето от потта и влажния въздух, а един кичур дори й влизаше в очите. Приличаше на мокро, нещастно и изоставено кутре.

— Искаш ли чай? — предложи Ерика.

Очите на Шарлот излъчваха някакво диво изражение на подгонено животно, примесено с черната мъка, която не преминаваше след смъртта на Сара, но тя прие с благодарност предложението на Ерика.

— Седни, ей сега ще дойда — покани я Ерика и отиде в кухнята.

По пътя надникна при Мая в дневната и се убеди, че тя е доволна и дори изгледа любопитно Шарлот, докато минаваше покрай нея.

— Ще намокря дивана, ако седна на него — каза Шарлот с трагичен тон като за някаква ужасна трагедия.

— Да не ти пука — успокои я Ерика. — Ще изсъхне. Виж, имам само чай от горски ягоди. Става ли, или е твърде сладък?

— Няма проблем — промърмори Шарлот, а Ерика си помисли, че приятелката й би казала същото, ако й беше предложила чай от сено.

Ерика се върна бързо с поднос с две чаши чай, буркан с мед и две лъжички. Постави го на масата пред дивана и седна до Шарлот. Шарлот вдигна внимателно чашата и отпи от чая. Ерика я последва мълчаливо. Не искаше да припира приятелката си, но почти физически усещаше колко силно е желанието й да сподели мъката си. Явно просто не знаеше откъде да започне. Ерика не беше сигурна дали Никлас е казал на Шарлот, че е идвал при нея. Последва дълго мълчание, прекъсвано само от радостните възгласи на Мая. Накрая Шарлот сама отговори на този въпрос.

— Зная, че е бил тук. Разказа ми. Значи всичко ти е ясно. Имал е друга. И не за първи път.

От устните й се откъсна горчив смях, а сълзите, които дълго напираха в очите й, най-накрая рукнаха.

— Да, зная — прошепна Ерика.

Беше наясно какво има предвид приятелката й, като казва „не за първи път“. Шарлот беше й разказвала за постоянните изневери на мъжа си, но смяташе, че след преместването им във Фелбака ще започнат начисто, без това да се повтаря. Беше й обещал, че всичко ще се промени.

— Срещали са се в продължение на няколко месеца. Представяш ли си? Месеци наред. Тук, във Фелбака. Без никой да ги разкрие. Такъв дяволски късмет.

В смеха на Шарлот прозвучаха истерични нотки и Ерика с успокояващ жест сложи ръка на коляното й.

— Коя е? — попита тихо тя.

— Никлас не ти ли каза? — учуди се Шарлот.

Ерика поклати глава.

— Някаква двайсет и пет годишна. Не знам точно какво представлява. Жанет някоя си…

Шарлот махна отчаяно с ръка. Всичко това вече се беше случвало в живота й и нямаше значение кое е момичето. Просто Никлас непрекъснато ги сменяше. Изневярата му й тежеше най-много.

— Като знам какво съм изтърпяла през годините. Все му прощавах и обещавах да забравя, за да бъдем заедно. А този път ми се кълнеше, че всичко ще е различно. Че ще оставим миналото зад гърба си, ще сменим обстановката и ще се обградим с нови приятели.

Шарлот отново се разсмя някак зловещо, но сълзите продължиха да се стичат по лицето й.

— Толкова съжалявам, Шарлот. — Ерика я погали по гърба.

— Вече от толкова години сме заедно. Родиха ни се две деца, преживяхме какво ли не, колкото едва ли някой може да си представи. Загубихме едното си дете, а ето че и това ми се стовари на главата.

— Защо ти призна точно сега? — попита Ерика и отпи от чая.

— Не ти ли обясни? — изненада се Шарлот. — Няма да повярваш на ушите си. Призна, защото полицаите днес са го викали за разпит.

— Какво говориш! — възкликна Ерика.

Макар че Патрик нямаше навик да разговаря с нея за работата си, Ерика не бе забелязала полицията да проявява особен интерес към Никлас.

— И защо са го викали?

— Не беше съвсем сигурен. Но явно са разкрили аферата му с това момиче и затова са искали да го проверят. Каза ми, че всичко е наред. Знаели, че за нищо на света не би наранил собствената си дъщеря, и просто имали няколко въпроса.

— Сигурна ли си, че това е цялата истина?

Беше достатъчно добре запозната с работата на Патрик и знаеше, че това не е основание за провеждане на разпит. Особено когато става дума за баща на жертвата. Същевременно започна да се съмнява какъв е истинският мотив за днешното посещение на Никлас. Тя все пак беше не само приятелка на жена му, но и съпруга на полицая, който ръководеше разследването.

Шарлот я погледна объркано.

— Да, поне така каза. Но в същото време нещо…

— Да?

— Не зная, но ми се стори, че крие нещо. Сега, когато ме попита, го осъзнах. Но когато ми говореше за любовницата си, бях сляпа и глуха за всичко останало.

В гласа на Шарлот имаше толкова горчивина, че на Ерика й се прииска да я прегърне и залюлее като малко бебе. Но подобна физическа близост пораждаше у нея чувство на неловкост и затова тя продължи да я милва нежно по гърба.

— Имаш ли някаква представа какви други причини може да има?

Дали само й се стори, или лицето на приятелката й наистина помръкна? Всичко се случи толкова бързо, че не можеше да е сигурна.

Шарлот й отвърна незабавно и напълно уверено:

— Не, нямам представа за какво може да става дума.

След това замълча и отново отпи от чая. Вече се бе поуспокоила и дори не плачеше. Но лицето й беше мрачно и отдалече личеше, че сърцето й е разбито.

— Как всъщност се събрахте с Никлас? — попита Ерика, по-скоро от любопитство, отколкото за да я успокои.

Откакто беше дошла, Шарлот за първи път искрено се разсмя.

— Учехме в една и съща гимназия, той беше с една година по-голям. Всъщност по това време дори не го забелязвах, бях влюбена в негов приятел, но той ме хареса и започна да ме ухажва. Накрая се поддадох. Станахме гаджета и изкарахме месец или два, но после ми омръзна.

— Ти ли го остави?

— Какво чудно има, ще взема да се обидя.

Шарлот отново се засмя и Ерика прихна след нея.

— За съжаление, не издържах повече от няколко месеца. Една вечер отново се върнах при него и водовъртежът на любовта отново ме погълна. Изкарахме заедно цялото лято, след това той тръгна с приятели по барове. Когато се върна вкъщи, взе да ми говори небивалици, че уж приятелите му щели да ми разказват как бил изчезнал някъде миналата вечер. Истината била, че препил и заспал зад бара. По-късно обаче истината излезе наяве и тогава се разделихме за втори път. Бях благодарна, че ми се размина само с огорчение и сълзи. Никлас започна да сменя момичетата на Удевала като за последно. Дори не можеш да си представиш на какви истории се наслушах. Срам ме е да си призная, че понякога и аз се поддавах на желанията на плътта, но подобни преживявания винаги ми оставяха горчив привкус. Сега, като се замисля, може би щеше да е по-добре, ако с това всичко бе приключило и Никлас бе останал само една грешка на младостта, но въпреки че ненавиждах и него, и начина му на живот, не можах да прогоня спомена за него от съзнанието си. След няколко години се срещнахме случайно и останалото го знаеш. Би трябвало да зная в какво се забърквам, нали?

— Хората обикновено се променят. Поведението му от младежките години не е гаранция, че ще продължи така и по-късно. Повечето хора съзряват с времето.

— Това очевидно не се отнася за Никлас — констатира Шарлот с нескрита болка, — но не мога да го мразя. Толкова много сме преживели заедно, а и понякога съзирам проблясъци на истинската му същност. Заради това го обичам — за кратките мигове, в които ми позволи да надникна в душата му и ми разкри колко е раним всъщност. Освен това зная колко трудно му е било вкъщи и какво се е случило между баща му и него, когато е бил само на седемнайсет. Може би затова го оневинявам. В същото време ми е трудно да проумея как е способен да ме наранява така.

— Какво ще правиш сега? — попита Ерика.

Погледна към Мая и не повярва на очите си: дъщеря й беше заспала сама в малкото креватче. Случваше се за първи път.

— Не знам. Нямам сили да мисля за това. А пък и честно казано, не съм сигурна дали случилото се има някакво значение. Каквото и да стори или да ми каже, нищо не може да се сравни с болката от смъртта на Сара. Никлас иска да започнем наново, да си намерим собствено жилище и да се изнесем от къщата на мама и Стиг колкото може по-бързо. Но аз не знам какво искам…

Шарлот сведе глава. След това се изправи рязко.

— Трябва да си ходя. Мама цял ден е с Албин. Благодаря, че ме изслуша.

— Знаеш, че винаги си добре дошла.

— Благодаря.

Шарлот прегърна набързо Ерика и изчезна също толкова внезапно, както се бе появила.

Ерика се върна бавно в дневната. Спря се учудена пред детското легълце и се загледа в спящата си дъщеря. Може би все пак имаше надежда животът й да се подреди. Сърцето й се изпълни с мъка, като си помисли, че Шарлот едва ли може да каже същото.

 

 

Стигна до любимата си част от компютърната игра, върху която работеше. Когато за първи път развъртя меча, главата на противника се търкулна на земята и съгласно сценария това трябваше да бъде съпроводено със зрелищни ефекти. Пръстите му се понесоха бързо по клавиатурата, а сцената на екрана се разви със светкавична скорост. Морган изпитваше възхищение, примесено със завист, към авторите на историите, които той съживяваше на екрана. Ако имаше нещо, което наистина му липсваше, това бе богатото и безгранично въображение, присъщо на останалите хора. И той, разбира се, се беше опитвал. Понякога дори му се налагаше. Например докато пишеше различни съчинения в училище. За него това бе същински кошмар. Понякога им задаваха тема, а друг път просто им показваха някоя картинка, около която трябваше да изплетат цяла мрежа от случки и герои. Но той така и не успяваше да напише повече от едно изречение. След това мозъкът му напълно блокираше. Съзнанието му се изпразваше. Оставаха празният лист хартия пред него и ужасният страх при мисълта, че трябва да го изпълни с думи, които така и не му идваха наум, и учителите, които му се караха. Докато майка му не дойде в училище и не поговори с тях, след като вече му поставиха диагнозата. След този разговор започнаха да го гледат с любопитство като извънземен. Те дори нямаха представа колко са прави. Именно така се чувстваше той, когато гледаше празния лист пред себе си и наблюдаваше как се движат химикалките на съучениците му. Същински извънземен.

След като откри света на компютрите, за първи път в живота си се почувства у дома. Справяше се с тях без трудност и усилие. Струваше му се, че е като странно парченце пъзел, което най-накрая пасна някъде.

Когато беше по-малък, с маниакално упорство се посвети на кодирането. Изчете всички възможни книги и можеше да говори по темата с часове. Омайваха го чудноватите комбинации от букви и цифри. Но когато се появи интересът към компютрите, той изведнъж охладня към кодовете. Знанията в тази област си останаха и той можеше да ги извлече от паметта си, но тази тема вече му беше безинтересна.

Стичащата се по острието на меча кръв го накара отново да си спомни за момичето. Заинтересува го въпросът дали кръвта в тялото й се е съсирила след смъртта й. Може би се е превърнала в плътна маса, запълнила съдовете, или е станала кафява, както когато засъхне. Беше наблюдавал какво се случва с кръвта, когато веднъж се опита да си пререже вените на китките. Като замаян гледаше как тя извира от разреза, как постепенно се сгъстява, а накрая се съсирва и променя цвета си.

Майка му се ужаси, когато го видя какво върши. Опита се да й обясни, че е искал само да усети смъртта, но тя, без да каже нито дума, го натика в колата и го закара на лекар. Макар че това не беше необходимо. При порязването толкова го заболя, че не посмя да се пореже дълбоко, и кръвта сама спря. Но майка му изпадна в истерия.

Морган не можеше да разбере защо нормалните хора толкова се боят от смъртта. Та нали смъртта, както и животът, е определено състояние на организма. Дори понякога му се струваше много по-примамлива от живота. Затова завиждаше на момичето. Тя вече знаеше отговора на загадката.

 

 

Ернст седеше пред Патрик с упорито изражение на лицето, старателно избягвайки да го погледне в очите, като се взираше в обувките си.

— Отговори ми най-сетне! — изкрещя Патрик. — Обадиха ли ти се от Гьотеборг във връзка с детската порнография?

— Да — мрачно изръмжа Ернст.

— И защо не ни информира за това?

Последва продължително мълчание.

— Ще повторя — заяви Патрик с тих, невещаещ нищо добро глас, — защо не ни докладва?

— Не ми се стори важно — отвърна Ернст уклончиво.

— Не му се сторило важно!

Гласът на Патрик режеше като нож, а юмрукът му се стовари върху бюрото с такава сила, че клавиатурата на компютъра подскочи.

— Така е — каза Ернст.

— И защо така?

— Ами бяхме затрупани с работа… А пък и ми се стори малко вероятно. Такива неща се случват обикновено в големите градове…

— Не говори глупости — прекъсна го Патрик с нескрито презрение.

Той така и не седна и стоеше, извисявайки се над Ернст. Гневът сякаш увеличи ръста му с десетина сантиметра.

— Много добре знаеш, че детската порнография не е свързана с местоположение. Има я навсякъде, дори и в малките градове. Затова престани да говориш глупости и кажи истината. Повярвай ми, ако е това, което си мисля, лошо ти се пише.

Ернст вдигна глава и погледна враждебно Патрик. Разбираше, че не може повече да го заблуждава.

— Просто ми се стори малко вероятно. Искам да кажа, познавам човека и не мисля, че би се занимавал с подобни неща. Затова реших, че ченгетата от Гьотеборг са се объркали и някой невинен ще опере пешкира заради тяхната грешка, ако докладвам. Сам знаеш как е — добави той и погледна злобно Патрик. — Вече ще е късно, ако се обадят и кажат нещо от сорта: „О, извинете, станала е грешка. Бяхме посочили един човек, но забравете за него“. А човекът вече е опозорен. Затова реших да изчакам и да видя какво ще стане.

— Да изчакаш и да видиш какво ще стане! — от ярост Патрик едва не започна да заеква.

— Ами да, мисля, че сам разбираш колко е невероятно. Всички знаят, че той е заслужил човек и работи много с младежите. Извършил е много добрини.

— Пет пари не давам за неговите добрини! Ако колегите от Гьотеборг се обаждат и казват, че са попаднали на името му във връзка с разследване на детска порнография, трябва да го проверим. Това ни е работата, по дяволите! Независимо дали сте първи приятели…

— Не сме първи приятели — промърмори Ернст.

— Или познати, или каквото и да било, това няма никакво значение. Не разбираш ли?! Нямаш право сам да вземаш решение какво ще разследваме и какво не, за да предпазиш някого, когото познаваш!

— Имам достатъчно дългогодишен опит, за да… — Ернст не успя да завърши изречението, защото Патрик го прекъсна.

— След толкова дългогодишен опит би трябвало да знаеш правилата! Ами когато името му се появи по делото за убийство? Поне тогава би трябвало да ти мине през ума, че е крайно време да ни информираш! А?

Ернст отново заби поглед в обувките си и дори не се опита да се защити. Патрик въздъхна и седна. Сключи ръце и строго погледна колегата си.

— Е, вече не можем да върнем нещата назад и след като сме получили сигнал от Гьотеборг, трябва да го извикаме на разпит. Дори току-що получихме разрешение за обиск. Моли Господ да не е надушил нещо и да е прикрил следите си. Мелберг е запознат със случая и сигурно ще поиска да говори с теб.

Ернст се изправи мълчаливо. Разбираше, че сигурно е извършил най-голямата грешка в кариерата си. А това означаваше много в неговия случай…

 

 

— Мамо, ако обещаеш да пазиш тайна, колко дълго трябва да удържиш на думата си?

— Не знам — отвърна Вероника. — Но щом е тайна, значи трябва да я пазиш. Защо?

— Хммм — промърмори Фрида и започна да чертае с лъжичката кръгове върху киселото мляко.

— Недей да си играеш с храната — смъмри я Вероника, бършейки нервно кухненския плот. Но изведнъж застина с кърпата в ръка и се обърна към дъщеря си. — Защо ме питаш за това?

— Не знам — отвърна Фрида и сви рамене.

— Знаеш, знаеш. Я ми разкажи защо питаш.

Вероника седна на стола до дъщеря си и я погледна внимателно.

— Щом не мога да разкрия нечия тайна, значи не бива да ти казвам, нали? Но…

— Какво но? — попита предпазливо Вероника.

— Но ако човекът, на когото си обещал, е мъртъв, можеш да развалиш обещанието? Представи си, че кажа нещо, а мъртвият вземе че се върне и страшно се ядоса.

— Миличко, Сара ли те е накарала да обещаеш да не издаваш някаква тайна?

Фрида продължи да чертае кръгчета върху киселото мляко.

— Вече говорихме за това и трябва да ми вярваш, като ти казвам, че Сара никога няма да се върне. Тя е на небето и ще остане там завинаги.

— Завинаги, докато свят светува? В продължение на хиляди милиони и милиарди години?

— Да. Хиляди милиони и милиарди години. Освен това, каквато и да е тайната, Сара няма да ти се разсърди, ако я споделиш с мен.

— Сигурна ли си?

Фрида погледна тревожно през прозореца към сивото небе.

— Да, съвсем сигурна. — Вероника погали дъщеря си по ръката.

Фрида се замисли над думите на майка си, помълча малко и промълви несигурно:

— Сара се страхуваше. Някакъв ужасен чичко беше я уплашил.

— Ужасен чичко? Кога? — Вероника чакаше напрегнато отговора на дъщеря си.

— В деня преди да отиде на небето.

— Сигурна ли си, че е било тогава?

Фрида се намръщи, обидена, че майка й се съмнява в думите й.

— Дааа, сигурна съм. Вече познавам дните на седмицата. Да не съм малка.

— Не, не, знам, че си голямо момиче. Естествено, че познаваш дните на седмицата — успокои я Вероника.

После предпазливо се опита да разбере нещо повече. Фрида още се мусеше заради недоверието, но явно желанието да сподели тайната надделя.

— Сара ми каза, че чичкото бил ужасно страшен. Заговорил я, докато си играела на брега, и се държал лошо.

— Сара каза ли как се е държал лошо?

— Хмм — промълви Фрида и явно сметна това за достатъчно изчерпателен отговор.

Вероника продължи търпеливо.

— Какво ти каза? Как се е държал с нея?

— Хванал я за ръката толкова силно, че я заболяло. Ето така. — Фрида хвана силно лявата си ръка с дясната. — След това й наговорил глупости.

— Какви глупости?

— Сара не разбрала всичко. Но усетила, че думите му са лоши. Нарекъл я отрок на Йевле или нещо подобно.

— Отрок на Йевле? — повтори Вероника недоумяващо.

— Нали ти казах, че звучи странно и че сигурно не е разбрала. Но тя беше сигурна, че е искал да я обиди. Освен това й крещял. Силно. Дори ушите я заболели.

И Фрида запуши ушите си с ръце. Вероника отмести нежно ръцете й и рече:

— Знаеш ли, мисля, че трябва да споделиш тази тайна с още някого.

— Но нали ми каза… — Фрида се разстрои, а погледът й отново се плъзна към сивото небе.

— Знам какво ти казах, но мисля, че Сара също би искала да разкажеш тайната на полицаите.

— Защо? — попита Фрида, а в очите й все още се четеше притеснение.

— Защото, когато някой умре и се качи на небето, полицаите трябва да научат всичките му тайни. Такова е и желанието на мъртвите. Все пак това им е работата — полицаите трябва да разберат какво се е случило.

— Полицаите трябва да знаят всички тайни? — учуди се Фрида. — Ами тогава сигурно трябва да им кажа и за онзи път, когато не исках да си изям сандвича и го скрих под дивана.

Вероника не можа да сдържи усмивката си.

— Не, не е нужно да им съобщаваш тази тайна.

— Сега, докато съм жива, но когато умра, трябва да им обясниш всичко.

Усмивката изчезна от лицето на Вероника. Тя поклати енергично глава. Разговорът им неочаквано прие неприятен обрат. Погали дъщеря си по русата коса и промълви тихо:

— Не мисли за това, няма да умреш.

— Откъде знаеш, мамо? — попита Фрида с любопитство.

— Просто знам.

Вероника се изправи рязко и излезе в коридора, а сърцето й се сви толкова силно, че не можа да си поеме дъх. Без да се обръща, за да скрие сълзите си от Фрида, извика неоправдано строго:

— Облечи си якето. Веднага отиваме в полицията.

Фрида я послуша. Но докато вървяха към колата, несъзнателно сведе глава под сивото тежко небе. Дано майка й да е права, дано Сара да не се разсърди.